Ще продължа да си нося кръста - до последния си дъх...

Обещах да разкажа какво е станало на заседанието на Комисията за защита от дискриминация оня ден (виж: Покана), но вчера наистина нямах сили да сторя това: много ми дойде след като се явих на "интервю" за пазач (!) и там разбрах, че човекът, който провеждаше интервюто, като осъзна кой съм (очевидно доста хора в Пловдив ме знаят и знаят моите история на моите битки с толкова арогантната образователна администрация в "образователната" и "възпитателната" сфера!), изведнъж ми заяви, че "бройките вече са запълнени", но "щял да ми звънне" ако някоя се освободи (в началото на интервюто имаше свободни бройки!). Излишно е да подчертавам, че тази фирма най-вече държи охраната предимно на училища (човекът бързо пресметна, че моето евентуално назначение може да навреди на бизнеса му). Този епизод е така интересен, че ще си позволя тук да го възпроизведа под формата на диалог:

...

Интервюиращият: Как се казвате?

Аз: Ангел Грънчаров.

Интервюиращият: Работил ли сте някога като охранител?

Аз: Никога. Аз винаги съм бил учител.

Интервюиращият: Сега защо не сте учител?

Аз: Ами уволниха ме. Но водя съдебно дело. Ако съдът ме върне, това може да стане до два-три месеца, ще се върна пак в училището си. Временно търся някаква, каквато и да е работа.

Интервюиращият: Вие в кое училище сте работил?

Аз: Ами в ПГЕЕ, известно е като "ТЕТ-Ленин". Да не държите охраната и в него?

Интервюиращият: Как се казвахте?

Аз: Ангел Грънчаров.

Интервюиращият: Аха... Нали не си мислите, че при нас заплащането е престижно? Минималната е е заплатата.

...

Осъзнах, че няма да ме вземат дори и на тази работа. Въпреки че си представях следната поучителна ситуация: ако ме вземат като пазач на портала в някое училище много е възможно на портала да стои философ, а вътре в училището учителят по философия да е без философско образование! Сюблимна нашенска картинка! Ами ако, да допуснем, ме бяха сложили пазач в... ПГЕЕ "ТЕТ-Ленин"?! Щеше да е велико, нали? Между другото оказва се, че на сайта на въпросната ПГЕЕ "ТЕТ-Ленин" там, където е списъкът на персонала липсва учител по философия; ако искате, погледнете там, изброени са няколко учители, преподаващи... психология, но няма нито един, който да преподава философия (а там все пак се учи философия!). Защо ли е такава голяма тайна кой е преподавателят по философия? Имате ли допускане по този въпрос?

Та ето от такива неща вчера така ми се развали настроението, че изобщо не намерих у себе си сили да пиша за станалото в София, в сградата на КЗД. Но хората се интересуват; ето примерно какво пише един човек:

Анонимен каза: Ако не Ви се пише, не се занимавайте, г-н Грънчаров. Имате право на почивка! Ако обаче Ви се допише, знайте, че ние, които Ви подкрепяме, чакаме всеки Ваш постинг! Вие се борите за всички нас.

Ето как няколко думи ми върнаха някак силата; но вчера наистина не ми се пишеше, бях до такава степен отвратен от преживяното (включително и на интервюто), че цял ден размишлявах какво да правя. Съвсем сериозно ви казвам, че в един момент ми се прииска да зарежа всичко и да се откажа от непосилната борба - макар че не се виждам при създалото се положение дали това ще ми помогне и дали властващите ще ги омилостиви моята капитулация; безразличието на хората обаче ме убива най-вече, аз от мутризираните властващи друго не очаквам, те това могат, това правят, но безразличието на гражданите за мен е непоносимо (щото гражданите за миг да станат други, и мутризираните самозабравили се властващи ще изфърчат като тапа на шампанско от властта!); да, ето това ваше безразличие, уважаеми граждани, ме убива, то ще ме и довърши. (Да тъкмо то, тъкмо тази именно задушна родна атмосфера на отровно безразличие прогони три милиона българи от България, да бях по-млад аз също щях да се махна непременно!) А понеже не съм млад, вчера цял ден се задушавах от обзелото ме безразличие; стигнах дотам, че в един момент реших да се откажа от абсолютно всичко в знак на протест срещу така пагубното българско безразличие, срещу безразличието на гражданите спрямо безобразията и беззаконията на властващите, да, да зарежа и издаването на списания, и писането на книги, и учителстване, дори и воденето на телевизионно предаване да зарежа (мислих дълго как да протече "прощалното" ми предаване този четвъртък!); в следващия миг обаче осъзнавах, че такова едно мое дезертиране би било предателство, с него ще зачеркна направеното през целия си живот! И осъзнах, че заради учениците си, заради малцината, които ме разбират, съм длъжен да продължа по пътя си - до последния си дъх! Ето заради такива, които мислят вижте как, май си заслужава да продължа:

Анонимен каза: Ако не Ви се пише, не се занимавайте, г-н Грънчаров. Имате право на почивка! Ако обаче Ви се допише, знайте, че ние, които Ви подкрепяме, чакаме всеки Ваш постинг! Вие се борите за всички нас.

Ето че има и такива хора. Малко са, на пръсти се броят, предполагам; колко са точно не мога да кажа. Но има българи, но има човешки същества, които разбират смисъла на борбата ми. И не ме мислят за смахнат. Колкото и да са тия хора, аз съм длъжен да продължа. Докато имам сили. Т.е. до последния си дъх. Да, ще продължа да си нося кръста до последния си дъх...

Ето сега да кажа нещичко и за заседанието в сградата на КЗД. Аз пристигнах по-рано, пазачът ме посрещна радостно, ние с него вече сме комай приятели, човекът ме запомни: толкова често идвам тук напоследък. Седнах да изчакам. След пет минути пристигнаха и директорките на ПГЕЕ "ТЕТ-Ленин" - влязоха със служебния си шофьор, те винаги идват до София със служебната кола на училището (!!!), предполагам се изживяват все едно са министърки (парите за бензина и за заплатата на служебния шофьор плащате вие, драги тъй щедри, пък макар и доста бедни граждани-данъкоплатци!). Не зная как по-точно се изживяват въпросните администраторки, но настроението им този път беше много ведро: скоро фоайето се огласи от силния смях най-вече на заместник-директорката (първата директорка, както подобава за аристократка, не се смее, тя само беззвучно се усмихва!), тя е прочута с буйния си смях! (След заседанието същата пак много се смя на остроумията на началничката си, изобщо този път настроението им беше направо завидно и много ведро! Зер вече почва третия им мандат като директорки, очертава се царстването им да бъде вечно! Нека да се смеят де, щом толкова ги избива на смях, нека да си изразяват съвсем звучно емоциите!)

В съдебната зала ответната страна беше трогателно учтива с членовете на комисията и особено с г-н Председателя. Моя милост обаче направи грешката да влезе в диалог с Комисията по въпроса за моите писмени доказателства, тази моя грешка обаче породи нескривано удоволствие е опонентките ми, което си личеше по ведрите им усмихнати лица. Както и да е, изяснихме проблема (интересно е да се отбележи, че за разлика от опонентките ми Комисията прояви готовност да води диалог!), аз предадох донесената папка, съдържаща подготвени от мен сборници с важни документи, проясняващи точния смисъл на станалото, добавих и хартиени копия на няколко мои книги за реформата в образованието плюс три книжки на списание ХУМАНУС. Председателят попита другата страна как възприема факта на представяне на тези доказателства от жалбоподателя, те, естествено, възразиха, не трябвало да се приемат тези документи щото, забележете, "... те отразяват единствено гледната субективна точка на жалбоподателя, която не се споделя от никой друг..."; този момент от речите на двете директорки доста озадачи членовете на Комисията, един от тях дори усмихнат репликира, че това е естествено, че няма как някаква гледна точка да е "общовалидна", аз така разбрах смисъла на репликата му. Аз обаче настоях тези документи да бъдат приети от Комисията понеже могат да хвърлят обилна светлина върху истината; произнасянето на думата "истина", забелязал съм, винаги предизвиква, кой знае защо, презрителна гримаса на лицата и на двете директорки. След съвещание Комисията реши: приема "за сведение" представените от жалбоподателя документи. След това се даде думата за кратките заключителни речи на двете страни. Бяхме призовани да кажем какво искаме от Комисията, какво следва да бъде нейното решение.

Моя милост държа кратка реч. Трудно ми е да възпроизведа сега какво точно казах там. (Ако се опитам да го сторя, че изнеса втора реч, която може да наподобява онази, но няма да е същата!) Спомням си, че през цялото време в съзнанието ми се въртеше ето тази мисъл, дали я казах, дали не успях, не мога да си спомня:

- ... Аз заведох тази жалба с една-единствена цел: да помогна на двете директорки да разберат какво си позволиха да направят - и да осъзнаят, че така, както те постъпиха, с човешко същество не бива да се постъпва никога! Само тази е причината да заведа жалбата си, оказва се, че всичките ми опити да встъпя в диалог с двете директорки се разбиха в тяхното категорично нежелание да разговарят с човек, който не мисли като тях. Понеже те не пожелаха да водят диалог с мен, "тъй еретично мислещия", понеже си позволиха да тръгнат по пътя на репресията срещу другоячемислещия, ето, на мен ми се наложи въпреки всичко да водя диалог с тях в... съдебните зали, а също и в залата на КЗД. Тук, в съдебната зала обаче, разбира се, диалогът не е пълноценен, естествено, че аз съм за друг тип диалог, на съвсем демократична основа, в самата училищна общност, тази ми е идеята, този ми е "грехът", заради който бях така немилостиво наказан; това, че не успяхме да решим сами проблема говори много лошо за нас самите, но Бог ми е свидетел, че от моя страна го има и желанието, и добрата воля, остава само другата страна да откликне; ала не би, тази друга страна смята, че понеже притежава предимството на властта, на тази основа й принадлежи и монопола върху истината, поради която тя даже не желае да слуша оня, който мисли различно. Аз съм учител по философия и гражданско образование и през целия си живот съм обучавал младите хора на уважение към разбиранията и убежденията на другия, помагал съм им да развият способността си за самостоятелно, необременено, неоковано в догми и предразсъдъци свободно мислене и прочие, помогнал съм на хиляди младежи и девойки да постигнат своите успехи в тази посока, ала ето, че не успях да помогна на две властващи администраторки да разберат толкова елементарни неща, провалих се в тяхното обучение, ала не се отказвам още, водя борбата, ето, даже и със средствата на съдебното и на Комисията разследване на истината се опитвам да им повлияя към добро; смятам, че усилията ми въпреки всичко ще имат някакъв ефект, не могат да останат съвсем безследни. Ала трябва да бъда подпомогнат в това свое комай отчаяно усилие, ето, призовавам Комисията да ме подпомогне и да постанови решение, което да отговаря именно на коренния интерес именно на двете ответнички: с оглед те да разберат, че така, както си позволиха да постъпят с мен, с никое човешко същество не бива да си позволяваме да постъпваме. Само за това моля уважаемата Комисия, нека да помогнем на двете заблудили се... другарки (мисля, че тази дума там не я употребих, може би казах властнички, или администраторки, или директорки, не си спомням точно).

Докато говоря аз обичам да гледам в очите на тия, на които говоря. В очите на членовете на заседаващата Комисия прочетох знаци, които ми показват, че те напълно разбират това, което казвам; в очите на двете директорки обаче прочетох такова студено презрение към моите думи, че ето и сега още ми потръпва кожата като се сетя какво излъчваха техните очи (така аз разчетох знаците в техните очи, не знам, може моята оптика да е повредена, знам ли, но аз казвам каквото съм видял - и както съм го разчел!).

Оказа се, че двете директорки са ползвали услугите на щатната "юристконсултка" на училището, една софийска адвокатка, която "консултира" ПГЕЕ, заради което получава солидна ежемесечна сума; същевременно тя водеше и всички съдебни дела на директорката (която ги загуби всичките до едно!); интересно е да се знае, че въпросната многоучена "юридическа консултантка", предполагаме, консултира и много други училища, което означава, че тя получава много добри пари всеки месец от вашите, уважаеми тъй щедри гражданино-данъкоплатецо! Но понеже въпросната консултантка-адвокатка била на друго дяло в същия този момент, тя не дойде в залата на КЗД, ала аз видях почерка й в папката с документи, които другата страна беше представила, ведно с някакви уводни думи (със съдържащото в цялата тази папка аз не можах да се запозная, само имах възможността да я разлистя преди заседанието, което ще ме принуди да поискам още днес възможността да се запозная с въпросните документи, внесени от ответната страна). А каква бяха речите на двете директорки тук не мога да разказвам, щото, да си призная, нищо не запомних, те говореха така, че няма момент, който да ме е впечатлил с нещо; спомням си някакви откъслеци от речите им, примерно този, че "... лицето Грънчаров може и да е пострадал, но то е заслужено, щото той не си гледаше както трябва работата...", нещо такова казаха, но в ужасния бюрократичен стил, който аз нямам майсторството да пресъздавам по памет, такива шедьоври наистина трябва да се записват дума по дума или със записващо устройство, щото пропадат за историята и загубата им е велика, невъзпълнима и пр. И накрая и двете поискаха Комисията за защита от дискриминация да защити не дискриминирания, не жертвата, а... дискриминиращите, тъй де, и ние сме на власт, и вие, уважаеми комисари, сте на власт в държавен орган, срамота е да не се защищаваме взаимно щом сме все "от нашите", глупаво е да защитите някаква си там жертва, някакъв си там учител, който не е на власт, не е "от нашите", напротив, ни е дори открит враг; с една дума ние предлагаме Комисията за защита от дискриминация да бъде наречена "Комисия за защита на дискриминиращите" - против попълзновенията на някакви си там овладени от толкова злотворна пълзяща "либерастия" (еврогейщина), която, представяте ли си, продължава да шава още и в нашето тъй приказно, за сметка на това още по-свидно отечество Мутроландия, приказвайки за някакви си там "свещени", моля ви се, "човешки права", айде-де, ще видят те едни "права" ако развъртим здравата сопата, пардон, не биваше да казваме това, щот требва да се преструваме, требва да лъжем, че сме "демократи"!

Така из видях всичко. Така го и описвам, както го възприех. Нищичко не си измислям. Ще добавя към гореказаното, че след заседанието, докато чакахме секретарката да уреди връщането на пътните ни разходи (и парите за бензина на служебната държавна училищна кола, с която се возят нашите героини, именно директорките-министърки, този бензин, апропо, нищо че го плаща КЗД, пак е от вашите пари, уважаеми така щедри, пък макар и доста бедни граждани-данъкоплатци!), та значи в този промеждутък от време фоайето пак се огласяше от ведрото, задушевно, весело, буйно кискане най-вече на тъй щастливата заместник-директорка, щото, казахме, първата директорка, както подобава за аристократка, трябваше да се киска безвучно, а не както се смее някаква, примерно първата срещната селянка; също ведро се смееше и шофьорът, на когото те съвсем демократично разказваха какво се беше случило в залата преди малко! Излишно е да казваме, че присъствието на жертвата на техния произвол съвсем не ги смущаваше с нещо и изобщо не помрачаваше ведрото им, повтаряме, и тъй щастливо настроение. Изобщо в нашия колектив, така да се рече, моралът, както сами се убеждавате, е на завидна висота, няма що, тъй да се рече!

Но ето и сюблимния момент: когато веселата компания, състояща се от служебен шофьор (който, предполагаме, се води във ведомостта за заплата не като шофьор, а на някаква друга, фиктивна, разбира се, длъжност!) и от две много весели и демонстриращи веселието си директорки, си взе заветната стотачка за бензин (от вашите, драги ми клети граждани-данъкоплатци!) и си тръгна с буен смях, аз реших да попитам нещо секретарката, после, като уточнихме проблема, ходих до тоалетна (за да спестя пари от платена тоалетна в града, ний, безработните уволнени учители, дето нямаме никакви средства за съществуване, броим жълтите си стотинки и не смеем да си позволяваме никакъв излишен разход!), значи облекчих се, измих се, абе доста се позабавих, като, разбира се, направих това и с този умисъл, а именно да тествам въпросните административни величия дали са узрели най-накрая до грандиозната по мащаба си мисъл, че като се возят въпросните величави администраторки с министерски манталитет в служебен автомобил, издържан с пари на нас, данъкоплатците, т.е. и с мои пари, е съвсем логично да предложат на беден (и поставен именно от тях в крайно унизително положение!) гражданин като мен да се върне до Пловдив един вид със своя си автомобил, още повече, че този въпросният гражданин е бил 18 години учител в същото училище, един вид е колега, и прочие, и так далее; аз тази същата скандална мисъл им я казах в прав текст при предишно заседание на Комисията, ала те и тогава се направиха на изоглавени, още повече че тогава Комисията ни беше разпоредила да водим преговори за споразумение (!!!) и ние можехме докато пътувахме до Пловдив да се споразумеем за всичко; както и да е, тогава те не благоволиха да позволят да ползвам едната от двете празни седалки; ето обаче какво направиха този път, моля, опитайте да го разберете в целия му разкошен пример, чудесно е, думи нямам даже, самият Кафка едва ли би измислил нещо по-хубаво!

Та значи аз умишлено се забавих доста, за да тествам реакцията на директорките. И успях да я тествам. Смятах, че те ще са си вече тръгнали, както и да е, да, ама не, този път те ме изненадаха!!! Да не си помислите, че са ми предложили да ме докарат обратно до Пловдив?! Не, моля ви се, как е възможно да си помислите такава блудкава, тъпа направо мисъл?! Те измислиха нещо грандиозно, направо велико!!! Слизам аз от стълбите на сградата на Комисията и се оглеждам, там има много коли, викам си: дали пък не ме чакат? И аз като вас съвсем идиотски предположих, че може пък да се преживели въпросните директорки някакъв морален поврат, знае ли човек, ето, учител по морал съм, надявах се, не крия, възпитателните ми инициативи да са довели до некакъв резултат! Немаше нищо, не забелязах колата на училището (издържана с вашите пари, драги ми клети граждани-данъкоплатци!) с чакащите ме вътре в нея величави властващи особи; таман обаче рекох да завия за към спирката на автобуса и изведнъж иззад една масивна колона на съседния небостъргач изрева училищният автомобил ((издържан с вашите пари, драги ми клети граждани-данъкоплатци!), бавно мина, така че да мога да забележа тържествующите лица на въпросните властнички - и зави в обратната на моята посока, т.е. към изхода!!! Защо бяха чакали толкова време (поне 10 минути) аз не зная, но ето, факт е, че решиха да тръгнат точно в момента, в който аз слязох от стълбите - така че да мога да видя момента на тържеството им да ме подминат! Е, видях го, предполагам са получили очакваното задоволство!!! Аз само леко се усмихнах като забелязах какъв чудесен жест са изобретили... какво ще кажете, а?! Дали са ме чакали, ала в последния момент са решили все пак да не ме поканят в колата, а, как мислите?! Сигур като са видели тъй ненавистния им човек въпреки доброто си желание да ме поканят в колата е надделяла ненавистта, а, не знам, затова вас питам?! Но е факт, че така стана, така се случи, може пък всичко да е било случайно, знам ли, може колата им да е заяла и да е включила (запалила) таман в този момент?! Нищо не знам. Но така стана де, за това гарантирам.

Ами хубав ден ви желая все пак! Виждате в какъв вълнуващ бюрократичен свят живеем, а? Невероятни изживявания ми предоставя на мен лично този наш шеметен, щур и вихрено динамичен свят. Та значи аз си се върнах с автобуса. Цената му пак си е 14.00 лева в едната посока, нищо че ГОСПОДАРИТЕ НА ЕФИРА временно бяха уредили да е само 7.00 лева. Но ме спаси това, че КЗД върна парите ми за билет (та да мога да върна заема на човека, от когото поисках за да мога да си позволя пътуването до София). Да, ама не - Комисията връща само парите за билетчетата на вече проведените пътувания, за бъдещото пътуване билета няма как да бъде "осребрен"; така че аз от продрания си джоб (от залъка си) трябва да платя (да изгладувам) този билет. Ето как въпросните госпожи директорки имаха прекрасен шанс, даден им от самия Бог да направят нещо добро и да тръгнат по пътя на доброто, ала те отново не се възползваха от него! Поне вие не си пропилявайте така глупаво шансовете, които щедрият живот ни предоставя всеки ден - ето това освен да ви пожелая накрая, а? Бъдете здрави!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие към истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo