Главната причина в тъй приказната страна Мутроландия нещата да са чак толкова много забатачени сте вие самите: разбирате ли поне това?!

Има някои новини около положението на баба Марийка, които показват какви огромни възможности има интернет: вчера ми се обади дъщерята на баба Марийка, която живее в Германия, била гледала моите клипчета с майка й, решила да дойде тия дни в Пловдив, пристигнала, срещнала се с майка си, изкъпала я, нахранила я, благодари ми за това, което съм направил за нея (аз какво ли можах да направя, почти нищо реално не направих само дето разгласих истината за случилото се!) и си поговорихме какво би могло да се направи по-нататък. Баба Марийка категорично отказала да бъде настанена в старчески дом (въпреки че от него през деня може да излиза из града и си се грижи за котките), дъщеря й и предложила да й наеме квартира, където да спи, да, обаче предвид печалната "слава" на баба Марийка едва ли някой стопанин ще се съгласи да си даже жилището под наем на нея предвид възможността с него да се случи това, което се случи със собственото жилище на бабата. Тя пък била заявила, че има надежди относно това, което правим с нея по посока отмяна на съдебното решение, тя, горката, още не знае, че от Президентството вече си измиха ръцете като прехвърлиха топката на Кмета, получих писма от Канцеларията на Президента, за които баба Марийка още не знае, живот и здраве да е тия дни като стана от леглото, като се пооправя ще ида да й кажа за тях.

Страх ме е заради някакви илюзии относно нашите с баба Марийка инициативи тя да си проиграе шансовете, които има сега, след като дъщеря й е тук, в Пловдив - с оглед да й се уреди въпроса. Проблемът е, че баба Марийка не желае да си променя начина на живот и да отиде в старчески дом, прекалено е свободолюбива, ала на нейната възраст май няма друг избор, ще се наложи да приеме това. И ето, около нейния случай възниква важния въпрос: имат ли право близките й, пък и институциите на държавата, с оглед доброто на баба Марийка да й наложат принудително онова, което тя не ще да приеме, на което тя е решителен противник?! Да, да допуснем, че близките й и институциите проявят един "краен либерализъм" и я оставят да живее както си иска, а това значи - на улицата; да, обаче тогава ако ние само отстрани гледаме нейното жалко съществуване на бездомница около уличните котки - няма ли тогава да се окаже, че сме бездушни и безчовечни?! Кое е разумното при положение, че все пак личността трябва да има длъжния суверенитет?! По принуда, против нейната воля бабата да бъде натикана в старчески дом или в психиатрията - тогава ли постъпваме човечно или ако я оставим да прави каквото ще, да влачи по свой избор едно жалко съществуване на улицата, което, предвид идването на зимата и нейната възраст, означава неминуема смърт?! Вижда се колко е сложен този проблем, за някои хора не е толкова сложен, те добре знаят какво трябва да бъде направено и нямат никакви морални скрупули предвид потъпкването на правата и суверенитета на индивида, да, обаче има хора като мен, за които личността и нейния избор е най-важното, а също така и достойнството на човека също има голямо значение, наистина, кога достойнството на баба Марийка ще бъде съхранено: когато против волята й бъде натикана в старчески дом (тя влезе ли в старчески дом там трябва да бъде държана по принуда защото ако я пускат да излиза, тя тогава изобщо няма да се върне!) или да бъде оставена да прави каквото иска, ала тогава има риска бабата да умре на улицата и то съвсем скоро?!

Как мислите по този въпрос, имате ли някакви предложения относно решаването на казуса, макар че възниква и друг въпрос: а имаме ли ние право да решаваме от името на баба Марийка, не трябва ли тя единствена да решава за себе си?! Ако приемем това последното, правилното е единствено баба Марийка сама да решава всичко, което я касае нея лично, тогава няма ли да се окаже, че по този начин просто "си измиваме ръцете", т.е. отърваваме се от нейния проблем, бягаме от отговорност, измисляме си оправдание, с оглед да си усмирим съвестта? Виждате колко труден и заплетен се оказва един уж много прост казус, ето, пред този казус сега се чувства безсилна нещо да реши и нейната дъщеря, която има европейско разбиране, аз също съм безсилен нещо да предложа или да реша щото вече на нейните години не е решение баба Марийка да бъде оставена да живее сама в собственото й жилище понеже сама не може да се грижи за него (дори и да оставим настрана котките), може би е най-добро решението тя да бъде върната в жилището си, а пък държавата да поеме грижата да я обслужва, чрез социалния патронаж или другите служби, а пък на бабата да й бъде позволено да има само една-две котки, не повече. Тогава нещата ще бъдат уредени приемливо предвид опърничавостта на съответния индивид, в случая баба Марийка. А пък и хуманността на обществото ни няма да пострада, това последното, колкото и да ви изглежда "несъществено", има значение по моя преценка, по ваша не знам как е, можете да ме информирате ако искате.

Сега да мина на моя казус, който не е по-малко щекотлив и труден. Знаете, аз вече ви информирах, че получих вчера две писма, едното от службите на Министерския съвет (виж: Бюрократичните шамани от МОН се погавриха и с правдата, и с правото, и със самата справедливост - и с всичко значимо за човека!), а другото от РУО-Пловдив, т.е. от местните образователни началства (виж: И РУО-Пловдив ми отговори по един виртуозен по фарисейщината си начин!). Въпреки че (аз добре познавам манталитета на родната ни бюрокрация и съвсем не съм очаквал тя с нещо да ме изненада: тук промяна никаква изобщо не е възможна!) наистина не съм хранил никакви надежди, тия два документа все пак заслужават коментар от моя страна. Ще го сторя, но по друг начин, не просто тук, а искам да го направя под формата на отговор до тези институции, цялата работа е, че аз въпреки всичко се опитвам по някакъв начин все пак да повлияя на тия безнадеждно опорочени и самозабравили се от властта си длъжностни лица, т.е. диалогът между нас, гражданите, и самозабравилите се, упоените от наркотика на властта началства въпреки всичко трябва да продължи; защото другият вариант, а именно аз да се откажа от борбата си, да мирясам, да се примеря, за мен е изцяло неприемлив, за мен това означава да дезертирам от дълга си и на човек, и на гражданин, и на учител най-вече. Моята работа като авангардно мислещ и съвременен учител е точно тази: въпреки абсурдната ситуация да работя неуморно за промяната към добро в образователната сфера, голяма работа, че разните там бюрократи, понеже са упоени от наркотика на властта, не можели да оценят смисъла на борбата ми! Разбира се, че не могат да оценят смисъла на усилията и на борбата ми, та те ако можеха да го оценят, тогава борба и нямаше да има нужда да се води, тогава промяната... вече щеше да е настъпила, нали така?!

Е, те неизбежно ще мислят по старому, те неизбежно ще вредят и пречат, но пък на нас, гражданите, работата ни е тъкмо да се борим с тях, да се опитваме да съкрушим тяхната самонадеяност, тяхното безразличие, тяхната наглост, тяхната арогантност и пр., защото, сами виждате, на бюрократите изобщо, ама изобщо не им пука от това, че те именно доведоха българското образование до пълен провал, до пълна катастрофа! Ами как да им пука като вий, гражданите, сте толкова заспали, покорни, търпеливи?! Излиза, че аз като пиша своите документи (писма, жалби и пр.) до институциите, ги пиша не толкова за тях, ами ги пиша най-вече за вас, драги ми родни български търпеливци и поспаланковци, аз на вас искам да повлияя: защото вий, драги ми български послушковци и поспаланковци, сте виновни за всичко! Вие сте виновни и за това, че българската образователна администрация е толкова арогантна, че само стои там, на меките си кресла в уютните си луксозни кабинети, само за да вреди и да пречи на качественото образование на вашите деца! Вие сте виновни за това, че още не сте изхвърлили тия търтеи там, където им е мястото, именно на боклука на историята, не сте ги прогонили от прохладните им кабинети и т.н.! Да, вие именно за всичко сте изцяло виновни, ето това ако го разберете и на тази база се погнусите от самите себе си (пък после почнете и да се променяте!), ще се постигне накрая оня благотворен и целебен ефект, към който аз се стремя, за който аз работя. Запомнете, драги ми немислещи чукундури (наистина е непростимо чак толкова много или така самоотвержено да не се мисли: затова ви наричам така; чукундурът е... зеленчук, не е чак толкова обидно да те нарекат по този начин, напротив, ласкателно е - защото дори и чукундурите, предполагам, мислят много повече от вас!), та запомнете поне това, аз се боря за едно-единствено нещо: да настъпи поврат, да стане промяна във вашите собствени съзнания! Защото главната причина в тъй приказната страна Мутроландия нещата да са чак толкова много забатачени, сте вие самите, разбирате ли поне това?! Вашето безразличие, вашето търпение, вашето мълчание, вашето пословично тъпо немислене е причината вие да сте такива, а щом вие, гражданите, сте такива, вие именно сте и главната пречка пред промяната в нашия живот към добро: сега разбирате ли коя е главната причина за това всичко у нас да е тъкмо наопаки на длъжното?! Вие сте тази причина всичко у нас да е наопаки на длъжното и разумното, недейте да мислите никакви оправдания, оправданията тук изобщо няма да ви помогнат!

Та аз сега или тия дни (щото се изморих вече от писане, доста съм слаб, нямам сили дори да пиша, сърцето ми бие бясно в този момент: ще влизам днес-утре отново в болница щото е цяло чудо че все още съм жив с толкова болно сърце!) ще напиша своите писма-отговори до самозабравилите се и изцяло безотговорни длъжностни лица, които си позволиха да ми напишат тия толкова арогантни и нагли писма, но аз ще ги адресирам до тях, вие обаче следва да ги четете сякаш са адресирани до вас самите. Това е, длъжен бях да ви кажа и това: вие сте главния фактор в подреждането на българския живот, щом вие не си вършите работата и не си носите отговорността, не се сърдете на никой, че работите у нас са тъкмо наопаки на длъжното, вие сте отговорни и виновни за всичко! Това си го повтаряйте ако трябва непрекъснато, повтаряйте си всеки ден: аз съм подлец, мерзавец и нещастник защото не си изпълнявам дълга като човек, като личност, като гражданин, да, аз съм виновен за всичко, тъкмо аз, не някой друг, а точно аз съм виновен за абсолютно всичко! Повтаряйте си го това нещо като мантра ако искате, този е начинът да прозрете най-важната истина за самите себе си. Чухте ли ме добре? Разбрахте ли поне това? Способни ли сте да разберете поне това?

Ето, давам ви още едно доказателство за това, че тъкмо вие сте причината за това всичко у нас да не е както трябва да е: когато аз излязох да протестирам вие къде бяхте, какво правихте,?!Бяхте заети да... лапате мухи, така ли?! Бяхте заети с това да пазите диваните си да не изстинат ли?! Бяхте заети да муате кюфтаци и дюнери ли, кажете де, къде бяхте вие тогава та не дойдохте да застанете с мен?! Питам това нещо, отправям тоз проклет въпрос не само до възпитаниците и до "монолитно сплотения учителски колектив" на ПГЕЕ-ТЕТ-ЛЕНИН, но и до всички вас, гражданите, и пловдивчани, и изобщо българите: къде бяхте вие тогава?! (Щото и непловдивчани имаше хиляди начини да ме подкрепят и да застанат с мен въпреки пространствения проблем, щото истинския проблем за вас не е пространствен, истинският проблем за вас е ментален, истинският проблем за вас е умствен, истинският проблем за вас е психически, истинският проблем за вас е личностен, истинският проблем за вас е чисто духовен!) Та значи ви питам къде бяхте вие тогава?!

Знаете ли, че ако 20-30тина човека бяхте застанали до мен, дето ви дадох пример, че можете в тоя скапан живот не само да муате кюфтаци и дюнери, но и да бъдете що-годе достойни човешки същества, личности и граждани, та значи знаете ли, че тогава казусът около директорката на ПГЕЕ-ТЕТ-ЛЕНИН щеше да се реши за миг и то съвършено правилно, разумно и за доброто на вашите деца?! Амче ако до мен бяха застанали поне 20-30-50 човека властните длъжностни лица в образователната сфера щяха да се поразтреперат малко и щяха да си раздвижат огромните задници, ето поне това щеше да стане. Но понеже вие показахте, че за вас в този живот е единствено важно да продължите да муате въпросните кюфтаци и дюнери (цели 77 дена аз протестирах там, на тротоара до входа на ПГЕЕ, а народът всеки ден ме гледаше с мътния неразбиращ поглед на животно и продължи да си муа тъй апетитно своите кюфтаци и дюнери!), та именно на това основание точно вие вдъхнахте такъв голям кураж на нашата толкова арогантна образователна бюрокрация, че тя обезумя в наглостта си дотам (как няма да е толкова нагла тя след като вие с вашите кюфтаци и дюнери сте точно такива!?), че започна да пише писмата, които именно и ми написа! Ето, оказва се, главната и отговорна причина за това тази властна администрация да пише толкова арогантни и нагли писма сте именно вие, драги ми кюфталанковци, кебапчовци и дюнерчовци?! Разбирате ли сега коя е главната причина да е толкова нагла и арогантна нашата изцяло самозабравила се в наглостта, в подлостта и в арогантността си образователна бюрокрация и администрация?! Вие сте причината, да, точно вие сте главната причина те да са чак толкова нагли и арогантни!!! Вие и никой друг: недейте да търсите никакви оправдания, не ви позволявам да се опитвате да тарикатствате и да се измъквате от отговорността си!

Вие сте виновни за всичко! Вие и вашата непобедима страст към проклетите кюфтета, кебапчета и дюнери сте виновни за всичко в нашата прокълната страна! Заради тия пусти кюфтета, пици, дюнери и кебапчета си проспахте бъдещето бе, нещастни малоумници такива?! Майната ви тогава щом не щете да се разделите и за миг с проклетите си дюнери, кебапчета и кюфтета!!!

Спирам дотук, за мен е вредно да се вълнувам чак толкова, но ето на, развълнувах се пак, сърцето ми, горкото, в този момент продължава да бие бясно, докога ще издържи то не е интересно, важното е докога ще издържи вашият непукизъм, докога ще издържи вашето безхаберие - ето това е истински важното!!! Разбирате ли сега кое е истински важното: кога ще бъде сломено и победено вашето безразличие, вашето бездушие, вашето малоумие, кога по-точно на вашия баснословен идиотизъм ще му дойде краят! Това е истински важното, а не е толкова важно кога от този свят ще си отиде Ангел Грънчаров, обруганият отвсякъде от тази нагла бюрокрация учител по философия, който пожела да бъде освен това и една достойна личност и един учител, който си изпълнява дълга - и на това основание стана нещо като трън в очите на бюрокрацията, стана нещо като прокажен, стана нещо, което трябва да бъде съсипано и в крайна сметка ликвидирано и убито, да, което трябва да бъде убито!

Е, сега разбирате ли кой е моят истински убиец - ще кажа и това, въпреки риска?! Амче вие сте моите убийци, разбира се: вашето безразличие, вашият непукизъм, вашата безотговорност към дълга ви мен ме убива непрекъснато и скоро ще ме доубие! Но вие сега не убивате само мене, вие такива като мен знаете ли колко много сте убили?! Да не изброявам имената им, много личности сте убили: та голяма работа, че сега ще убиете и мене, учителят по философия Ангел Грънчаров! Хич не ви пука, че ще убиете сега и мене, нали така?! Познах, естествено, нали?!

Хубав ден ви желая! Под "хубав ден" разбирам това денят ви да е много сит, да ядете много дюнери, кебапчета и кюфтаци, желая ви хубаво да си пълните през тоз ден ненаситните търбуси и черва, здраве да е: да живей приказната и сита страна Мутроландия! Като се наплюскате донасита и се оригнете превъзходно тогава можете от буйство да изрипате и един кючек, колко му е?! Или един казачок ако искате изрипайте, все тая!

Стига толкова, че ми писна съвсем от вас! Няма ли в някой прекрасен ден да се погнусите поне малко от себе си, а, кажете де?!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo