Не щем прехвалената ти свобода, Грънчаров, мерси, запази си я за тебе, ний не я щем, ний не ти щем проклетата свобода!

Почнах преди време да пиша поредица от разсъждения (есета) за това какво трябва да правим че да вземаме разумни решения, т.е. решенията, които вземаме, да са разумни - и добри. Да са що-годе мъдри решенията ни - ето тази ми е темата. Бях решил да напиша нещо като кратко "помагало" за вземане на разумни решения, почнах да пиша, но някак си не успях да се настроя към темата, не се получи пълното ми въвличане и отдаденост на темата - по причина на това, най-вероятно, че се разсейвах с други, съвсем всекидневни проблеми, свързани с битието ми на безработен учител по философия, които не само е без работа, не само е уволнен, но е и уволнен по толкова обиден начин, че се чувства направо с поругано достойнство, уволнен е по един изцяло мръснишки, така да се каже, начин (чудя се как да ви обясня как се чувствам след като моите опити, моята борба за промяна, за демократизация, за декомунизация на отношенията в нашата училищна общност не само не беше разбрана, не само не беше подкрепена от който и да било, но и всичко, което направих, беше изтълкувано от администрацията по изцяло неверен начин, беше изопачено до пълна неузнаваемост, аз бях уволнен по параграфа "пълна некадърност", "изцяло му липсват качества да бъде учител" и прочие; та сега в тази крайно унизителна ситуация, в която се намирам, аз трябва сам да търся някакво разумно решение, някакъв що-годе достоен и приемлив изход от нея; ето, че моето внимание е непрекъснато отклонявано към "изцяло личния" ми проблем, който обаче е напълно свързан с темата на книгата, която реших да пиша; нима е случайно това? И тия "отклонявания", това разсейване е чиста случайност - или пък все пак има нещо необходимо в него? А може би това е благодатна възможност да напиша една по-различна книга, самият живот ми я дава, аз не бива да се противя на това, което животът ми поднася, нали така? Е, по тази причина книгата ми "се пише" един вид сама, самият живот нанася знаците си върху нея, а аз съм само "инструментът", "оръдието", с помощта на което нещата ще се реализират, отсъденото ще се случи и пр.

Та ето, виждате, и днес работата потръгна не какво ми се искаше на мен самия. Пак съм "овладян" от мисли, свързани с една конкретика, която, да предположим, няма оня принципен и същностен заряд, който ми се искаше да има, аз все пак съм философ. И съвсем справедливо дадени хора, поназнайващи нещо от философията, ме обвиняват: че съм бил потънал в емпирията, че съм бил изменял на задачата на философа, на "истинската философия" и прочие, и така нататък (една другарка ме пародира с този израз дотам, че даже ме нарече "Господин И ТАКА НАТАТЪК", нека да й подарим тази радост отново да употребим тъй силно впечатлилия я израз!), и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири. Но философията като такава нека да оставим сега настрана, нека и философите да си починат малко, нека да се гмурнем пак в тъй причудливия ми живот на един редови учител по философия, имащ несретата на да живее в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ - или БАНДИТОСТАН. И ето, нека да опитаме да вникнем по-дълбоко в така и така създалата се ситуация с мен, в моето естество на (не съвсем все пак) редови опраскан (уволнен) обаче учител по философия, който е опраскан за наказание и за назидание на другите - за да не си позволяват такива дързости и волнодумства, именно да се държат като свободомислещи личности и философи, да се държат като достойни граждани, борещи се за правата си, да се държат като учители, които не просто обичат най-забраненото нещо в българското училище, а именно свободата, но и са й дотам отдадени, че не се представят живота без нея. Аз съм наказан заради моя "прекален либерализъм", заради прекомерната ми привързаност към свободата, заради недопустимата ми пристрастеност към "проклетата демокрация", заради органичната ми непоносимост спрямо всички рецидиви на тъй милия на някои души комунизъм. И ето, ефектът от това мое толкова показно екзекутиране е постигнат: цели 77 дена аз протестирах на тротоара, до входа към двора на училището, в което съм работил толкова много години, а вътре в цялата училищна общност всички ги тресеше СТРАХЪТ - никой не посмя да дойде при мен (с изключение на един-единствен учител, който редовно се спираше с мен, разговаряше най-човешки и приятелски с мен, обяснявайки ми, че "душевно", така да се рече, ме подкрепя, ала... не вижда смисъл да направи нещо - понеже му оставало съвсем малко време до пенсия, няма да му кажа името на този смелчак, та да затрудня репресиращите органи, на тях ще им е крайно трудно да го идентифицират!). Но ето, и протестът ми измина, и лятото измина, идва есента, наближава... 5 септември, за мен е важна тази дата, а не оня 15-ти септември, от който се вълнуват всички учители: на 5-ти септември ще се открие поредното съдебно дяло, в което е подсъдима тъй всеотдайната в борбите си срещу всеки опит моето училище (ПГЕЕ-ТЕТ-ЛЕНИН в Пловдив) да се демократизира, да се декомунизира, да се очовечи и прочие, тази неуморна боркиня срещу всичките тия "излишества" е световно-известната вече директорка на въпросното учебно, образователно, възпитателно и личностно формиращо учреждение, в което аз толкова много години съм учителят по философия. И сега, в навечерието на това епохално-историческо дяло аз съм пак поставен в ситуация на крайно тежък избор: какво да правя, как да постъпя, кое е разумното да се направи от човек в моето положение? Имам следните варианти, между които мога да избирам:

1.) Най-чистият вариант, който ме съветват да приема мои най-близки приятели, все занимаващи се с философия, с повечето от които се зная от години; те ме съветват да постъпя ето как: остави това училище, махни се, остави въпросната директорка, нека да си царува там необезпокоявано, майната й на нея, майната му на училището, ти се махни за да си съхраниш, за да си спасиш здравето, доколкото изобщо го имаш; недей да я съдиш, недей да искаш да се връщаш и да продължаваш борбите, твоите борби са съвсем обречени, виждаш сам, никой почти не те подкрепя, глупаво е да се жертваш за кауза, която е толкова непопулярна, българското образование няма ти да го оправиш, който е тръгнал срещу тъй мощната бюрократична система, която е като здрава крепост, непременно си е разбил главата, и ти не само ще си разбиеш главата, но и ще си пожертваш живота; не бъди идиот, махни се, спаси се - за да можеш да се отдадеш на нещо по-смислено и разумно, именно да си пишеш в тихо уединение своите книги, да напишеш нещо истинско, щото ето в последните години не си написал нито една стойностна философска книга, а се занимаваш само с тия изцяло безсмислени, т.е. глупави борби! Тази е гледната точка на тия мои философстващи приятели, не може да се отрече, че има голяма доза разум в нея, нали така, вие как мислете?

2.) Длъжен си да продължиш да се бориш, щото борбата ти не е лишена от смисъл, борбата ти не е глупава, напротив, борбата ти има голям смисъл; е, лично ти нещо няма да спечелиш, напротив, много ще загубиш, ще си провалиш живота, ще си загубиш здравето, ще се пожертваш, ще изгориш, ще те стъпчат, ти си много слаб, съвсем сам си (до момента), около теб е пълно с бездушни и с малодушни мижитурки, пълно е със страхливци; да, ама ти им даваш на тия страхливци и на тия мижитурки един чудесен пример, ето, някои от тях може, току-виж, да се освободят от страха, от мижитурковщинката си, и неочаквано да дойдат да те покрепят, да станат борци като теб - и тогава нищо чудно и да почнете да побеждавате; ето че борбата ти има смисъл; но и да не те подкрепят, един ден, след като те убият, може някой ден... да те оценят, да се сетят за теб, може дори в един момент... и паметник да ти построят, е, на гроба най-вероятно ще имаш памятник, макар е иден дървен кръст да ти е напълно достатъчен, но да ти правят голям памятник не на гробищата, а на някое обществено място нема нужда да се надяваш, знаеш, че ний сме такова общество, че първом требе да направят памятници на Боко Борисов, на други такива видни и популярни личности от съвремието ни, като Перата, като Слави Трифонов, като Митю Пищова, като проф. Вучков, като проф. Божо Тервелов Димитров и прочие, тям първом требе да направят памятници, теб ще ти се наложи да почакаш, а ако дойде времето да ти турят на теб един помятник некога в бъдното време, тогава ще се окаже, че просто... нема свободно място за твоя памятник, просто не е останала нито една градинка без памятник, памянтник до помятник ще има, нема да има место, където да турят евентуален памятник на твоя милост; тъй че мърцина ще си умреш, но все пак е разумно да пожертваш себе си, бори се, умри, пък недей да мислиш за памятник. Тази е алтернативната гледна точка, коренно и същностно противоположната на първата, вие как я възприемате, каже де, защо мълчите като... да не казвам като какво точно мълчите, че можете да ми се почувствате обидени? Но все пак кажете ако имате какво да кажете, с интерес ще ви изслушам, и то без да се налага да си разменяме някакви любезности.

Значи, излиза, че по всеки проблем, по който ни се налага да мислим и да търсим вярното и доброто решение, ние първом следва да осмислим алтернетивните, диаметрално противоположните, чистите, така да се рече, варианти или решения. И трябва, както се казва, "да ги сложим на везните", за да проверим накъде ще натежи. Най-вероятно няма как везните да застанах в пълно равновесие, аз такъв вариант го изключвам. Той е съвсем рядък вариант. Но ако се случи везните да застанат в "пълно равенство", тогава какво да правим? Нещо трето, което "снема крайностите", то ли е истински разумното решение?

Кое ще е в случая това трето, намиращо се между "крайностите", дето е именно "по средата"? Наполовина се бори, Грънчаров, наполовина се... подмазвай на директорката, и това ще е най-"разумното", така ли? Възможно ли е човек да е отчасти честен, отчасти да е мерзавец, а, кажете де, това ли е "най-правилното" и, опази Боже, "най-разумното"?! Едва ли. Човек или избира да служи на доброто (и тогава ще му се наложи непременно да плати цялата жестока цена!), или пък избира да стане мерзавец - и тогава пак ще плати цената, но ще има и някои временни изгоди и благинки, и това не можем да отречем, нали така? В единия случай човек едно губи, друго печели, в другия случай е същото, даже можем да констатираме, че каквото губи в единия случай човек, той го печели в другия - и обратното, нали така излиза? Ето, аз, примерно, ако бях избрал да стана мижитурка, ако си бях траял, ако се бях любезно усмихвал на мерзавците, ако им се бях подмазвал, щях не просто безметежно да си доживея до пенсийка, не само щях да си ползвам съответните благинки (заплата, по-голем дял от пустото диференцирано заплащане и т.н.), но нищо чудно и... орден един ден да ми бяха дали, стига да се бях подмазвал по-усърдно, стига да бях дръзнал да целувам повечко нозе! Да, ама някак си не ми допада това да бъда мижитурка и особено пък мерзавец, ето, по тази причина аз реших да дам нравствен пример на всички, на колегите си и особено на учениците си, на младите. И по тази причина, като реших да давам нравствен и героичен даже пример, аз си тръгнах, така да се рече, към "своята Голгота", почнаха да ме плюят, да ми надяват трънен венец, да му ритат почнаха, то не бяха плюнки, то не бяха обиди, то не бяха издевателства, то не бяха гаври, нали така, всички, дето се казва, се сервира непременно, като неизбежна гарнитура на моя основен избор. Всичко си върви в комплект. Нема мърдане! Нема, дето се казва, лабаво! - това са пък думи на народа, повтаряни от бай ви Тодор Живков, он навремето беше "човеко от народо", а сега такъв човек от народ, досущ същия, ви е бат ви Боко Борисов. Толкова. Сичко е ясно, има ли смисъл още да се обсъжда?

За мен вече е късно да дезертирам или пък да се променям, да си сменям, дето се казва, житейската философия, от мен авно и добър мерзавец не може да стане, и мухлювщинката не ми е по нрава, абе мойта е съвсем сбъркана работа! Какво друго да каже човек, нали тази е истината, да шикалкавя не става, не се получава някак си. Ето сега, в навечерието на новия епичен съдебен процес аз какво друго мога да направя? Да седна да моля директорката да ми прости волностите, а, това ли ми предлагате? Да зема да й цуна нозете, това ли предлагате? Нема да стане, не става, нема как да стане. Пък и да стане, тя няма да прости на своя "заклет враг" всичките прегрешения. Аз моментите да сторя този "дълбок вътрешен поврат" ги проспах навремето, а съм имал благодатни възможности да си сменя философията - както си сменяме... гащите, така някои хора са готови да си сменят философията според всяко ново подухване на вятъра. (Ний в училището ни имаме такива прагматично и разумно мислещи хора, да не изброявам сега имена, но всички знаем кои са де, нема смисъл да казвам аз имената им!) При мен това нещо не се получава. Нещо в мен се съпротивлява на такъв един "дълбок поврат" и то не към какво да е, а към "истински доброто и разумното". Значи да се съдя до дупка с въпросната директорка, това ли предлагате, тази ли според вас е разумната опция?

Та самата, знаем това, е готова на всичко, но да не отстъпи. Аз май съм абсолютно същия. Затова и сблъсъкът ни е така епичен. А дали няма някакви "междинни" и "компромисни" варианти? Магическата дума тук не е ли тъкмо думата КОМПРОМИС? Иначе казано, не може ли да преговаряме и да постигне някаква СДЕЛКА?

Аз смятам, че преговарянето, дискусията, диалогът, дебатът е верният и при това демократичният подход, няма нищо лошо в това да се преговаря. (Другата страна обаче не мисли така, за нея верният подход е: "Началството никога не греши!", нема място за преговори тук, щото властта винаги била, видите ли, права!) Тъй че вероятността за отпочване на преговори в така и така създалата се ситуация е нищожна. Аз на едно място вече писах, че ще предложа преди първото съдебно заседание да се даде под егидата на съда време за преговори с оглед да се сключи досъдебна спогодба. Знам добре, че другата страна ще отхвърли този вариант, но изглежда съм длъжен да го предложа. Е, тогава ще се наложи да се борим... "до смърт", щото най-вероятно аз лично няма да намеря сили да издържа на един нов и не по-малко изтощителен и продължителен, крайно тежък съдебен процес, първият такъв процес ми изцеди силите, сега още един - не, благодаря, просто нямам никакви сили. Тогава дали не е по-правилно да... капитулирам, да дезертирам, да се откажа от всичко, и от съд, и от борба, и от желание за реванш, и от справедливост, и от право, и от законност?! С оглед да се съхраня - дали да не предприема такава една стъпка? Тя ли е разумната? Голяма работа, че повече няма да имам преподавателска права, че ще съм унизен, че ще съм признал сам, че съм "пълен некадърник", че тезата на отмъстителната директорка е възтържествувала? Ще оцелея някак до пенсийка, пък може и некоя книжчица да напиша на спокойствие, като си пребивавам някъде, в някоя дупка, дето ще се крия от униженията си!

Моите свръхразумни философстващи приятели в един глас ми казват да постъпя по този начин, голяма работа, че някаква си там жрица на бюрократичната система щяла била да ликува! Важното било да избера "разумния приоритет", а това, разбира се, на първо място е здравето, а на второ място е ако имам малко силици да напиша някоя и друга книжчица. Преподавателски права не са ми били нужни, щот ми остава по принцип малко живот. Нека да преподават вместо теб мижитурките, Грънчаров, ти си "изцяло негоден за системата" и трябва да го приемеш, трябва да капитулираш. Ти може да си пригоден за някаква друга утопична за нашите условия образователна система, но за тази система наистина си изцяло негоден и некадърен. Другарката директорка е напълно права, нали така? Тя е е изцяло разумна, нейната гледна точка е правилната, нали така излиза? Да живей бюрокрацията! Да живей авторитаризма! Да живея силната ръка, дето всява железен ред! Долу демокрацията! Ний си искаме робуването! Не щем прехвалената ти свобода, Грънчаров, мерси, запази си я за тебе, ний не я щем, ний не ти щем проклетата свобода! Ний си щем само тиранията, ний си обичаме робството!

Бенедикт Спиноза, за да не разлайва кучетата, цял живо скромно се е прехранвал като е шлифовал стъкълца за лещи за очилца. И си е писал книгите на спокойствие. Шопенхауер пък е имал късмет, че не му се е налагало да работи, имал си е парици в наследство, това го е съхранило. Даже на буреносния провидец и пророк на модерността Ницше (не смея да го нарека "нов Сократ", щот Ницше и Сократ се... мразят!) за да се прехранва е трябвало да бъде професор, нали така е преживявал той? (Преди да обезумее - щото обществото и към него не е било кой знае колко добре разположено, и неговите книги като моите са били предоставени най-напред на мишките!) Мишките са единствените читатели и на моите, и на ницшевите книги, имам предвид първите издания на книгите му. Както и да е. Та дали аз не трябва да ида да стана някъде... нощен пазач и да преживея криво ляво до края на дните си? Защо ли сами на мен тия борби, Грънчаров, ти за кой се мислиш бре, лудетино проста, ти да не се мислиш че си некой "нов Левски" или "нов Ботев" бре?! Ти ако се мислиш за "нов Левски" и за "нов Ботев" тогава си направо за психатрията бре! Ний днес "новите Ботевци" и новите "апостоли на свободата" като теб ги тикаме направо в психиатриите бре, Грънчаров! Ти си тъкмо за там. Ето, онази въпросната госпожа директорка там искаше да те натика, не е ли права и по този въпрос, кажи де, що мълчиш?!

А сега кой е разумният избор, кажете ми де? Дали пък не е най-разумно още тия дни да ида и да започна своя нов протест за свобода в образованието и против беззаконията и произвола на образователната бюрокрация?! Колко му е, ще го започна като едното нищо! Къде да го водя този път протеста ли? Май не е нужно да го провеждам този път пред своето школо, май трябва този път да си намеря по-подходящо място. Примерно - пред сградата на РУО-Пловдив, тази, дето е срещу Джумая-джами? Или направо да ида да протестирам в... София, пред сградата на МОН? Или пред сградата на Парламента да протестирам, там, дето протестираше самия... Слави Трифонов, дали не е време да седна на стол пред Парламенто и да обявя своя безсрочен протест за свобода в образованието? Кажете де, кое е най-разумното решение в този случай? Кажете, обяснете ми, че не се сещам аз самият. Моля ви, помогнете ми! Ориентирайте ме. Аз съм изпаднал в безпътица... наистина ви казвам, не се преструвам, не лъжа, намирам се на кръстопът, нищо че съм толкова стар...

Хайде, с Богом, бъдете здрави! Хубав ден ви желая! Ако ми кажете нещо, ако кажете какво мислите, много ще ме улесните. Ако пък си замълчите, ваше право е това! Знам едно: че дежурните оплювачи в блога ще излеят отново порой плюнки връз мен, това поне е сигурното! Но това мен не ме смущава: всеки прави що може - и за което е роден! От мерзавците аз добрини да чакам не мога. То си е напълно естествено, то си е напълно в реда на неща мерзавецът да прави само мерзавщинки, нали така? Тогава няма защо да се чудим. Всеки прави каквото може. Всеки, дето се казва, да си гледа работата. Моята работа обаче като учител и като личност не е да съм мерзавец, ето това поне установих, ето това поне осъзнах... и то за момента ми стига.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo