Продължавам да вярвам, че човешката страна в тия сложни отношения в образователната сфера съвсем не е за пренебрегване

Тази сутрин от нямане какво да правя си поиграх малко с пренареждането на блога си, придадох му нов облик - в съответствие с актуалните ми разбирания за това, с което е истински важно да се занимавам. От много време приятели ми казваха, че блогът ми е страшно претрупан, е, облекчих го. И тепърва ще работя още за това да му придам един много по-функционален и смислен облик. Наведнъж всичко не може да бъде направено, но ето, сега предприех една дълго отлагана стъпка. Някои от редовните посетители може да са разочаровани, други - зарадвани, да имаме различни реакции е неизбежно, е толкова естествено. Но промени трябва да има. А аз не бях променял в блога си нищо от много време. Сега предприех една решителна промяна.

Вече, както забелязвате, това място не е "блогът на философа Ангел Грънчаров", сега е вече съвсем друго, сами виждате какво е. Ще видим когато ще осъществя и дълго премисляното прехвърляне на блога ми на моя частен домейн, на адреса humanus.academy, който си закупих, пък не ползвам вече много време. Но имах съвсем други работи за вършене в този период. Сега имам повече време за да си подредя, дето се казва, "дома".

В прекия и преносен смисъл: и в къщи, в апартамента ми се налага да предприема някои промени. (Примерно цялата си библиотека съм решил да преместя в родния ми дом в Долна баня.) Хубаво нещо са промените, вълнуващо и полезно - според мен. Нищо че съм общо взето консервативен човек, държа много на традициите, но обичам и промените. Не е странно това - колкото ви изглежда на пръв поглед.

Както оня чешит, кой е изрекъл ето тия думи „И като си помислиш: цял живот съм бил говорил в проза, без да знам това!“, така и аз: с този мой блог фактически твърде много съм се бил занимавал с... обучение, всичко написано от мен, оказва се, е било специфично "преподаване", работил съм все на полето на учителстването, да, но ето едва сега осъзнавам това (е, малко преувеличавам де, досещал съм се донякъде, но наистина не съм си давал точен отчет за това какво точно правя). Явно такава ми е била съдбата: непрекъснато да учителствам, да преподавам, да помагам за обучението на хората, а се знае, че човек се учи непрекъснато, цял живот, стига да не е пълен тъпак, стига да не е напълно задръстен, непроницаем за знанието, ученето, истината, познанието, мисленето и пр. (такива хора има ли изобщо?!).

Всички се учим, някой по-трудно, други пък го правим с удоволствие. Та в тази връзка ме се ще да си продължа и друга една съществена работа, недейте да си мислите, че съм забравил за нея, това е моят граждански протест за свобода в образованието - макар че вече не седя всеки ден там, на тротоара, до централния вход към двора на училището, в което съм работил цели 17 години, но ето че преди три месеца бях отново опраскан (и то за втори път в последните три годинки!), та значи макар че не ходя вече там да протестирам, аз, ако забелязвате, го правя по друг, по нов начин, давате ли си изобщо сметка в какво по-точно се изразява протеста ми сега? За да си отговорите на този въпрос, прегледайте дейността ми в последно време (всичко е отразено в блога ми, прелистете страниците му просто и ще разберете всичко!), в дните, в които аз малко се съвзех от тежките здравословни и сърдечни проблеми, които ме принудиха да прекратя оня мой славен протест на тротоара. Та за да ви помогна малко в решаването на току-що поставения казус ето, ще ви подам една "сламчица", заповядайте:

До г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ в Пловдив

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив

ЗА СВЕДЕНИЕ: до г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката

До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България

ДО ВСИЧКИ МЕДИИ

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия от Пловдив, наскоро опраскан от пловдивската ПГЕЕ

Уважаема госпожо Анастасова,

Уважаема госпожо Киркова,

Знаете вече, на 20 юни, само преди няколко дни, почина инж. Венелин Паунов, знаменитият директор на ПГЕЕ в Пловдив (бившият ТЕТ-ЛЕНИН) и то в едни от най-плодоносните времена от историята на това наистина славно училище. За мое изумление на сайта на училището няма дори и най-кратичко съобщение за тази тежка загуба на всички нас, които сме свързани с училището, а това е една все пак голяма общност от хора (тя става грамадна ако прибавим към нея и общността на всички ония, които някога са учили или работили в ПГЕЕ или в ТЕТ-ЛЕНИН!). Мисля, че да се мълчи така многозначително от страна на официалната власт в ПГЕЕ е най-малкото непочтително, да не употребя някоя по-остра дума, примерно думата "кощунство". Както и да разбираме това мълчание, то е израз най-малкото на неуважение от страна на официалната власт спрямо личността на толкова заслужилия, толкова много далия на училището човек, учител и бивш негов директор. Така чувствам неща, затова и пиша така, пределно искрен съм - по своя си обичай.

