Коварна и кошмарна илюзия ли е свободата?!

Тия дни за мен са, така да се каже, кръстопътни, сякаш се намирам на кръстопът, трябва да решавам съдбовния въпрос Какво да правя?, иначе казано: да обжалвам ли решението на Районен съд, който се произнесе, че директорката на пловдивската ПГЕЕ (ТЕТ-ЛЕНИН) е напълно права като ме е опраскала, изритала от училището и дори ме е лишила от преподавателски права (!), да, най-напред този въпрос трябва да реша, трябва да взема разумно решение - защото много хора ми казват, че дори и да спечеля съдебното дяло, дори и съдът да ме върне, директорката пак ще ме опраска, тя няма да миряса и ще ме опрасква докато има тази възможност, докато е на поста си. На второ място трябва да реша не по-малко съдбовния за мен въпрос дали да продължа борбата, т.е. дали да продължа или да прекратя действията по т.н. гражданска инициатива по насърчаване и отприщване на реалната демократизация-декомунизация на отношенията в училищната общност на пловдивската ПГЕЕ (ТЕТ-ЛЕНИН), дали да прекратя и т.н. "гражданска инспекция" на състоянието, в което се намира това училище, един вид, следва да взема обосновано и разумно решение по въпроса дали да не се откажа от всичко по причина на това, че в общи линии не съм разбран от самата общност, не съм подкрепен комай от никого, станал съм, кажи-речи, за сеир и за излагация, т.е. няма смисъл, Грънчаров, да правиш каквото и да било, ний не щем никаква промяна, нам си ни е хубаво в... кочината, а пък не си този, който има право да зорлем да ни вади от нея, панимайш?! Дали да се откажа от всичко и да стана кротък, послушен, изпълнителен, като другите (типовите) учители, или да продължа да се държа така странно и необичайно, че с пълно морално право хората да ме възприемат, няма как иначе, като "ненормалник", като "луд", като смешен и жалък човек, който се мисли за нещо повече от нас, я го виж ти, за личност ще ми се мисли той, за свободен той ще ми се представя, откъде-накъде ще ни поставя нас в такова неизгодно положение?!

Знаете, по тия именно въпроси започнахме с г-жа Мария Василева една кореспонденция, която аз си позволявам да публикувам с оглед на това, че в нея се поставят поучителни иначе нравствени проблеми, имащи значение най-вече за младите хора, знаете, аз продължавам да си бъда учител, независимо от това, че съм опраскан и "безработен", няма как, аз това съм правил цял живот, това ще правя, изглежда, докато съм жив. Ето предната част на разговора ни в месинджъра на фейсбук, публикувах го вчера под заглавието А вие лично днес, да ви попитам, слушкахте ли, послушни ли бяхте - сакън ако не сте били възхитително послушнички?!, там аз разказах как аз виждам нещата, поставих и някои въпроси на г-жа Василева, тази заран като пуснах компютъра виждам, че тя ми е отговорила и ми е казала изключително важни неща, които ми дават възможността да погледна на всичко от друг ъгъл. Отговорила ми е така, поставила е толкова важни въпроси, че ако и аз се изкажа, ще стане дълга дискусия не само по нравствени, но и по религиозни проблеми; за жалост обаче аз нямам много време за дълги и предълги научни дискусии, а трябва да взема своето решение днес-утре. Казаното от нея хем много ми помага, хем страшно много ме и обърква, затъвам в още по-голяма нерешителност; ето нейното писмо, да го наречем така, а пък аз как ще й отговоря ще се разбере по-долу, там по-долу е и моят "философический" отговор до нея:

Чак сега отварям компютъра, в телефона не можах да те чета - защото батерията умря пак. Ще трябва нова.

И стоя и се чудя дали да ти пиша, толкова въпроси има и в моята глава. Страхувам се да ти пиша, признавам. Сега си в критичен момент, мога да те подведа съвсем чистосърдечно, колкото й да съм близо до твоите разбирания. Страхувам се да не ти навредя с моето мнение, много се страхувам. Защото знам, че всяка казана дума се записва и един ден ще отговарям за това, което съм ти казала, ако не е правилно.

Но все пак не мога да мълча. Ще ти кажа това, което чувствам с духа си и те моля да не ми вярваш и да постъпиш, както ти смяташ. Пак се колебая - много е важно какво ще те посъветвам в този момент, по-добре е да замълча май.

Пиша ти само посоката, в която разсъждавам. Разбираш, че нямам 100% становище, нали?

Ако си сигурен, че това е твоята мисия да се бориш, всичко е ОК.

Ами ако не е? Ако Бог те е поставил в тези изпитания, за да проумееш нещо? Ние хората много обичаме да разсъждаваме и да уповаваме на собствения си разум.

Аз лично много уповавам на себе си и не мога да питам Бог, нито ясно да го чувам.

И затова имам жестоки изпитания. Бог не ни е обещал успешен и лек живот. Напротив, иска да го следваме и да носим кръста си, както го носеше Исус. Иначе казано, да сме смирени, да не се бунтуваме и да не се възгордяваме.

Тук винаги аз съм грешила, но за теб не знам, ти си знаеш.

Втурвам се да оправям всичко.

А животът на вярващите е труден, колко мъки изживяват апостолите. Ако животът ни е лесен и всички ни обичат, значи нещо не е наред, тръгнали сме със света.

Исус дали се е борил да промени реда в света? Понякога се обърквам, защото има стихове с противоположно значение.

Мисля си, че може пък Бог в момента да чака да осъзнаеш, че си тръгнал в толкова неравна битка, че повече не може да бъде. Представи си, че в момента, в който ти приемеш да носиш кръста и спреш да роптаеш, изведнъж Бог изкомандва или внуши, или не знам как, но тази самонадеяна директорка точно тогава те извика на работа и ти се извини.

Но пък има много примери, в които Бог е награждавал смелите и е бил на тяхна страна...

Така че да се научим двамата многознайници с теб да не високоумстваме много и да питаме как да постъпим. Сега пък аз сигурно звуча като сектантка и фанатичка, но ето, че аз сега съм объркана и те моля да повярваш, че не съм изгубила съвсем ума си.

Ангеле, не знам, братко, не съм сигурна в думите, които ти написах - да се откажеш от тази битка. Но и в обратното не съм сигурна.

Ако настояваш, ще идвам в училището. На мен борбата срещу такива като директорката ме удовлетворява, чувствам се страхотно, ама дали Бог ме одобрява?!

Ето стиховете, върху които разсъждавах:

В този свят ще имате скърби. Никакво изпитание не ви е постигнало, освен това, което може да носи човек. Но заедно с изпитанието, Той ще ви даде и изходен път. Той подчинява всеки син, когото обича. Защо по-добре не останете излъгани и онеправдани, ами всеки търси своето си. Ако не вземете кръста си и не ме последвате, не може да сте Мои ученици. Който разчита на разума си е безумен. Защото моите пътища не са като вашите пътища и моите мисли не са като вашите мисли.

А това си мисля сега: да търсим правата си може да се окаже човешка логика, много е трудно да Му се доверим безусловно, ако го правим, значи ни е спечелил: "И счупих твоите схеми на земна радост, че да можеш да търсиш всичко в мен." (химни)

С очакване да се обадиш: Мария

Ето и моя отговор към г-жа Василева:

Здравей, Мария,

Благодаря ти много за писмото, в което поставяш безкрайно важни за мен въпроси - даваш ми възможност да погледна на ставащото от един друг, по-различен ъгъл! Разбирам те, моля те да ме извиниш, че стана така да те обременявам с искането на съвети, по принцип не бива да се искат и също така да се дават съвети - съветът е едновременно и отказ от свободата, е израз на недоумение към свободата у искащия съвет, но той също така е и непозволена намеса в чуждата свобода от страна на оня, който си позволява да дава съвети. Много е интересно това, че думата "съвет" ето в този момент поражда у мен асоциация със... страната на съветите, с... Съветския съюз, представяш ли си, дали пък не съм се наистина побъркал с тия асоциации, но какво да правя, ето, факт е, че "съветски съюз" иде именно от съвет, какво излиза: в страната, в която са направили всичко, което им е по силите да ликвидират и изкоренят окончателно свободата от човешките сърца, всичко е ставало под формата или фирмата на "съвети", да, вместо дебати, вместо "игра на демокрация" (демокрацията е била смятана за нещо "буржоазно" и като такова "много вредно"!) другарите, таваришчите де са се стреляли със... съвети, иначе казано, с команди, щото "съветването" в Страната на Съветите в един момент приема формата на изпълняване на команди и на заповеди от страна на вожда! И така, тръгвайки по пътя на... съветите, в страната на съветите са ликвидирали тотално свободата, тази е същината на бесовщината, наречена комунизъм. Отклоних се, но дано не е било напълно напразно, може пък да е поучително за младите най-вече, те тия неща едва ли ги знаят, а не вярвам някой да им ги казва в училище.

Както започнах, се очертава да не свърша това писмо никога, може да стане безобразно дълго, но аз нямам много време: пред мен на монитора стои отворен празен файл, на който трябва да реша дали да пиша "Въззивна жалба" до Окръжен съд; вчера комай цял ден обикалях около канторите на адвокатите в града, ала не успях да разговарям с нито един адвокат - защото ме хванаха приятели, които пък, в крайна сметка, ме убедиха, че верният път за мен в ситуацията, в която се намирам, бил ето този: да се откажа от опитите си отново да се връщам в тъй порочната система на държавното НЕобразование и Невъзпитание, ами да се захванем заедно с... правенето на частно училище (!), също така трябвало да се посветя изцяло на своите там курсове, обучения и прочие от моя Център за развитие на личността, това именно било перспективно и смислено, иначе казано, приятелите ме съветват (пак таз дума съвет изникна!) да се откажа завинаги от държавното образование, тям не ми било мястото, ами да се посветя изцяло на "частен бизнес", нали уж съм бил привърженик на пазарния строй, на демокрацията, ето, Грънчаров, идвай тук при нас, ми казаха моите приятели, остави държавното образование, там завинаги ще си властва социализмо-комунизмът, и не си ти този, който ще може нещо да промени там! Това е, ето какъв разумен съвет ми дават моите приятели, които решително са против да продължавам обречената изцяло борба за промяна в сферата на държавното образование, това било кауза пердута, никаква демокрация не можело да има в нашите училища. А в частното училище, в създаването на което ми предлагат да участвам, щяло да имам пълната свобода да правя каквото трябва, никой там нямало да ме пречи, а сега де, какво да правя?!

Навремето, като ме опраскаха другарите от Пловдивския университет, аз пак бях в напълно същата ситуация на избор; тогава имах следните опции: да заминавам на Запад (вечно, т.е. докато съм жив ще жаля, че не избрах този вариант!), а като остана тук, в България, трябваше да решавам дали да се наместя в държавното образование (гимназиално или университетско), или пък да се посветя изцяло на частната инициатива, ето, за целта тогава, В 1994 г., създадох своя Център за развитие на личността, на когото дадох името HUMANUS. Много неща направих тогава за да разгърна дейността си в Центъра, работих като вол, е, времената тогава бяха такива, че резултатите ми бяха да не кажа катастрофални, но бяха скромни: за да не умра от глад се наложи да се върна в държавното училище, станах даскалос по философия (дълго време даже бях учител на половин щат, за да мога да съвместявам с учителстването и своя "бизнес"). После по линия на Центъра се захванах да пиша своите "иновативни" (тогава току-що се беше появила таз купешка дума!) учебни помагала по философия, после ги издавах, то бяха страшни битки, скокнаха бюрократите да ми забраняват да преподавам по своите помагала и се отпочна една битка, която още не е завършила, нещо повече, се увенча в наше време с двете мои поредни опрасквания и с остракирането ми от системата - след като в наше време успях да разлая вече всички кучета (аз ги наричам "цербери", бранители на системата, иначе казано, те бранят своето господстващо положение в нея, своята власт, привилегиите, благинките си де, не са такива идеалистични стожери на самата система, тях ги вълнуват най-вече собствените облаги от нея!). Това е вкратце историята на моя живот. От два стола (частно и държавно обучение и образование) аз в момента седя... на земята, провалих се тотално и по двете линии. Но е факт, че цял живот фактически работих в системата на държавното образование, за него дадох, дето се казва, живота си. Нищо че съм демократ, привърженик съм също така на капитализма, на пазара и пр., факт е, че аз работих цял живот в държавното образование, това е главното противоречие на моя живот. Знам и още една поука от живота си: който е новатор и иска да се съхрани, трябва да бяга от държавното образование както дяволът бяга от тамян, това в един глас го повтарят всички, примерно, чувал съм го в лекции на Светлин Наков, основателят на Софтуерния университет, той е един успял човек. И е постъпил умно. Аз като стоя още и се боря за невъзможното (промяна, демократизация на държавното училище), може би не постъпват съвсем глупаво, но се мъча да постъпя различно, да вървя по свой, по-различен път. Да се бяга от държавната сфера в частната е разумно, разбира се, но дали е разумно ний, данъкоплатците, да харизваме цялото държавно (т.е. наше) образование на така корумпираната, развратна и доказала некадърността си държавна бюрокрация, ето в това аз не съм убеден, по тази въпрос, смятам, трябва още много да се спори - докато ни се открие истината. Аз имам своя позиция: борба до дупка, вярно, неподкрепен почти от никой, аз ще си загубя здравето и живота, аз почти ги загубих вече, малко ми остана. Това донякъде ме оправдава ако се оттегля от борбата и почна тихо да доживурквам останалите си дни. (Макар че, като ще се мре, е по-добре да се мре като "юнак на коня", "със сабя в ръка" и прочие, виждаш сама, не съм наред с акъла, прости ми тия глупости!

А сега за Христос и за верността към неговия път. Дали Бог ще ме съди ако съм избрал едно или друго нещо, дали Бог е такъв максималист, че да иска всеки от нас да може да избере възможно "най-правилното", все пак ний сме човеци, нали така, нима не е простено да постъпваме човешки?! Аз нямам претенции, че мога да постъпвам досущ като Христос или както това би се харесало на Христос, по причина на това, че не мога да имам претенцията да съм... божество, предпочитам да съм си грешен човек, който обаче, въпреки всичките си кусури, все пак се стреми по своя начин към правенето на добро. Да, за мен мога да гарантирам, че никога няма да се наредя в редичката на тия, дето правят зло, дето служат на Сатана, по тази причина смятам, че като ме съди един ден Бог, ще прояви известно великодушие и ще ми прости може би останалите грешки, а пък ако не ми ги прости, ще се наложи да се пържа в Ада, аз барем съм свикнал с ада, този, дето е тук, на земята, тъй че ще ми бъде дори и комфортно в него (по причина на навика). Пък в Рая, да ти кажа, ми се вижда малко... нескромно да претендирам да бъда, щото, първо, не ща да съм съвършен, доста скучни са напълно съвършените хора, дразнят ме, да ти кажа правичката, тия "светци", тия "непогрешимите", у мен предизвикват погнуса. Но то даже и учениците на самия Христос, апостолите, са имали грешки, грехове, няма нито един безгрешен на тази земя, аз единствен не мога да претендирам за това, че умея да вземам винаги "най-правилните" решения. Та ще се примиря с това поне съвестта да ми е чиста, а е вярно, че за мен е късно да ламтя за уреждане, за облаги някакви от системата, не, тия неща няма как да ги постигна, дори и една мижава учителска заплата, виждаш сама, за мен се оказа направо мираж недостижим, опраскват ме с такова настървение, че ще се наложи много да гладувам; е, това да гладува, да мизерства човек угодно ли е Богу? Който избира света (социума) с всичките благинки на уреждането в него (като станеш властник благинките потичат към теб като неспирния поток от блага на комунизма!), той ще блаженства на тази земя, е, вярно, трябва да си продаде душата на Дявола, ама голема работа, една нищо и никаква душа да продадеш, но какви хубави и сочни благинки печелиш тогава?! Който обаче Богу почне да служи, той се отказва от света с благинките си, той трябва да е готов да почне да му надяват... корона от тръни, почват да го жигосват, да го бият с бич или в наше време с бухалки, трошат му кокалите, тия неща, дето се казва, си вървят в комплект, накрая го разпъват на кръст, нали така, ето, аз комай съм наближил този момент. Мога ли сега, кажи ми, приятелко Мария, като съм в подножието на своя кръст, да седна да се дърпам назад, да рева, да почна да моля за пощада, щото наистина не е приятно да ти набучат пироните в ръцете, да ти пребиват пищялите и прочие?! Няма ли като съм довел нещата при мен до разпъване на кръст и съм вече в подножието на кръста си, да е преголямо малодушие от моя страна да почна да рева, да моля за пощада, да почна да крещя, че ще стана като другите, ще се променя, ще стана вече послушен, трябва ли да почна да плюя върху всичко най-свято, в което съм вярвал цял живот, именно по свободата да почна да плюя, по достойнството на човека да почна да плюя, по човешките права да почна да плюя, по демокрацията да почна да плюя, и то само и само за да си спестя мъките на кръста?! Ха сега де, кажи, кое е най-доброто и най-разумното, което трябва да избера в такъв един момент?! Всеки християнин, дето се казва, си носи своя кръст, е, аз май трябва да се радвам, че стигнах до честта в един момент да почнат да ме разпъват и мен, да ме плюят, да ми слагат трънен венец, да ме бодат с копие, да ми трошат пищялите и пр. Аз можех също да си кротувам и щях да си доживея кротко и спокойно до заветната пенсийка, е, аз избрах борбата, късно е вече да се връщам назад, пък и такъв позор да понеса не ми е по силите!

А какво ще кажат учениците ми, Мария - като разберат, че техният даскал, дето уж беше различен, дето се държеше като свободен, постъпваше като достойна личност, т.е. се бореше срещу безобразията, всъщност дълбоко в себе си бил... презрян конформист като другите?! Такъв ли урок трябва най-накрая да преподам на учениците си?! Знаеш ли колко страшно е това предателство?! И до какви ужасни последици ще доведе то при учениците ми?!

Никой от тях няма никога вече да поеме по пътя на истината, на доброто, на свободата, на достойнството, на демокрацията, на борбата! Никой! Всички ще си кажат: Грънчаров едно пише в книгите си, но на дело се държа наопаки, значи всичко в книгите му е пълна лъжа и измама! Той е като другите, той е досущ същият като даскалките по литература, които в часа говорят празни приказки за това колко велик е борецът за свобода Ботев, че ни дава велик пример и прочие, а пък после, в междучасието, в учителската стая почват неистово да плюят по "оня там злодей Грънчаров", дето ще ни смущава, мерзавецът, нашата тъй прекрасна училищна идилия, проклет да е! Кажи де, като тях ли да стана и аз?! Ами ако и аз взема да стана точно като тях, нали тогава всичко ще отиде на поразия?! Не, като тях аз не мога да бъда, срамота е да бъда като тях! Да, срамота и позор е да стана таман като тях и аз!

Пак се увлякох! Пак ме изби на патетика. Глупости ли са тия мои приказки, Мария, ето това ми кажи?! Аз съм един лъжльо и фукльо в очите на хората, така ли излиза?! Ами така ще излезе ако не устоя докрай на борбата си, нали така?! Ако обаче на дело продължа да си бъда същият, тогава май ще им е трудно да ме определят като глупак. Знае ли се? Всичко у нас е възможно, у нас нема невъзможни неща.

Моят път отдавна е поет и е проправен, аз съм поел по него и назад да се връщам не ща. Не мога да дезертирам. Не мога и да седна някъде на пътя и да почна да се приготвям да мра. Докато Бог ми дава живот и здраве, значи (нещо чудно да е така?!) е доволен от това, което правя, знам ли?! Щото ако беше недоволен какво Му пречи "да спре кранчето"?! Дали пък този не е верният критерий?!

Преди четири години аз бях в предверието на смъртта. Даже имам чувството, че за известно време сякаш бях дори мъртъв. Но ето, Бог ме върна към живота. И ми даде още дни. Не ми ги е дал случайно. Дал ми ги е с някаква цел. Много често, като се двоумя, с цялата си душа се обръщам към Него - и той ми сочи пътя. Това "сочене" е нещо като дълбока вътрешна увереност, цялото ми същество ме дърпа натам. На тази сила аз не мога да устоя.

Почнах да пиша преди време книга с условното заглавие СВОБОДОМИСЛИЕТО, в която почнах да нищя въпроса за това как да вземаме разумни решения. Зарязах я, увлечен по какви ли не други работи. Но на моменти усещам, че всичко, което пиша напоследък, е точно към проблематиката на тази книга. Ето и това мое писмо също е към нея. Аман от тия книги, до гушата ми дойдоха вече! Но ето, книгата се пише сякаш сама. Аз тук също виждам... Божия воля и намеса! Нека да ми се смеят всички колкото искат, нека да ме мислят за луд, аз така усещам нещата. Ами ако всичко, което ми се стоварва на главата, е Божий шанс да мога да напиша още някоя и друга книга?! Знаеш как аз пиша книгите ди, съвсем спонтанно, тук, в блога, според това, което ми сервира така щедрият живот. Ето, като ходихме в ТЕТ-ЛЕНИН оня ден с теб и г-н Попов, в резултат се родиха няколко текста, г-н Попов вчера ми рече, че също ще пише текст, за да изрази впечатленията и мислите си?! Ами ако всички тия неща, тия изпитания и борби ни ги устройва тъй мъдрият Бог с оглед да можем да понапишем нещичко - за поука най-вече на младите?! Ний и тримата сме все учители, може би пък този е тънкият замисъл на Бог, чиято мъдрост ний никога няма да постигнем?! Знае ли човек?!

Трябва да правим това, което трябва, пък да става каквото ще. Аз цял живот живях така, следвах своя дълг, държах се достойно, както моето призвание на философ и учител ми е повелявало. Нека да съм бил грешник, нека да съм бил грешен, нека да не съм спечелил никакви благинки, така е трябвало да става, не ми е било по силите да го променя, просто съм нямал сили за да дезертирам от предназначението, задачата и мисията си. Това в резюме е целият смисъл на живота ми.

Май се очерта вече какво ще избера? Май всъщност ний само си мислим че избираме, а "нещо друго" вече е избрало вместо нас?! Коварна и кошмарна илюзия ли е свободата всъщност, а, Мария?! Аз лично смятам, че свободата е благодат точно затова: защото Бог ни води в нея. Бог ни е създал такива и ни се радва когато вижда, че се ползваме от този най-скъп дар!

Спирам с писането, щото трябва да пиша проклетата "въззивна жалба" до Окръжен съд, това какъв кошмар е само аз си зная! Сили нямам вече! Ето, милост нямат тия, които ме мъчат така, безжалостни са, но карай, аз за тях не ща да разсъждавам, в техните работи не ща да се меся. Те сами ще си отговорят за всичко един ден - както и аз поемам цялата отговорност за всичко, което правя. Интересно ми е обаче как ли се чувства тяхната съвест, Мария, ето и този въпрос е интересно да обсъдим ако искаш? Как намира покой съвестта на тия хора, ето това не мога да разбера аз?! Що за съвест е тази съвест, която понася такъв тежък товар - да се гавриш с други човешки същества като теб?! Боже мили, колко голяма тема е тази!!! Защо не бях един Достоевски за да попиша по нея?!

Един приятел ми казва да зарежа всичко и да се отдам на... писане, на чиста философия, да използвам отредените ми дни не за глупави и безсмислени (според него) борби за ново образование, а за да напиша някои и друг по-стойностен текст! Щото тогава само щял съм бил да изпълня точната Божия поръка. Бог ме бил пратил на тази земя за да напиша нещо, но истинско, а не какво да е. Аз му викам: аз и така всеки ден пиша! Той ми отвръща: да, ама пишеш за глупости, пишеш за някакви си там суетни човешки борби, страсти и дела, а Бог иска от теб да пишеш за чиста философия, за истината, за велики неща да пишеш иска Бог от теб. Такива работи. Хайде да спирам, че прекалих. С право някой може да ме съди за душевен тормоз, причинен с тия мои писания! Ето, да млъкна, да престана да пиша мога ли?! Ами ако го направя, аз след няколко дни ще умра. Мен писането, мен борбата ми дава тонус в живота: всичко пропада и изчезва ако остана бездеен...

Хубав ден! Бъди жива и здрава!

Пиши ако имаш време, желание и настроение, ако това е тежест за теб, остави, ний главното май го казахме вече?! Но тия въпроси са безкрайни и винаги може да се мисли и пише. Може пък младите хора да се зачетат в тия наши старчески писаници?! Как мислиш, възможно ли е това? Едва ли? Но знае ли се? Аз познавам неколцина млади, които четат блога ми редовно. Дори и един да е, пак има смисъл значи...

С най-добро чувство: Ангел Г.

Хубав ден и на вас, приятели, ако изобщо ви има и ако сте стигнали дотук, щото моите писания наистина не се понясат вече. Аз сам не мога да ги понасям, повярвайте ми! Бъдете здрави! С Богом и на вас!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo