неделя, 2 юли 2017 г.

Човеколюбие, жизнелюбие, свободолюбие - тези са трите "кита" на духовитостта, на пълноценната интелигентност



Не съм забравил за обещанието си да пиша още за починалия наскоро инж. Венелин Паунов, една личност от висока проба, от която съм се възхищавал; това беше един уважаван от мен човек, уважаван най-вече заради човечността му, заради приятелското чувство, с което той се отнасяше към всички. Г-н Паунов беше директор на пловдивската ПГЕЕ, училището, в което съм работил много години като учител по философия. Седем години след пенсионирането си той почина, а тия седем години бяха най-тежкия период от живота ми - тъй като директорката, която го замести на поста, в това паметно време направи чудесии, за които читателите на този блог знаят много добре: направих така, че описах всички тези ексцесии, свързани с борбата ми за непосредствено и практическо реално демократизиране на отношенията в нашата училищна общност.

Всъщност в тия години аз се борих за запазване на всичко онова, което вече беше постигнато в училището във времето на г-н Паунов, защото по негово време училището беше точно това, една пълноценно съществуваща демократична общност. Но всичко това беше провалено и съсипано: новата директорка за кратко време успя да извърши един ускорен процес на цялостна рекомунизация на отношенията, който, както и можеше да се очаква, доведе до възкръсването на най-отвратителните черти на комунизма, които ние вече бяхме забравили. Смъртта на г-н Паунов - Бог да го прости, но още не мога да осъзная мащаба на загубата, на образувалата се празнина в сърцата на всички ония, които го обичаме и уважаваме! - ми дава повод да съпоставя тия две коренно различни форми на лидерство, които имахме в последните близо 20 години, именно демократичната и авторитарната, човечната и безчовечната, либералната и свободоненавистническата. Аз вече писах за тия неща напоследък, след смъртта на г-н Паунов, писал съм за тях и преди, когато той още беше жив, в книгите ми има пръснати много неща, написани от мен за него, но ето, сега искам да събера всичко на едно място, в една книга, посветена на него, която възнамерявам да напиша и да издам в негова памет. (Разбира се, ще предложа и на други хора, които умеят да пишат, да напишат нещичко за своя приятел, та книгата да стане по-богата и представителна.) Ето, днес започвам с писмо до приятелите на г-н Паунов, с което ще ги известя за идеята си заедно да напишем книга в негова памет, ето текста на това писмо:

До приятелите на г-н ПАУНОВ,

ОТВОРЕНО ПИСМО

Здравейте, приятели,

Аз вече писах в блога си, че е добре заедно, с общи усилия да напишем и да издадем една книга в памет на г-н Паунов. Понеже смятам, че сме дължи да направим нещо за увековечаване на неговата памет, той заслужава това, освен това младите хора, възпитаници на наето училище, не бива нищичко да не знаят за него, напротив, неговият пример, неговия живот, неговата личност съдържат, по моето възприятие, един изключително богат смисъл, който ще е престъпление да не направим нужното да им го предадем. Една книга за г-н Паунов, написана от повече хора, все учители, имащи бога опит, може да стане едно полезно четиво, имащо безценен възпитателен смисъл; този е начинът да не пропиляваме без полза онова, което сме успели да постигнем, а да го съхраним, а на тази основа и умножим. Така че ето, заповядайте, включете се в осъществяването на тази хубава, по мое мнение, инициатива: да направим един сборник с очерци, с есета (написани в пределно свободна форма), със снимки, с които да съхраним за младите нашите възприятия на личността, делото, завета на г-н Паунов, личността, която има големи заслуги за нашето славно училище. Което, както знаем, в момента преживява изключително тежък, унизителен за имиджа му период, който, така или иначе, някак с общи усилия следва да преодолеем. Длъжни сме да преодолеем този унизителен период колкото се може по-скоро: знаете добре, че това е именно заветът, който самият г-н Паунов сякаш ни даде със своята толкова неочаквана, скоропостижна смърт. Аз така разбирам нещата, убеден съм, че това, което мислим, което чувстваме, сме длъжни да му дадем израз навън, във формата на слово, в противен случай ще извършим престъпление ако малодушно замълчим дори и в този момент. Знаете, мълчанието е злото (по Иво Инджев), да, мълчанието съвсем не е злато, противно на това, което си мисли мнозинството. Ако мълчим ще спомогнем за безвъзвратното погубване на всичко онова, което г-н Паунов ни завеща.

Аз лично ще издам своя книга, в която ще вложа всичко онова, което съм написал и ще напиша за г-н Паунов. Но по повод на тази моя работа ми хрумна, че е добре и други хора да напишат нещичко за него. И да се издаде сборник, посветен на нашия приятел. Аз в този общ сборник също ще участвам със свой текст. Ако искате, да изберем нещо като "редколегия", на която да пращаме текстовете, тия хора ще могат да спомогнат и за привличането на повече хора в осъществяването на тази идея и инициатива. Сами предложете кои хора смятате, че могат по-активно да допринесат за реализацията на полезната, според мен, инициатива. Аз ще ви изпратя това писмо като ще свържа имейлите ви в група, та заедно да обсъдим предложението ми. Ще ми се да вярвам, че повече хора ще се включат и всеки според възможностите си ще допринесе с нещичко. Това е. Повече думи не са нужни, искат се дела, иска се работа. При добро желание до няколко месеца общата ни книга в памет на г-н Паунов може да бъде готова. Ако искате, предложете и на директорката Анастасова да се включи в реализацията на идеята, тъкмо ще разберем как тя ще реагира; макар че аз лично се досещам как ще реагира, но защо пък тя да не ни изненада, знаете, аз доста усилия помагам за промяната й към добро, не успявам, но още тая известни надежди в тази посока.

Всичко добро ви желая!

С приятелско чувство: Ангел Грънчаров

ПОСЛЕСЛОВ: В блога ми публикувах доста текстове за г-н Паунов напоследък, в една пределно свободна есеистична форма, ето и днес, пишейки ви това писмо, смятам да напиша още едно такова есе. Надявам се, като го прочетете, да се обнадеждите и да се изпълните с решимост да се включите и вие със свой текст в общата ни книга в памет на г-н Паунов. При добро желание всеки може да напише нещо, което да излезе от сърцето му, така трябва да се пише, като пише човек така, написаното е годно, да, сърцето, според мен, е най-важното в писането. Безсърдечното писане не струва, то не може да роди нещо ценно. Като се пише сякаш с кръвта на сърцето, тогава се получава. Готов съм да помогна с редакторска работа в "ошлайфането" на вашите текстове, няма страшно, стига да имаме доброто желание, ще успеем да направим нещо хубаво и голямо. Съберете кураж и да започваме! Да си пожелаем успех, успехът е неизбежен ако волята е налице.

Това писмо ще им изпратя. А днес искам да напиша нещо съвсем кратичко, един вид да направя нещо като "показно" и на вдъхна увереност на тия хора (повечето не са писали подобни текстове) че и те могат да се справят. Ето, ще ви разкажа нещичко, което отдавна все не намирам повод да разкажа.

След първото ми опраскване (то стана на 19 май 2014 г.) г-н Паунов много ми помогна да ми вдъхне кураж и сили да продължа да се боря за правата си. Чест му прави, че застана на моя страна, че застана на правата страна, ето това именно и показва, че личността му е от голям мащаб, по това се познават личностите от голям мащаб: че са способни да надмогнат глупавите скрупули и съображенията от прагматично, користно и разсъдъчно естество и открито да застанат на правата страна. Знаете, той се съгласи да ми стане свидетел когато всички учители, които още работят в ПГЕЕ, отказаха да свидетелстват за мен; те се уплашиха от самата мисъл да ми станат свидетели, той обаче мигновено се съгласи. Ето колко ценно е това човек да не бъде малодушен: това, което каза пред съда г-н Паунов, ще ми помогне и сега, съдебните протоколи от оня процес ще си приложа сега като писмени доказателства към настоящия съдебен процес, ето, г-н Паунов и сега, макар и вече да не е между живите, отново ще ми помогне! Преди самото съдебно дело той многократно се среща с мен, обсъждахме създалата се ситуация, той лично ми помагаше да си намеря адвокат, караше ме с колата си при свои познати адвокати, с часове там обсъждахме делото, казуса, той горещо защищаваше пред тях с целия си авторитет и с цялото си красноречие тезата, че аз съм обект на административния произвол на директорката, че съм жертва на нейното беззаконие (г-н Паунов никога не говореше празни приказки, винаги се изказваше пряко по същината, той беше много интелигентен, имаше природен дар в това отношение!), той красноречиво пред адвокатите обясняваше, че всичко в нейните "доказателства" за моята "виновност", "некадърност" и прочие е нагласено, е лъжливо, че това са чисто и просто фабрикувани компромати, фабрикувани така, че да скрият истината, да заблудят съда и пр. Той често се хващаше за главата когато адвокатите му казваха, че трудно ще бъде опровергана тезата на директорката, щото тя усърдно, дето се казва, "си беше оплела кошницата", компроматите й звучаха правдоподобно, те са издържани в един административен стил, който е много драг и на мислещите в същата посока съдии. Когато в един момент се оказа, че повечето адвокати, след запознаване с делото, казваха, че делото ще бъде много трудоемко и тежко, тогава г-н Паунов почваше да говори разгорещено против абсурдизма на българското правосъдие, в което, излиза, е много трудно правата страна да вземе надмощие, докато за неправата работите стоят съвсем иначе. Тогава именно, в оня тежък момент, се появи един талантлив адвокат от Пазарджик, читател на блога ми, който заяви, че е готов да води делото и че може да го спечели; аз тогава изпаднах в деликатно положение, щото с г-н Паунов бяхме, както ви казах, разговаряли и с други адвокати и с някои от тях имахме договорка да пишем вече исковата молба; казах му, бидейки много притеснен, че съм намерил свой адвокат, г-н Паунов без никакви увещавания се съгласи аз да избера адвоката си, след това, вече по време на делото, се запозна с моя адвокат и му оказа пълно съдействие. Изключително много г-н Паунов се възмущаваше от "морала" на свидетелите на директорката, а аз вече съм писал за оня момент преди откриването на делото, когато той директно, пред много свидетели, на една тераса в съда, заяви на директорката, че допуска голяма грешка като се държи по този начин, той й каза направо, че независимо от старанията й тя ще загуби делото, то точно така и стана де, след година и половина тежък съдебен процес на три инстанции аз бях възстановен на работа, победата беше наша! А тогава, на онази тераса в съда, директорката, опитвайки се да се защити, изпусна онази знаменита фраза, че тя никога не греши (!!!), а пък г-н Паунов най-човечно й обясняваше, че всеки човек греши, че изпадането в такава самомнителност е много опасно за един властник особено.

Винаги ме е удивлявал подхода на г-н Паунов: той успяваше да влияе на хората с добросърдечното си отношение, винаги се отнасяше с добро, той приемаше различията на хората, което именно и говори за широтата на душевния му хоризонт. Ето тук искам да разкажа накратко една история - за да илюстрирам мисълта си с пример.

Г-н Паунов беше един духовит човек и много приятен събеседник. В него нямаше нищо от онази (не)човешка и властническа префърцуненост, която е характерна за повечето нещастници, които, поради некадърност, дълго време са драпали да се добият до някакво кресло, а като постигнат заветната си цел мигновено почват да се правят на "велики" и пр., т.е. стават крайно смешни. Докато на ония, които са личности от висока проба като г-н Паунов, това, че са директори и че имат власт изобщо не им личи, то изобщо не им влияе, те продължават да си бъдат човеци. Та г-н Паунов, казах вече, беше много приятен, духовит, остроумен събеседник, който винаги разказваше някакви смешни истории; аз съм го запомнил в кафенето, а не в директорския кабинет, където той общо взето стоеше малко, предпочитайки да бъде сред учениците, сред учителите, сред хората, на двора, по коридорите, в кабинета си сякаш изобщо не обичаше да стои. Друг път ще ви разкажа за това как духовито г-н Паунов описваше безкрайно тъпото устройство на бюрократичната машина в образованието, от чиито идиотски мурафети и зловредни ефекти той обаче успяваше, кой знае как, да предпази и училището, и нас, учителите, и най-вече учениците, щото те са най-голямата жертва на системата. Но ето и тук да вметна нещичко: седим, говорим си за нещо, изведнъж разговорът ни се насочва за ситуацията в образованието и г-н Паунов разказва, да речем, ето това (ще се опитам, колкото и да ми е трудно, да предам по възможност с неговите думи точния, верния смисъл):

- Виж сега, приятелю, пълно е кретени там, горе, в Министерството. Които умират от скука и се чудят каква идиотщина да измислят. Седи значи нещастникът с часове в кабинета си, подивява от скука, в един момент решава да имитира някаква дейност, сяда на компютъра и почва да пише (тук г-н Паунов почваше с изразителни жестове с двете си ръце да показва как пише на клавиатурата си въпросният министерски нещастник): "В срок до 4 часа доложете в Министерството точната бройка на учениците във вашето училище, които днес са се почесали с дясната ръка под лявото ухо - и доложете също, респективно, точната бройка на учениците, които са се почесали с лявата ръка под дясното ухо. В доклада си също така доложете точната брой на учениците от големите класове, които си обличат светли фланелки и колко ученика носят ризи с тъмен цвят. Тази безкрайно важна сводка следва да бъде изработена в екселови таблици, а също така да бъде придружена със задълбочен анализ за това какви мерки ръководството на учениците е предприело с оглед на това неблагоприятната ситуация в това отношение да бъде променена, т.е. все повече ученици да почнат да ходят със светли дрехи и също така да започнат да се чешат по време на часовете с дясната ръка под лявото ухо, а не обратното!" (И така нататък, тази телеграма, този министерски имейл в изложението на г-н Паунов беше още по-красноречив, аз тук избягвам някои думички, с оглед възпитателния ефект връз читателя си, затова и промених нещичко, примерно в оригиналното изложение на г-н Паунов учениците следваше да се чешат не под ухото, а на едно друго, значително по-различно място, където обикновено най-много обича да се чеше нашенецът. Ето как продължаваше разказа си знаменитият с остроумието и духовитостта си директор:

- Получава въпросната телеграма типичният тъпанар-директор, който е най-често срещания вид в нашите училища. Или тъпанарка-директорка, която е още по-тежък случай. Като разбира, че въпросният доклад до Министерството е срочен и крайно задължителен, тя мигновено изпраща до нещастните учители заповед да докладват колко точно ученици именно са се почесали на указаното място днес, през миналата седмица, през миналия месец, пред изминалата година и прочие. Учителите, горките, почват да правят въпросните проучвания, опитвайки се да не получат тикове от нерви. В училището закипява безсмислен труд. Разбира се, всички полудяват и почват да пеят чалга-песни за да се спасят донякъде от лудостта. Часовете са провалени, защото учителките пишат глупавите си сводки за глупавите идиотски въпроси. А моя милост знае ли как постъпва като получи поредната идиотска телеграма от Министерството? Ето какво правя аз: щом получа идиотската телеграма сядам и, забавлявайки се, мигновено написвам най-обширен фалшив доклад, с таблици и прочие, който копирам от друг подобен случай, само дето променям някои неща. Правя това нещо за десетина минути и го пращам мигновено в Министерството, гаврейки се с оня въпросния дебил, дето, за да си разнообрази живота, е измислил тази дебилщина. Като получи доклада ми така бързо, оня почва да скимти от кеф. С идиотите трябва да се отнасяме и ний най-идиотски, с оглед на сме адекватни, иначе ще полудеем. Аз, Ангеле, се забавлявам на идиотщините на Министерството и това ме спасява. А представяш ли в какво положение е редовият дебил-директор, който тия министерски простотии ги възприема сериозно?! Ами той полудява от хи бяс о сам почва да прави пълни идиотщини. От които страдат най-вече учениците, горките.

Разказваше ми в такава анекдотична форма г-н Паунов, смеехме се от душа, пък после той изведнъж ставаше, тръгваше нанякъде със сериозно изражение на лицето, личеше си, че е търсил разбиращ събеседник, на който да си излее мъката, повъртяваше се из двора, разговаряше и с други хора, пък се връщаше в кабинета си да види колко нови дебилски директиви има на пощата на училището. Така, изглежда, си и течеше живота. Най-важното, което той като директор успяваше да постигне беше ето какво: успяваше да поеме върху себе си въпросните идиотщини на системата, нас, учителите, и учениците също, ни предпазваше от тия идиотщини - осигурявайки ни спокойствие за работа и за занимания с истински важното. Докато като се пенсионира нещата се промениха в точно обратната, крайно неприятна за нас и вредна за същинската ни работа посока.-

И още нещичко да разкажа, ще си позволя да разкажа още един спомен, сещам се за него, ще го разкажа, той много неща показва и говори. Въпреки че самата история е малко "щекотлива", ще я разкажа, вярвам, че ще бъда разбран от ония, които разбират, за останалите с нищо не мога да им помогна.

Трябва да е било на едно тържество поради осми март, предполагам. Директорът Паунов много обичаше да бъде активен в тия по-радостни и весели "мероприятия на колектива", които си минаваха тогава в една много весела обстановка. За която най-голям принос имаше директорът, раздавайки се всецяло. Той беше в точния смисъл това, което се нарича "душа на компанията". Незаменим беше в това отношение - и ненадминат. Та в това тържество той играеше една... роля, беше се дегизирал, хем играеше самия себе си (директора на училището), хем се беше облякъл и дегизирал като... жена, беше си турил една особена престилка. Която беше особена с това, че като "жената" я вдигнеше за да си избърше сълзите или потта по лицето, отдолу, под престилката, се надигаше един... огромен изкуствен пенис, един грамаден фалос (изразявам се, виждате, пределно културно!), със съответните атрибути, окосменост и т.н. Голям смях тогава падна у публиката от тая сценка, смяхме се през сълзи всички! Нали обаче схващате контекста на цялото "мероприятие", този театър течеше в ритуалната зала на училището! (Ученици, разбира се, нямаше, само възрастни хора, само учители и служители на училището си бяхме!) Та този номер, тази сценка, имаща пределно откровен еротичен смисъл, биде изиграна от директора много умело, вярно, изображението се движеше на "ръба на приличното", разбира се, всичко беше одухотворено, но го имаше този момент, вероятно при някои възприемащи съзнания сценката да е била възприета като пошла, като "порнографска" и прочие. Аз в оня момент, понеже съм естет (и моралист), се опитвах да усетя с цялото си същество дали не е нарушена някаква морална или пък естетическа мярка, установих, че няма такова нещо, че всичко е било, въпреки рисковете, възприето като забавно, като весело, като скеч, имащ весел, жизнерадостен еротичен смисъл, нали знаете в други епохи как хората пределно откровено са се забавлявали с еротичното? Но ви описвам всичко това не за друго, не за да ви впечатля или скандализирам, а за да ви кажа какво се случи после, след представлението, след тъй веселата сбирка, на която всички се посмяхме донасита; г-н Паунов след представлението ме срещна в коридора, извика ме встрани и ми каза следното:

- Ангеле, ти си философ, братко и приятелю, кажи ми, моля ти се, пределно честно: много ли се изложих с тази сценка?! Дали не бях възприет като голям мръсник?! Кажи ми честно, моля ти се, как прозвуча всичко на теб, аз ценя мнението ти, ти си специалист по тия психологическите работи?!

Аз тогава му казах, че въпреки че се е движил на ръба на пошлото, е успял да не наруши мярката и всичко е прозвучало съвсем приемливо, много е било забавно и весело, не си се изложил изобщо, г-н паунов, не се притеснявай, гарантирам, че не си се изложил. Това му казах. Е, казах му и това, че така е било всичко в моето възприятие, по-интелигентните хора възприемат нещата по един начин, простаците - по друг. Рисковано беше, казах, но ми се струва, че обстановката в залата беше такава, като съдя по реакциите на хората, че всичко беше възприето от веселата, от радостната му страна, помолих го да не се притеснява. А той, милият, се хвана за главата и каза:

- Дано не ме лъжеш! Много ме е страх да не се изложих прекалено! Дано си прав! Леле, голям резил! Как ми пък щукна тази идея за подобен скеч! Ама нали сме човеци, да се позабавляваме, жертвах се! Не може да сме все сериозни, нали така?!

И друг път, пък и в този случай съм се удивлявал как знаменитият директор успяваше да схваща и разбира най-фини душевни и смислови нюанси. Това е радка способност особено за хора като него, които са технократи, нефилософи. Но в него имаше един изтънчен дух на човечност, който по естеството си е именно философски. Заради свободолюбието и жизнелюбието си този човек имаше такова невероятно силно излъчване като личност. На това се дължат тези неща. Сега, като мисля за него, установявам това. Човеколюбие, жизнелюбие, свободолюбие - тези са трите "кита" на духовитостта, на пълноценната интелигентност, които толкова рядко се срещат тъкмо защото у нас хората, които разбират свободата, на това основание и живота, са толкова малко. А иначе с простаци и тъпунгери у нас е пълно, пълно е с уроди също така. Защото най-голямата човешка уродливост се дължи на липсата на пиетет към свободата, дължи се на ненавистта към свободата. Ето затова е така трудна работата и мисията на философ като мен, поставен в нашенските родни условия; невероятно трудна е моята учителска работа, но да спирам дотук, че се изморих да пиша. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Много поздрави от Долна баня!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

2 коментара:

Анонимен каза...

С удоволствие съм готов да говоря и пиша за Паунов и за техникума - преди настоящата "епоха" на г-жа Анастасова. Неслучайно тя "загуби" летописната книга на техникума, започната още от създаването му през 1962 година и продължена с идването в тази настоящата сграда през 1964 г. (с директор инж. Ичевски. Тогава се оформи вътрешната украса - и най-важното работилниците по слаби токове - намираха се в настоящата ритуална сграда, по силни токове се намираше в бившето кафене (сега "интерактивна зала"). Но "истинската история" започва с идването на г-жа Анастасова и затова няма нужда от предишни спомени, особено от времето на Паунов. Не може да се каже обаче, че от времето на Паунов Анастасова се е държала като дисидентка. (Дори напротив!)

Настоящия трети етаж, както и библиотеката са построени по-късно, заедно с допълнителното крило.

Богомил И.

Анонимен каза...

Xa-xa, tova e majtap (turska duma, ti misle6e 4e e BG li?), no majtapo nastrana !

Глеах днес видео за украинка в BG, бях много уплашен - никакъв акцент, владее бълхарски по-добре от теб и мен...

В Австралия са подозрителни към Русия, същото както в Щатите, но Щатите са по-истерични и има защо...

Аз винаги трябва да обяснявам че съм турчин и минава време докато разберат че не обичам руснаците...

Но не съм улав и виждам силата им...

Но след тая украинка разбрах едно - има нещо в кръвта на източняците (така да ги наречем) и сме прави тука да се страхуваме от вас...

Е, не от вас де, от бай Ганьо по-тъпо същество едва ли има, но с руснаците не е така - те имат ум доста по-голям от бай Ганьо...Това видях днес от украинката, която напредва в BG както немския генереал Гудериан беше казал за нашествието в Русия 1941 - "Имам чувството, че напредвам в буца масло"... Ама после яде боя...

Ето ти и две видеа за американскио дух, ок?...

Не обичаме ние роби, камо ли да дойдат тука и да ни казват кое как е...

А. от Австралия