По тази причина вчера си позволих да напиша нещо като ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ НА ПЛОВДИВСКАТА ПРОФЕСИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ПО ЕЛЕКТРОТЕХНИКА И ЕЛЕКТРОНИКА, вярно, аз съм в особено положение, аз съм опраскан-уволнен, обиден, оплют, официално съм обявен от тъй усърдната директорка на ПГЕЕ в Пловдив за какъв ли не, за "психично разстроен", за "пълен некадърник" и прочие, но независимо от това аз съм работил в това училище в по-голямата част от времето, в което покойният вече директор го е управлявал, уважавам много този човек, ето на това основание чувствам като свой дълг да почета личността, делото и приноса му, един вид свърших онази работа, която все пак по понятни причини не пожела да свърши училищното ръководство.

Позволявам си по тази причина да помоля г-жа директорката Анастасова, стига да пожелае, да направи нещо щото това мое обръщение да стигне все пак до всички тези, до които то е адресирано, именно до цялата училищна общност (нищо че бях изпъден от тази общност по толкова грозен начин!). Текстът на въпросното мое обръщение се намира тук: С живота, с човечността, със свободолюбието си г-н Паунов ни завеща светъл пример, в който се съдържа разгадаването на всички загадки!. Между другото съм длъжен да Ви уведомя и за това, че се яви идея да напишем книга, посветена на г-н Паунов, аз много съм писал за него, ако идеята за написването и издаването на такъв сборник бъде възприета от училищното ръководство, съм готов да предоставя на редколегията свои текстове за него. Мисля, че една такава идея е добра, заслужава си да бъде реализирана, не е толкова трудно в съвременни условия и отпечатването на книгата, иска се само доброто желание за това от страна на училищната общност - и най-вече на ръководството на училището. С каквото можем сме готови да помогнем. Ако училището не откликне и не подкрепи идеята за издаването на книга, посветена на толкова заслужилия негов директор, тогава тази книга пак ще бъде издадена, по друг начин и от други хора, бъдете спокойни, ще направим нужното да почетем подобаващо нашия приятел и любим директор.

Госпожо Анастасова, длъжен съм също така да Ви уведомя, че с Вашата тъй усърдна волунтаристична активност по мой адрес, спрямо моята тъй неугодна Ви персона Вие ме поставихте за кой ли път в крайно незавидно, направо тежко, да не кажа катастрофално положение. Не знам дали изобщо си давате сметка какво по-точно ми причинихте, не вярвам да сте чак толкова коравосърдечна, че точно това сте целяла, но ето, в момента аз съм болен от нелечимо заболяване, също така съм лишен от каквито и да било средства за съществуване (заради това, че не са минали три години от датата на предишното ми уволнение нямам право на обезщетение за безработица!), директорският синдикат, на който, вярвам, сте членка, в лицето на лидерката си г-жа Екатерина Делинова, не по-малко активната от Вас директорка на ОУ "Пенчо Славейков", за да ми отмъсти за моя граждански протест за свобода в образованието, организира и осъществи опраскването (уволнението) и на моята съпруга, тя също беше изгонена от училището, в което работеше по безсрочен договор, и то по не по-малко унизителен начин от мен, изобщо репресията, на която съм подложен ведно със семейството си, е направо съвсем безчовечна, е направо изцяло нечовешка.

Аз неслучайно Ви питам в края на цитираното по-горе обръщение дали изобщо си давате сметка какво сте ми причинила, питам Ви и за това как реагира на стореното Вашата съвест, не крия, че като изследовател на тъй загадъчните човешки феномени за мен това е крайно любопитен въпрос. Три месеца изминаха, в които съм без никакви доходи, всички средства за съществуване покрай протеста си ги изразходвах напълно, в този момент се питам, от чисто човешка гледна точка: дали пък Вие не изпитвате известни угризения, дали пък, с оглед да се реванширате поне малко не бихте сторили един чисто морален жест? Примерно, да речем, да ми върнете оная част от парите, които по крайно нечестен начин ми отнехте, имам предвид сумата над дължимия размер на дълга ми към Вас от 500 лева, които ми отнехте чрез запор над банковата ми сметка, имам предвид случилото се, имам предвид Вашия подвиг, извършен непосредствено преди празника Рождество Христово, когато пак за три месеца ме оставихте без никакви средства за съществуване (тогава по Ваше нареждане от частен съдебен изпълнител принудително ми беше отнета сума в размер на две учителски заплати, вярвам, си спомняте добре този фрапантен случай).

Да, намирам се в такова крайно тежко положение, че се сетих за тези близо 700 лева, които тогава ми надвзехте, ако ми ги върнете сега (по чисто моралната повеля на сърцето!), това за мен ще е спасение - да просъществувам някак в настъпващите нелеки летни месеци. Също се сещам и за това, че поради крайно неправомерното ми уволнение се оказа, че аз съм ощетен заради ония часове, които ми останаха незаплатени, през целия първи срок съм работил много часове над нормалната средна седмична (месечна) натовареност, които Вие не ми заплатихте. Аз поставих този въпрос в нарочен доклад до Вас, на който не получих никакъв отговор, разговарях и с главната счетоводителка, тя се съгласи, че тия часове, при такъв род уволнение по време, когато не е завършила учебната година, си остават незаплатени, ето, сега имате възможността да си върнете и този финансов дълг към мен.

Също така още не сте ми заплатила и надницата в деня на самото уволнение, Вие може да сте много "ларж дама", да подхождате към тия проблеми с аристократично пренебрежение и високомерие, но аз съм досаден човек-педант, обичам повелите на правото, на закона и на справедливостта да се изпълняват безукорно. Интересно ми е, че и г-жа Киркова, в качеството си на височайше контролиращо длъжностно лице изглежда изобщо не се обезпокои с нещо за тия Ваши пропуски, които обаче аз не съм забравил. Напомням Ви ги и сега, в този траурен контекст на загубата на г-н Паунов, на този фон те наистина звучат направо гротесково. Но ето още една причина да се виждам принуден да Ви пиша за тия неща, моля да опитате да вникнете малко по-дълбоко в ситуацията, в която ме поставихте. Ще ви дам един пример, белким Ви нещата се изяснят най-сетне.

Поради проблемите ми със сърцето от години пия лекарството SINTROM, то е антикоагулант, пречи за съсирването на кръвта ми, с оглед при толкова неправилно и предимно ускорено биещото ми сърце да не си докарам някой инфаркт; да, ама това лекарство имало това неудобство, както разбирам едва сега, в тия дни, при поредното влошаване на здравословното ми състояние, че не дай си Боже когато се наложи операция поради някакъв инцидент (да речем, пътен), лекарството SINTROM ако не е спряно поне три-четири дена преди това има опасност кръвта да не може да бъде спряна; аз затова, излиза, преди 4 години едва не си отидох от белия свят - когато именно бях подложен на животоспасяваща операция по изваждане на хематом от главата. Та тия дни лекарите ми предложиха да заменим опасното лекарство SINTROM с някой нов, съвременен заместващ медикамент, при който няма тия рискове, лекарите ми препоръчват лекарство, което обаче е много пъти по-скъпо от въпросното лекарство SINTROM, примерно, ако досега е трябвало за SINTROM-а да доплащам около 3 лева, сега ще ми се наложи да доплащам всеки месец около 50 лева (останалите пари ги поема Здравната каса, иначе лекарството струвало над 100 лева).

И ето, сега аз съм поставен в ситуация на един предрешен избор (заради лишаването ми от всякакви средства за съществуване заради уволнението ми): как да си позволя да приема лекарското предложение да почна да купувам новия медикамент при положение, че нямам абсолютно никакви доходи? Не зная дали успях да Ви обясня понятно: при приемането на евтиното лекарство SINTROM човек лесно може да умре (понеже лекарите не могат да спрат кръвотечението!), особено ако, не дай си Боже, стане някакъв инцидент със загуба на кръв или при нужда от операция, но аз просто нямам средства да си купувам новото, заместващо лекарство, за приемането на което лекарите настояват, особено в този момент (щото евтиното лекарство, което приемах до момента, било имало и куп други отрицателни ефекти!). Описвам Ви един фрагмент само от крайно унизителната ситуация, в която Вие, госпожо Анастасова, с опраскването си ме поставихте, искате ли да Ви разкажа и за всички други всекидневни унижения, свързани с осигуряването на средства за съществуване, които Вие с уволнението ми причинихте? Не зная ще Ви достави ли някакво задоволство фактът, че най-вероятно скоро ще ми се наложи да тръгна и аз по кофите за боклук - положението ми наистина е много тежко. А давате ли си сметка как тия всекидневни напрежения и унижения влияят на здравето ми, как се отразяват на сърдечното ми заболяване? Аз затова в края на цитираното по-горе мое обръщение Ви питам как ще реагирате ако стане така, че скоро чуете вестта и за моята смърт?! Питам само, всички сме смъртни, но в положение като моето смъртта е значително по-вероятна. Нищо че Вие успяхте да получите документ от ТЕЛК, в който пише, че уволнението "няма да се отрази на здравословното  състояние на болния", е, този документ ще Ви спаси ли от проблеми със съвестта ако, да допуснем, и аз умра в близко време?

Аз затова в този мой продължителен (77 дневен!) протест на тротоара, който ми изчерпа силите всеки ден апелирах към Вас да се опитате да осъзнаете какво точно сте направила; нищо де, Вие не пожелахте да се възползвате от благодатния шанс, който Ви дадох, проявихте завидно безхаберие и упорство, ето обаче, сега ситуацията значително се влоши. Много се надявам, че смъртта на г-н Паунов, Бог да го прости, Ви е повлияла поне малко за отрезвяването Ви, за вразумяването Ви, за осъзнаването на кошмарните реалности, в които без да Ви пука ме поставихте. Тези реалности на безпощадния живот, в които имахте дързостта да ме поставите, са крайно жестоки и са така обидно несправедливи, че могат да завършат като едното нищо и с фатален изход; това е нещо, което се подразбира, което всеки разбира, само Вие, от висотата на своята директорска самозабрава, явно не желаете да разберете. Бидейки учител, чиито предмет е точно от тази морална област, аз си позволявам, както виждате, да Ви помагам според силите си да напреднете поне малко и в полето на това тъй важно познание и разбиране. До този момент изцяло безуспешно, но аз, сама виждате, продължавам да работя в тази посока. Трудно е, но трябва да се работи. А как ще ми платите за всички тия морални щети, които ми причинихте в последните години, в които от преживяните ексцесии в училище аз не само побелях, не само грохнах физически, но и остарях, превърнах се в старец: нищо че съм на 58 години?! За това поне някога запитвате ли се, поставяте ли си понякога, когато сте насаме, и този коварен въпрос? Ето, аз Ви оказвам добрината да го поставя вместо Вас, какво да правя, такава неблагодарна е нашата учителска професия...

Г-жо Киркова, Вашето бюрократично бездушие ме провокира да реагирам в последното си писмо до Вас по един пределно откровен начин, пак с оглед да Ви помогна да осъзнаете какво по-точно правите. Ето, и Вас питам: един ден мислите ли че няма да съжалявате, че в тия години не се държахте по справедлив начин, отговарящ на Вашето призвание, на дълга Ви като контролиращ орган?! Продължавам да вярвам, че човешката страна в тия сложни отношения в образователната сфера съвсем не е за пренебрегване, ето, с оглед на това Ви пиша и това свое отчаяно писмо, да се надяваме, че ще се позамислите малко над поставения Ви великолепен казус. Ако желаете да обсъдим казуса, заповядайте, на Ваше разположение съм, все още съм тук, в този наш толкова жесток, бездушен и несправедлив свят, тероризиран от самозабравили се властници, възползвайте се - преди да ме ме загубите, преди да си пропилеете и този шанс да достигнете с моя помощ до истината...

Желая Ви, г-жо Анастасова, приятно директорстване!

А Вам, госпожо Киркова, Ви желая колкото се може по-приятно началничестване!

С най-добро чувство: (подпис)

26 юни 2017 г., Пловдив

ПОСТСКРИПТУМ: Като органична част от настоящето писмо да се счита и обръщението, съдържащо се в публикацията с ето това заглавие: С живота, с човечността, със свободолюбието си г-н Паунов ни завеща светъл пример, в който се съдържа разгадаването на всички загадки!.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo