Боже мили, какъв лош човек съм станал: отпъдих всички добри хора от себе си!?

Вчерашното ми есе от поредицата за възпитанието на младите (за раждането на личността) (виж: Ако млад човек желае да постъпва мъдро и разумно, той ще намери начин да общува с много живели, зрели и мислещи личности) съдържа интересен момент, който трябва да коментирам: оказа се, че Аркадий Бабченко (сравнително млад човек), за когото беше съобщено, че е бил убит, всъщност е жив, операция на украинските тайни служби по запазване на живота му (и изнамиране на извършителите и най-вече поръчителите на подготвяното, на вече поръчаното и платено негово убийство!) изисквала да се съобщи такава една фалшива новина. Е, радващо е, че този борец за истината е жив. Няма обаче да поправям написаното там, в онова есе. Него не са го убили (засега), но други нямаха такъв късмет. Примерно на Анна Политковская не й се размина. На Борис Немцов не му се размина (застреляха го под прозорците на Кремълския дворец!). Факт е, че в Русия убиват носителите на истината. Там също така просперират лъжците и подлизурковците на властта. У нас е съвсем същото. Затова есето ще си остане както съм го написал.

Тия политически реминисценции в едно замислено като сериозно философско изследване изложение за възпитанието на младите сигурно крайно разочароват мнозина читатели. Но изрично искам да подчертая, че да станеш стойностна личност означава да не си безразличен към ставащото около теб, в общността, в която живеем. Човекът, по дефиницията на Аристотел, е "политическо живо същество", а пък неинтересуващите се, безразличните към ставащото в полиса в Древна Гърция ги наричали идиоти (този и първоначалния смисъл на думата идиот). Освен това аз, авторът, имам пълното право да се ползвам от свободата си: пиша каквото съм решил, че е нужно, сам избирам за какво ще пиша. Казвам това, щото има мрънкала сред коментиращите, които ми повтарят, че политиката, видите ли, не била "лъжица за моята уста", санким, философите не трябвало да се занимават с такава "нискостояща" тема като политиката, това било, моля ви се, падение, недостойно за един философски дух. Аз пък твърдя, че отношението към политическите проблеми е точен измерител на интелектуалното ниво на човека. Дебили (слабоумни) са ония хора, които или крещят, че даже разговорите за политика били "под достойнството им" - или пък в политическите разговори демонстрират без капка неудобство пълно безразличие към истината. Обърканият, не знаещ какво да мисли, наивният, поддаващият се на всякакви лъжи човек наистина доста уверено върви по пътя на дебилщината.

Ето, като говорим за възпитанието на младите в решаващия период на развитие на тяхното съзнание за свобода трябва дебело да подчертаем, че на тях трябва особено усърдно да им се помага да развият у себе си и едно подобаващо демократично съзнание - с оглед да разгърнат своя личностен и духовен потенциал. Не е свободен оня, който не разбира смисъла на демокрацията и си позволява да има симпатии към тиранията: та демокрацията с всичките си съвършенства е политическият израз на свободата! Без демокрация няма как да има човешка свобода. Това са универсални ценности, които важат за всички епохи, хора и народи. Няма народи, които са щастливи да живеят в условията на тирания, ако има, те не са народи, а сбирщина от дебили, от непълноценни същества, не заслужаващи да се наричат човеци! (Аз такива същества ги наричам обикновено комуноиди.)

Днес пак нямам достатъчно време да пиша по-задълбочено есе от своята поредица за възпитанието на младите. Вчера ми се наложи да ставам от компютъра за да ида да провеждам един чудесен "социално-психологически експеримент" в пловдивската ПГЕЕ (сторих го, разбира се!), затова прекратих писането, днес пък ми се налага да ида да водя своите две предавания по Пловдивската обществена телевизия, едното, то се нарича "На Агората с философа Ангел Грънчаров", е за дебати с гражданите по чисто политически, обществено значими въпроси, а другото, то съществува отскоро, се нарича "Изкуството да се живее", това е предаване за чисто личностните проблеми на човека, за неговите духовни копнежи и търсения, аз го определих като предаване за личностно и духовно консултиране, там всеки зрител има възможност да се обади и да разкаже свой личен или житейски казус - и след това го обсъждаме, с оглед да помогнем на човека да намери разумен изход от създалата се трудна за него ситуация. Та ето, на мен ми е нужно време и да се пренастроя, да помисля за това каква тема, примерно, да поставя в предаването "На Агората...", тъй че почти нямам време за писане тази сутрин (въпреки че станах в 5.00 часа, както обикновено, се поразходих в Мрежата и ето, време за писане комай изобщо не ми остава!). Да, но все пак ще опитам вкратце да разкажа какво стана вчера в сградата на ПГЕЕ, където именно проведох експеримента си.

Аз даже и обявих час, в който ще бъда там, призовах граждани, които искат да се включат и всичко да видят с очите си, да дойдат ако имат възможност. В 11 часа, като влязох в двора на училището, по пейките в училищния двор вече седяха групи от по двама-трима младежи, които уж съсредоточено си играеха на смартфоните и наблюдаваха какво става - или има да стане. Течеше час, от което съдя, че тия "свободно кръжащи електрони" в двора не са влезли в час с някакъв умисъл. Аз постоях малко в двора (говорех в оня момент по телефона с един колега-учител, също опраскан преди време, работил е в същото това училище). Както и предполагах, никой от седящите по пейките ученици не посмя да дойде при мен за да присъства на разговора ми с директорката. Но някои от учениците дяволито (и издайнически) ме гледаха, а като обърнах погледа си към тях, вдигнаха ръка да ме поздравят (но отдалеко). Аз реших да вляза сам в училищната сграда, вече минаваше 11 часа.

Вътре, както очаквах, се оказа (а това е крайно необичайно!), че даже са заключени трите кабинета, на които почуках: на директорката, на нейната секретарка дори кабинетът също беше заключен (това много рядко се случва!), даже беше заключен намиращият се редом кабинет на главната счетоводителка (аз имах също така работа и при нея във връзка с проблеми около изпълнителния лист от съда). Силно озадачен (не очаквах чак такъв мощен ефект от предупреждението си в блога, че ще ида в ПГЕЕ!) отидох в коридорчето към учителската стая - където се намират кабинетите на трите заместник-директорки. (Излишно е да казвам, че който и учител ме видя във фоайето и в коридора, мигновено тръгваше да бяга: треперейки от страх след като е съзрял лицето на такъв страшен злодей като мен!) Забравих да кажа, че на портала долу имаше нов пазач, който не знаеше нищо за мен и той ме пусна без даже да ми иска лична карта, да ме прощава този човек заради това, че издавам този факт, вероятно ще го накажат, но е хубаво все пак да внимава като стои там, ето, идват и "лоши хора" примерно, те да са "лоши" като мен бива, но може да са и наистина лоши.

Нямаше и заместник-директорките. Само едната врата се оказа отключена, там беше заместник-директорката Атанаска Милева. Тя ми обясни, че директорката я няма, тя била "в командировка" (не разбрах даже кога ще се върне, но много дни нямало да я има, може пък наистина да е на екскурзия в чужбина, шефките на училището ни най-силно са привързани към тия пътувания с ученици в Западна Европа!). Понеже с г-жа Милева нямаше как да обсъждам проблемите около моето завръщане на работа в училището след съдебното решение (по тях отговаря лично уволнилата ме първа директорка!), се наложи само да й разкажа най-важното около проблема с излизането на книгата за инж. Паунов, бившия директор на училището, знаете, тази книга излезе от печат, но стои в печатницата - понеже моя милост, авторът, няма финансови средства да плати и да я освободи оттам. (Ето че без пари, излиза, нема свобода: даже и книга стои арестувана в печатницата поради безработицата и безпаричието на автора й, неин издател!) Като чу за книгата и за проблема г-жа Милева само поиска да разгледа сигналния екземпляр, почна да го разлиства за да разгледа най-вече снимките, ала дума не отрони по проблема за невъзможността ми да откупя книгата от печатницата. По време на разговора ми тя така старателно отбягваше този щекотлив въпрос, че си правя извода, че ней това нещо, а именно, че книгата още не може да се разпространява (поради тъй удобния й финансов арест в печатницата!), напълно я устройва. Е, каза, че когато някога се върне титулярната директорка, тогава трябвало да говоря с нея - каза това и се усмихна, знаейки прекрасно, че моите "диалози" с директорката са кажи-речи мисия невъзможна, поради дадения от нея обет да не говори с толкова "лош човек" като мен (лоши хора очевидно са тия, дето задават неудобни въпроси - и като капак на всичко обичат демокрацията, проклета да е!). Попитах заместник-директорката за това дали Стефан Кралев е в училището, тя провери и ми каза, че той не бил в училището - понеже преподавал предимно в 12-ти клас, а те вече завършиха с ученето. (Преподавал малко и философия в 8 и 9 клас, но днес нямал часове с тях!) От това пък съдя, че на учителката, която ме замести, по образование психоложка, са възложили да води чисто философските предмети в 10 и 11 клас, което означава, че се потвърждава скандалната новина, съобщена ми от инспекторката по философия, а именно, че в ПГЕЕ след моето опраскване-изгонване преподава философия фактически неправоспособна преподавателка! (Това е чудесно потвърждение на особеността на директорката: тя умее да унижава тия, които ненавижда, по най-перфиден начин: ето, аз, дето съм напълно правоспособен и опитен учител, в нейните очи се оказах "некадърник", опраска ме, а на моето място сложи даже юридически неправоспособен преподавател, от когото обаче, щом не се казва "Ангел Грънчаров", тя, разбира се, е напълно доволна: естествено е, че никой не мисли за качеството на образованието и възпитанието на учениците бе, Грънчаров, що се излагаш изобщо да поставяш този въпрос?!

Та значи Кралев (той пък иначе е преподавател по френски език - !!! - (ала в годините на бурната си младост, когато е бил студент, е учил и психология, има "втора специалност" психология, на хартия само де, иначе не е преподавал този предмет никога!) та значи Кралев го нямаше, аз излязох в двора, седнах на една свободна пейка и си извадих таблета малко да почета; по едно време ми хрумна идеята да се обадя на Кралев по телефона, пък дори се сетих да запиша разговора ни с таблета; речено-сторено, пуснах таблета на запис, звъннах по телефона и го настроих на високоговорителчето. Колегата Кралев се обади и ний почнахме един прелюбопитен разговор, на който имам пълен аудио-запис, ала понеже уважавам законите, няма да публикувам този запис, ще го пазя ей-така, за всеки случай. Тук вкратце само ще разкажа за какво си поговорихме. Уверявам ви, много е интересно. (Излишно е да казвам, че учениците, седящи по съседните пейки, с интерес слушаха разговора ми с техния настоящ учител по психология и по гражданско образование!)

Кралев първо решително отрече да е получавал някога имейл с мое писмо, той от години не си бил проверявал пощата (аз обаче добре знам, че си я проверява всеки ден, но както и да е, може пък да е започнал да не ползва електронна поща, може да е минал само на... конвенционалната, прогресът у Нашенско е неудържим!). Не знаел нищо за книгата. Когато му разказах отново за проблема, ми заяви следния покъртителен аргумент:

- Виж какво, Ангеле, аз бях най-близък приятел с покойния Паунов, знаеш това, аз знам за него всичко, ние сме много години приятели, знам това, което ти изобщо не си сънувал! Тъй че по тази причина книгата ти за мен лично изобщо не е интересна, вярно, не съм я чел, но ти не може в нея да си писал нещо, за което аз да не зная, тъй че понеже тя не може да съдържа нова информация за мен, тази книга, както ти казах, е напълно безинтересна и безполезна за мен. По тази причина дори лично аз няма да си я купя.

Аз се опитах да му кажа, че ето, книгата е един спомен за нашия общ колега, приятел и шеф, в нея има снимки, в това число и на него самия (на Кралев с шефа), не ми звучат твоите думи добре, Стефане, признавам си, че ме фрапираш с това свое изказване. Освен това книгата не е писана само от мен, ето, в нея има писано и от Жак Асса, той също добре познаваше покойния, може би дори го познава по-добре и от теб, и други хора писаха, ти самият не откликна на поканата ми също нещо да напишеш, престори се, че не си получил писмото ми тогава, щом толкова много знаеш за Паунов защо тогава не написа нещо, сега и то щеше да е в книгата и книгата щеше да е значително "по-информативна" и по интересна дори и за теб самия. Като чу тия неща, Кралев (който иначе обича споровете!) мигновено съобрази и каза следния аргумент (цитирам не буквално, ползвайки записа, а по памет, нямам време сега да слушам и записвам по аудиото):

- Ангеле, аз обаче по принцип съм против писането на такава книга. Щото още не е минало достатъчно време от смъртта на човека, не бива да се безпокоят костите му толкова рано, нали ме разбираш. Освен това те познавам добре, знам, че най-вероятно си плюл в книгата си по адрес на настоящата ни директорка, аз и по тази причина не ща да имам такава книга, в която ти си си избивал емоциите по адрес на ръководителката на училището ни!

Аз тук се фанах за главата, щото не очаквах Стефан Кралев, бивш "революционер", борещ се за свалянето от власт на директорката, да каже такива бликащи от любов към нея верноподанически думи; очевидно директорката е успяла да го превъзпита превъзходно - щом е почнал да мисли тъкмо обратното на това, което мислеше преди. Казах му нещо, от което Кралев се принуди да философства дълго, по своя си начин, тук наистина нямам сега време да привеждам думите му, още повече, че има опасност ако го сторя, някой от читателите... да се попикаят от смях! Ето обаче един възлов момент от неговата реч:

- ... Освен това, Ангеле, съм ти много обиден - щото на мен добри хора ми дадоха разпечатка какво си писал по мой адрес (аз самият, както казах, никога не съм чел блога ти!), нарекъл си ме, моля ти се, "страхливец", което, разбира се, не е истина, това е смешно, но точно по тази причина то силно ме обижда! Аз не съм очаквал, че си толкова подъл човек, при това си и голям лицемер, пред мен си говорил едно, а си мислил и писал за мен друго; ето затова с човек като теб аз не ща да си имам работа вече!...

Като чух това, аз му рекох следното:

- Стефане, кои са тия "добри хора", които ти дадоха такава лъжлива информация, че съм те бил нарекъл "страхливец"? Да не би самата директорка да ти е дала услужливо тази "информация" с оглед да ни скара, както и е на път бляскаво да постигне целта си?!

Стефан като чу този въпрос се сепна, каза, че било немало значение кои са тези добри хора, но от реакцията му аз си направих точния извод кои наистина са били; няма нищо де, все пак хубаво е да има толкова добри хора сред нас! Аз му казах обаче, че думата "страхливец" по негов адрес не съм я употребявал, може да съм писал, че в училището цари страх, може да е логичен извода, че и него сигур го е страх, но личностни квалификации от този род не съм правил. Няма значение де, проведохме крайно любопитен, направо вдъхновяващ разговор с този иначе проницателен възпитател и нравствен наставник на учениците от ПГЕЕ, който до оня ден мислеше и говореше едно, сега вече говори обратното на предишното; особено що се отнася до оценката му за директорката (Стефан Кралев беше навремето водач на опозицията срещу новата директорка, той беше тогава голем революционер!). Тогава на моя милост се наложи да каже следното:

- Стефане, аз обичам истината, братко, ето, не можеш да отречеш, че ти сключи изгодна сделка с директорката когато тя се юрна да се бори с мен, нали така стана? Тя те беше подготвила да те опраска преди мен като ликвидира френския език и те постави в унизителното положение на колене да й се молиш да те остави до пенсия, нали така?! Тя ти даде великодушно от моите часове и те спаси, ти пък спаси нея: сам знаеш, че ако ние двамата с теб се бяхме опълчили срещу произвола й, тя нямаше да посмее да опраска нито мен, нито теб - нали поне това признаваш?! Ти обаче мина на нейна страна с оглед оцеляването си до пенсия, това даде кураж на директорката да се разправи с мен, тя ме опраска, а ти отстрана гледаше сеир и чат-пат ми казваше лицемерни думи колко много ми съчувстваш, казваше ми също, че не трябвало било да се жертвам, да ставам курбан, че требвало да си мълча като другите (и като теб) и да гледам й сеира на директорката, нали така беше?! Ето обаче истината каква е: ти спаси директорката за да спасиш себе си, сключихте тази сделка, ако не я беше сключил сделката, ако не се беше изметнал, ако бяхме двамата се опълчили срещу нейния произвол, тя отдавна да е забравила, че някога е била директорка. На е ли истина това, кажи де?!

Стефан възрази решително на толкова неприятната му моя констатация, ала аргументите му бяха рехави, ний със Стефан сме известни с това, че постоянно спорим по всички въпроси, той си е такъв, спори, вярно, понякога спори заради самия спор, който го познава, знае това; но ние спорехме с него почти всяко междучасие докато работехме заедно, много време спорехме, почнехме ли някакъв спор, трудно спирахме. Ето и сега си поспорихме донасита. Но Стефан този път така се изнерви от спора, че накрая ми заяви:

- Ти, Ангеле, си много лош човек, мислиш се винаги за прав, не признаваш, че и другите хора имат право да казват истината както я виждат. Ти си проклет човек, който смята само своето мнение за правилно. При това си лъжлив и си лицемер! Аз с такъв лош в нравствено отношение човек като теб не ща да имам нищо общо. Даже не ща повече да разговарям с теб! Аз между другото вече съм в пенсионна възраст, директорката от добро сърце ме държи още, тъй че аз да не съм луд сега да ти върша мръсната работа по разпространението на твоята клеветническа книга за Паунов?! Не, това аз няма да направя по принципни подбуди! Ти си проклет човек, който навремето обиди даже и самия Паунов като го нарече "комунист" и "номенклатурчик на комунистите", ти го обиди много като го оклевети, нали си спомняш?! А сега с такова лицемерие си написал похвална книга за него, срамота! Ангеле, много си зле, човече, не ща да имам нищо общо с такъв лош човек като тебе! Забрави за мен повече!

И като каза това, Стефан с грациозен жест (както правят актьорите във френските сълзливи мелодрами!) затвори слушалката - и не ме остави дори да му кажа заключителните си думи. Няма значение де, аз мога да му кажа и тук, в блога. Той обаче "никога не четял" блога ми (това е нещо като атестат за правоверност, който декларира публично, че никога не е чел блога на Грънчаров, получава вечната любов и признателност на директорката, което мигновено се отразява на... размера на оня дял от диференцираното заплащане, който тоя исполин на мисълта ще получи в замяна на духовния си подвиг. Е, надявам се, че Стефан, понеже "никога не чете" блога ми, няма да ме даде тия дни под съд за тази моя публикация, той ще чака завръщането на директорката от чужбина та тя лично да му поднесе разпечатката на горната публикация; Стефан изобщо четял от блога ми само онова, което лично директорката му позволи и му поднесе! Блазе на тия тъй чисти, тъй трогателно светли човешки отношения, които се се установили в славната ПГЕЕ след моето опраскване! Боже мили, та аз наистина не бива да се връщам повече в това училище - щото със самото си присъствие там преча на тържеството на морала, което се установява след всяко мое поредно опраскване. Ето, установи се, че аз фактически съм единствената пречка в това училище да настъпи такъв невиждан разцвет на морала, че на мен даже ми е вече неудобно да проявявам своята нравствена низост - особено след като разбрах какви нравствени върхове е достигнал моят бивш приятел Стефан Кралев (навремето в това училище всички бяхме приятели, вчера се разприятелих с последния човек, който не бягаше от мен като ме види в училището: Боже мили, какъв лош човек съм станал - успях да отпъдя всички добри хора от себе си!)

Спирам дотук! Тръгвам да си водя предаванията. Леле, за какво ли да говоря там?! Ще мисля в автобуса. Чао, бъдете здрави!

ДОБАВКА: Вчера след като напуснах двора на ПГЕЕ, се срещнах с моята приятелка - с единствената си приятелка, която ми остана вече в този квартал! - именно с баба Марийка се срещнах. Поговорихме си, оказа се, че вчера й бил рожденият ден, та тя ми каза, че ето Бог ме е пратил точно в тази ден да я вида, почерпи ме с бонбони и си поговорихме доста. Това е. Да бързам, че съвсем закъснях за предаването си.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo