Из: Десети и преходният хленч, Автор: Иво Беров
... Първо. Хляб.
Хлябът не беше както сега около десетина вида. Едрозърнест, ситнозърнест и всякакъв. Той въобще не беше. Него го нямаше. Липсваше, кой знае защо. Затова новините тогава започваха с хляб. Ще го има ли хляба или ще го няма. Почти като по Шекспир драма. Ще бъде ли ожънато достатъчно жито тази години или не. От това се тревожеха хората, това показваха по единствената тогава Национална телевизия...
... Второ. Топлината.
Топлината. След новините за хляба Българската национална телевизия съобщаваше докъде е стигнал танкерът с нефт, тръгнал от Русия за България. Защото хората се опасяваха, че вече няма да има нефт и газ, след като соц. правителството на Виденов е паднало. Такива слухове разправяха поддръжниците Виденови и ченгетата. Те и сега разправят същото. „Внимавайте Русия да не врътне кранчето” – разправят. Сякаш Русия ни дава даром своя нефт и газ, а не на най-скъпите цени в Европа.
Трето. Цените.
Цените. Инфлацията не се изчисляваше всеки месец. Тя се изчисляваше всеки ден. Тоест не. Тя въобще не се изчисляваше. Беше неизчислима, затова. Никой не знаеше колко ще струва тоалетната хартия, хлябът, млякото, цигарите и всичко останало утре. Търговците изпокриха всичко, което можеше да се скрие, без да се развали. Изчезна кафето. Това отдавна е забравено, но мнозина си правеха кафе от жълъди. Аз също. Не беше чак толкова лошо...
... Друго какво от онези години?
А, унижението.
Отблъскващо, грозно унижение. И то е забравено. Из София кръстосваха коли на Червен кръст и на още някакви благотворителни дружества. Те разнасяха хляб, баници, закуски и разни такива съедобни неща. Неща за ядене демек. За бедстващите пенсионери. Подаваха им ги отгоре, от камионите, от пикапите и „баничарките”. Отдолу старците и стариците се биеха. Вие виждали ли сте как се бият старци и старици? Как се бият за банички? Замахват немощно. Замахват така, че падат от собствения си замах. Не могат да хващат здраво, слабосилни са. Затова се щипят. Бутат се. Плюят се. Това при Виденов. Преди прехода. Преди „криминалната“ приватизация. Не вярвате ли? Вярвайте. Всичко това е заснето. Даваха го по новините на Националната телевизия. И пак биха могли да го дадат. Пазят се тези позорни случки в архивите. Но няма да ги дадат.
Няма. Защото социалистите пак могат да дойдат на власт, а такива спомени са им неизгодни. И ГЕРБ пак може да дойде на власт. И на него тия спомени са неизгодни. В скоро време истината няма да бъде казана и показана. Тя е неизгодна. Ще се разказват приказки, небивалици, лъжи и клевети. Те са изгодни на властта.
Навсякъде, във всички страни, когато се прави преценка за даден отрязък от време, се гледат няколко простички и задължителни показатели. Брутен вътрешен продукт, стопански растеж, заплати, пенсии, цени, безработица. Никой никъде никога по никоя медия в България не е прегледал досега тези показатели, за да определи какъв точно е бил преходът. Дали пък е бил съвсем и изцяло провален.
А всички тези показатели свидетелстват за едно. Въпреки кражбите, корупцията, несправедливостите и сравнението с първите, след пълния стопански крах при Виденов е тръгнала напред. През 2002 година страната ни е на първо място в Европа по стопански растеж. Това някой да го е чувал или прочел? Не, разбира се. Но е истина. Такава е могъщата сила на пазарната икономика. Плюс членството в Европа и НАТО като допълнение. Или като основа. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар