четвъртък, 18 май 2017 г.

"На Агората..." от 11 май 2017 г., тема: На какво ни учи историята?



Приятно гледане, приятни размисли!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

2 коментара:

Анонимен каза...

Изключително важна и сложна тема, която обаче от самото начало започвате да политизирате ненужно. Политизирането трябва да дойде едва като последна стъпка след принципни размишления.

Темата повдига безкрайно много въпроси,които тук можем само съвсем бегло да загатнем.

Историята е безкрайно важна област, централна дисциплина, която е абсолютно необходима за всеки мислещ човек, но за съжаление нивото на историческото познание навсякъде по света днес остава да се желае много. В този смисъл повечето хора се пленници на мястото и времето, където и в което случайно са се родили, кръгозорът им е стеснен и те не виждат себе си в контекста на световната история.
Има впрочем спорове дали историята въобще е наука, понеже науката освен че събира конкретни факти като цяло се стреми към обобщения, което съвсем не е характерно за историците. Те по правило се интересуват от конкретни, единични, неповторими събития и избягват генерализациите.

И наистина: има ли в историята наред с отделните събития и процеси някакви по-големи тенденции, закономерност или дори „закони“, според които се развива историческият процес? Карл Попър нарича учения, постулиращи подобни общи закони в хода на историята, „историцизъм“ и рязко ги критикува. Една подобна историцистка доктрина например е марксизмът, който предполага обективен и неумолим ход на историята в посока на всеобщото щастие, което според него ще настъпи с неизбежното пришествие на комунизма. Аналогично през 1989 аргументира Франсис Фукуяма, само че според него историята вече е завършила с окончателната победа на либералната демокрация по света.

В действителност обаче трябва да признаем, че никой не знае дали в историята има някакви регулярности и закономерности, понеже няма метод, с който те да бъдат открити и описани. Работата е там, че в историята, както отбелязах, си имаме работа с неповторими факти и събития и експерименти са невъзможни, а без повторяемост няма как да изведем научно познание. Затова не можем да знаем дали определени тенденции в историята са само случайни или индикатор за нещо по-обективно и дълготрайно. Лично аз имам хипотезата или подозрението, че без историята да е непременно циклична, циклични процеси може би играят голяма роля в нея, но циклите биха могли, разбира се, от своя страна да са вградени в някакво по-голямо, линейно развитие, така че едното не изключва другото.

Въпреки това познаването на историята е необходимо и от прагматична гледна точка, защото макар тя никога да не се повтаря 1:1, ние нямаме почти никакъв друг що-годе надежден ориентир за бъдещето.

А конкретно за посткомунистическите страни ще кажа само, че при тях име една много важна особеност, която не се разбира: при тях не наблюдаваме естествен, спонтанен ход на историческото развитие, в действителност събитията са направлявани и дирижирани от невидими, а понякога и твърде видими кукловоди зад кулисите. Това обяснява липсата на реална демократизация в тези страни дори 27 години след промяната. За да се разбие този модел, са необходими най-вече две неща: първо, осъзнаването и признаването на наличието на сценарий и второ: разкриването и осветяването на кукловодите и техните методи. Докато това не стане, тези страни ще се въртят в омагьосан кръг и всички дискусии ще са безплодни. (Ето го политизирането, но едва накрая.)

P.S. Тези кратки бележки също ли са на КГБ?

Анонимен каза...

Ще добавя и това: Вие правите много верни констатации, например че комунисти и националсоциалисти не се понасят, въпреки че и двата режима са репресивни и човеконенавистнически, че фашизмът е осъден в международен план в много по-голяма степен от комунизма, че германците се срамуват от миналото си, но не и руснаците и т.н. Само че задачата на философа на е само да констатира, той трябва най-вече да ОБЯСНЯВА И РАЗБИРА. Вие обаче сам признавате, че не разбирате (!), например че не разбирате омразата на комунистите към фашистите. Въпросът е обаче: защо всичко това е така? Защо зам.-министър например може да подаде оставка, понеже си е позволил преди години може би дори на шега хитлеристки поздрав, докато лидерите на БСП може съвсем сериозно да полагат венци на паметника на Тодор Живков и от това нищо не следва? Какво е обяснението?

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