Опозорилият се народ глухо мълчи, но неговото мълчание е страшно!

Имам съвсем проста идея, прилагането на която може, по дълбокото ми убеждение, да доведе до действителен поврат в българското образование. Но не успявам да изразя идеята си така убедително, че и други хора да се убедят в правотата й, нещо повече, да се заразят от идеята дотам, че самите те да станат работници по реализацията й, т.е. сами да се включат активно в действията по промяната на отношенията в българските училища. Излишно е да обяснявам колко е важно в българското образование най-сетне да излезем от мъртвилото на отчайващото статукво и нещата най-сетне да бъдат поставени на вярната основа. Без поврат в образованието няма как да стане поврат и в живота ни изобщо като общество и като държава.

Реформата в образованието е ключ към същинската промяна във всички останали области на живота ни. Ето, тия дни съм решил да поработя върху кратък и пределно разбираем текст, който да представлява нещо като лаконично изложение на същината на идеята ми за промяна в образователната общност. Трябва да напиша този текст така, че наистина да може да заразява с правдивостта и убедителността си други хора, пък дори и тези други хора да са... немислещи и инатливи български темерути. Няма да се извинявам за обидните думи, нарочно така остро пиша. Щото аз всичко съм го изразил отдавна и то напълно понятно, но въпросните темерути хем ги мързи да четат, хем ги мързи да мислят, да не говорим за това пък колко много ги мързи да вдигнат задниците си от меките дивани в топлите си соби!

"Да се прави реформа в училищата е като да се прави реформа в гробищата: няма подкрепа отвътре!", това нещо го повтаряше бившият министър на образованието и науката Тодор Танев. Аз пък го изпитах на гърба си: като учител по философия и гражданско образование в пловдивската ПГЕЕ (наричана все още от пловдивчани "ТЕТ-Ленин") направих нужното да инициирам така потребните демократични дебати по всички най-важни и горещи въпроси на училищния живот, разбира се, не срещнах (почти) никаква подкрепа, окуражена от това, самозабравилата се директорка ме опраска, уволни ме по най-смешния възможен параграф ("няма качества да бъде учител"!), съдът ме върна на работа, аз пак продължих борбата си, директорката пак ме опраска, вътре в самата училищна общност пак никой не ме подкрепи в отчаяните ми усилия, училищният народ трепери от страх - щото всеки, дето казваме, си пази хлебеца (и сиренцето, и сланинката също така, естествено!). Сега пак водя тежка съдебна битка, но... в един момент ме озари въпросната идея. Която е съвсем простичка.

Вътре в училищната общност всички треперят от авторитарните и пълновластни директори, е, щом е така, ще се наложи да се придаде на демократизацията-декомунизацията на отношенията известен външен тласък, т.е. от страна на гражданите. (Родителите също ги е страх, зер, те също са типични българи-треперковци и затова се чувстват длъжни да се подмазват на властта!) Да, обаче от страна на активни, ангажирани, инициативни граждани може да се направи нещо, което да раздвижи, дето се казва, духовете: идват поне трима граждани и заявяват, че искат да разговарят с директора (директорката), изненаданият в неописуемата си идилия властник от най-нисшето ниво ще се наложи да ги приеме. И гражданите след това ще му обяснят, че искат да проведат нещо като "гражданско инспектиране" на състоянието в училището, ще му зададат някои неприятни въпроси, но (ето това е особено важно!), на тия преговори, на тази "кръгла маса" ще се наложи да бъдат допуснати и представители на учителите, на училищното настоятелство, на учениците, на родителите, иначе казано, всеки от тия съсловия, който пожелае, трябва да може да присъства! (Що като ще правим демокрация, нали така, как е възможна тогава демокрация ако го няма демосът, именно народът?!)

На директора (директорката) ще се наложи да преглътне и този горчив хап. И в един щастлив ден се открива работата на тази "кръгла маса", на която ще се поставят всички ония въпроси, по които училищният народ тъпо мълчи - докато мрачно тътнат неговите окови. Отпочнат ли се тези дебати, победи ли се в един момент страхът, тогава работата ще потръгне. Разбира се, възможни са какви ли не манипулации и провокации от страна на нежелаещата да се раздели с пълновластието си училищна и инспекторско-министерска бюрокрация. Но като се раздвижи народът, тия неща вече не са така опасни. Важното е веднъж духът на промяната да бъде изпуснат от бутилката. Случи ли се това, вече старото не може да се върне. А в момента социализмо-комунизмът си стои непокътнат в нашите училища. По тази причина и там никаква промяна няма, а демокрацията е мираж. Страхът властва и е блокирал душите на всички. По тази именно причина директорите и директорките са се разпищолили до невъобразимата степен, до която са се разпищолили. Толкоз. Виждате ли колко е просто всичко?!

Демокрация и реформа не се правят отгоре, ако искаме да има истинска реформа и демокрация трябва да ги направим ние самите, гражданите, ний, жертвите на бюрократичния произвол на самозабравилите се властници. Властта по принцип прави само това, което й позволяват да прави гражданите. Като ний, гражданите, сме се отказали от правата си, това значи, че в образувалия се вакуум се настаняват бюрократите и властците, които узурпират цялата власт. Природата празно не търпи. Ний, гражданите, сме виновни за всичко - понеже търпим, понеже не се ползваме от правата си. Щом като се държим като роби, ще си имаме и тирани, ще си имаме и господари, нали така? Разбунтуват ли се обаче робите, те вече не са роби, и господарите с цялата си тирания отиват по дяволите. Виждате ли колко е просто всичко това, което от години ви повтарям?

Ето, да речем, аз от години описвам безобразията, които, да речем, си позволява директорката на пловдивската ПГЕЕ и покровителстващите я (без)отговорни началства от РУО-Пловдив (РИО-Пловдив). Гражданите наблюдават безстрастно произвола и терора и... тъпеят, мълчат! Ако се бяха намерили десетина само неспособни да търпят произвола и беззаконията граждани и бяха рипнали да се борят, смятате ли, че и самозабравилата се директорка на ПГЕЕ, и покровителстващите я високопоставени началства щяха да си позволят това, което си позволиха?! Разбира се, че не. Прочее, ако в "ТЕТ-Ленин" се бяха намерили поне още двама що-годе достойно държащи се в тази ситуация учители, отдавна беззаконията и произвола на директорката щеше да бъдат пресечени. Не се намериха обаче дори и двама такива "смелчаци". И ето, по тази причина мъртвилото продължава. Да, ама ето, намериха се трима-четирима инициативни граждани, които направиха своята "гражданска инспекция" и властта на самозабравилата се директорка започна да се клати. Училищният народ за момента глухо мълчи, но такова едно мълчание е много страшно. Интересно е как властниците не разбират колко страшно е това мълчание на училищния народ! Което е демонстрация на разпищолването им. Просто е грехота такива разпищолили се чак дотам властници да не ги бутнеш в пълния провал! Всъщност, последните нищо не може да ги спаси. Но се искат още някои действия.

Какви ще са тези действия ще се разбере скоро. В новата година ще действаме не по-малко усърдно за промяната. Демокрацията няма алтернатива. Ний на тиранията сме се насладили предостатъчно в ерата на непрежалимия от малоумниците социализмо-комунизъм, така че с нея точно да ни съблазняват в този исторически момент е направо тъпо. Да, но ченгетата и мерзавците наистина нямат друг избор освен да насаждат тирания. Е, ако сме народ, ще им пресечем мераците. Проблемът обаче при нас се е усложнил до такава степен, че вече възниква и логичният въпрос: а ний, българите, народ ли сме изобщо или сме нещо друго? Граждани ли сме или сме мижитурки?! Ето и на тия въпроси ни предстои да си отговаряме през идващите дни и месеци на новата 2018 г., която се очертава да е преломна. Или ще намерим сили да променим печалното статукво или ще мрем - трето не е дадено! Вие за себе си избирайте каквото искате, аз моето съм го избрал отдавна. Да, ще се мре все някога, но поне да не умрем съвсем опозорили се, а, какво ще кажете вие?! Защо така се умълчахте така страшно, вас питам, да, не се правете не изоглавени, точно вас питам, драги ми дами и господа съдебни заседатели и заседателки?!

Спирам дотук. Този текст мога да го туря като начало на онова кратко изложение на идеята си, което обещах да напиша тия дни. А може и нищо повече да не пиша, то вече го казах главното. И на камъните да бях проповядвал идеите си, и те отдавна щяха да ми бяха станали последователи, но дебелата и твърда българска глава, очевидно, е по-невъзприемчива даже и от камъните...

Хубав ден ви желая! Бъди здраво, иначе така твърдоглаво и инатливо племе! Ако тази твърдост поне малко беше употребило не за инат и за мързел, а за работа и за борба, отдавна щяхме да удивим света с постиженията си; ето с това ще и завърша.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo