Нравствен казус "по Ангел Грънчаров": Защо свободният човек не обича да иска съвети и решава за всичко съвсем сам?

Казах, че няма да поставям тук (виж публикацията със заглавие: Можете ли да си представите колко страшно и тъжно нещо е онемелият от страх учител?!) специални въпроси към учениците, на тях тази чест ще им я окажа отделно, те са най-специални за мен - и са най-важните! Ще ги почета подобаващо на съответното място! Непременно и скоро ще го направя!

Но сега тук не искам да излезе, че съвсем ги пренебрегвам; затова и на тях ще посветя един... разказ (или есе, но написано в диалогична форма). Оня ден, като ходих в квартала където се намира ПГЕЕ (имах работа в ТЕЛК, обжалвах решението му, занесох жалбата си, а сградата му, знаете, е малко по-нататък по същата улица, Пещерско шосе), на връщане на едно място наблизо до училището срещнах група ученици, на които съм преподавал; ето какъв диалог протече между нас, записвам го тук почти дума по дума, както наистина си беше (знаете, аз като философ служа само на истината, за мен лъжата е най-презряното нещо!); та значи си рекохме следното:

- О, господине, здравейте, как сте?! Отдавна не сте идвал насам, не сме ви виждали отдавна, как я карате? Ще се връщате ли скоро на работа в училището? Защото всеки ден вече ви чакаме, кога ще се връщате?! - като картечница изрече усмихнат един от учениците всички тия въпроси, а пък другите, също радостни, ме наобиколиха и зачакаха с интерес отговора ми.

Аз както си бях наобиколен от жадните да чуят думите ми ученици рекох ето какво:

- Здравейте! Е, много въпроси ми зададе наведнъж! Ако почна да отговарям и то както аз искам на всичките ти въпроси, ще ми трябва доста време. Тук, на улицата, ще се наложи да проведем нещо като цял час - заоправдавах се аз, опитвайки се да се измъкна от въпросите; младежът обаче каза:

- Да де, за много неща попитах, но вие най-напред отговорете на главния ми въпрос: кога ще се връщате на работа? - рече това, а пък приятелите му кимнаха в знак на съгласие, че този въпрос най-силно ги вълнува; няма как, наложи ми се да отговарям; рекох:

- Да ви кажа правичката и съвсем честно, не знам и аз кога ще се връщам на работа! Нещата са, така да се рече, "на кантар", никой не знае какво може да стане. Получи се нещо като същинска мистика: току-виж, може да стане и... чудо, а именно висшестоящите началства да си свършат работата - и аз още утре ще се върна в училището! А може и другото да стане: те да продължават да се правят на изоглавени и тогава работата ще се закучи, ще се наложи да чакаме поне още една година, в която аз ще продължа да съдя директорката, та съдът отново да ме върне в крайна сметка. Та затова ви казвам, че никой, може би само Бог знае какво ще стане. Аз не зная. На работя всеки ден за това да се върна на работа колкото се може по-скоро. Не седя със скръстени ръце, познавате ме.

- Как така, господине, какво значи това, че висшестоящите началства не си вършат работата? Какво имате предвид, дайте разяснения, че не разбираме?! - обади се друг младеж, който, очевидно, интуитивно май нещо интересно предусещаше в цялата тази история.

- Ами така, ще ви кажа самата истина: понеже никой от училището, нито учител, нито ученик не се осмели открито да ме подкрепи и да застане до мене когато аз два месеца и половина протестирах ей-там, на тротоара, по тази именно причина висшестоящите началства си рекоха "Майната му на този Грънчаров, да съди директорката, ние няма да се месим!". Да, по причина на това, че никой не посмя да ме подкрепи, директорката до този момент оцелява на поста си. Знаете, една птичка пролет не прави, нали така? тази поговорка я знаете, нали?

- Знаем я! - гузно каза първият ученик - Прав сте, господине, така е, не че ни е страх, но знаем, че който пръв се обади във Ваша защита, ще си има много главоболия и няма да завърши това училище никога! А пък ние, българите, сме си такива, обади се някой, удря го властта с бухалка по главата, втори не смее вече да се обади. Това нещо сме го говорили вече в часовете по етика с вас. Затова и държавата ни никога няма да се оправи. Такива като Вас са рядкост, евала Ви правя, господине! Вие сте пример за нас! Но... все пак трябва да вземем някак проклетата диплома!

- Абе не си съвсем прав, щото ако поне трима ученика се наговорите и се обадите едновременно, тогава директорката няма да посмее да ви направи нищо! Ако един се обади, ще го опраска, но трима едновременно да се обадят, ще се принуди да преглътне горчивия хап. Но и аз направих тази грешка, не можах да убедя поне още двама учители да застанат с мен. Но учителите още повече ги и страх от вас. (Прочее, един учител в интерес на истината веднъж открито се обади в моя защита, но директорката го опраска още преди мен, имам предвид инж. Калин Христов!)

- Ама тя и друг учител ли е уволнила?! Тая пък за каква се мисли?! Майчице, голяма наглост си позволява! Нетърпимо е вече положението, господине, кажете какво да направим и ще го направим! Ето ние четиримата ще го направим, Вие само кажете!

Другите потвърдиха, че също ще последват приятеля си ако им дам акъл какво трябва да направят. Аз при това положение отвърнах:

- Добре ме познавате, знаете, че аз съвет няма да ви давам: вие самите трябва да измислите какво и кога да направите! Аз нямам право да ви подбуждам да правите каквото и да било. Но вие ако сами се сетите и направите нещо, тогава може. От вас само си зависи. Мислете, изобретете, мен не чакайте да ви дам отговора наготово! Ако вие сами измислите нещо добро и го направите, тогава постъпката ви ще има смисъл, но ако аз ви подтикна, тогава тя се обезсмисля откъм смисъл. Затова, за да ви направя добро, аз сега ще си замълча. И ще ви пожелая приятни размисли! Вярвам, че сами можете да изнамерите най-разумното решение! - рекох и понечих да си тръгна.

Като чуха тия мои думи, учениците, кой знае защо, изведнъж неочаквано и едновременно... изръкоплякаха! А пък един от тях, като видя озадаченото, питащото изражение на лицето ми така обясни реакцията им:

- Господине, ръкопляскаме щото си спомнихме, че това е вашият традиционен отговор по време на часовете ни! Вие винаги така се измъквате от отговор! Браво на Вас! Искаме отново по-скоро вие да ни преподавате! Кажете какво да направим де, що ни тормозите сами да мислим?! Казвайте бързо какво да правим, правим го още днес, а от утре ни ставате отново учител!

- Няма да се разберем така! Така не стават тия работи. Не мога да се меся във вашите работи. Това си е ваша работа. Нека всеки да си върши работата. Аз моята работа си я върша без да искам съвети. (И да искам, пак си правя каквото аз реша, щото е глупаво човек да се остави да е марионетка в ръцете на друг!) Ще се наложи да се помъчите малко. Когато сами откриете истината, тогава и ще изживеете истинско удоволствие! Хайде довиждане - и приятно мислене ви желая!

Рекох да си тръгна, учениците започнаха да се ръкуват с мен на раздяла, но един от тях, замислен, рече:

- Чакайте малко, господине, нали казахте, че дори и Вие искате понякога съвети? Ето, и ние искаме съвет от Вас какво да направим. Вие като питате някой за съвет, той какво ви отвръща? По тази логика, ако той ви отвръща нещо, и Вие сега сте длъжен да ни отговорите на въпроса.

Няма как, това умно момче ме накара да се спра и да кажа още нещо; ето какво казах на изпроводяк:

- Умен си, радваш ме за което, но... аз питам за моите работи странични хора, които не са замесени в тази история в ТЕТ-а, питам ги сякаш са експерти, те са независими, а аз съм въвлечен и съм пристрастен. И по тази причина ще излезе, че постъпвам недостойно като ви манипулирам да правите нещо в мой интерес. Като ваш учител, бивш и и да се надяваме, бъдещ, не мога да си позволя да постъпя по начин, че да ви унижа вас самите. Нямам морално право да ви казвам каквото и да било повече. Казах каквото трябваше и можех да си позволя в тази ситуация. Каквото и да ви кажа, ще бъде глупаво. И обидно за вас. Затова оттук-нататък решавайте сами. Моля да ме извините; всичко добро ви желая, тръгвам си.

Учениците разочаровано взеха да клатят глави, тръгвайки си с угрижени физиономии. Знам, че ги разочаровах, но наистина глупаво не можех да постъпя там, на улицата, където си проведохме този импровизиран малък дебат. С учениците си винаги водя чудесни дебати, те, за разлика от директорката на своето училище и от останалите учители в него не бягат като обезумели от дебатите с мен, а с огромно желание дебатират.

Това исках да ви кажа. Хубав ден ви желая! И бъдете здрави! До нови срещи!

Репортаж по бТВ и също Учител обяви безсрочна гладна стачка

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo