Как пък успяхте да се уредите с толкова твърди сърца бе - сякаш са от камък?!

И през нощта поваля пухкав снежец! Радвам му се с цялото си сърце - щото бездомната 86-годишна баба Марийка вече втора нощ спи на топло в приют, след като месеци наред спа на тротоара, на плочките! Бог се намеси и я спаси - спаси я от нашата безсърдечност и безчовечност!

Станах в ранната утрин (намирам се на село) и какво да видя: навън тихо се сипе обилен сняг! Красота! Не знам как ще си тръгна, както снегът е подкарал, колкото повече се забавя с тръгването си, толкова по-трудно и дори невъзможно ще е да отпътувам! А в Пловдив ме чакат моите обречени (на успех, не на провал!) борби за реална демокрация, които поведох вече в две училищни общности, длъжен съм да се прибера; от друга страна, признавам си, тук ми е тъй уютно, че не ми се тръгва. Вече няколко дни съм тук и в тишината, в благодатното спокойствие у мен, представяте ли си, отново се появи моята страст по тъй самотните духовни занимания, по четенето на велики философски книги, на Светото Писание, а също така и по писането на истински философски текстове. Убеден съм, че ако мога някак да си позволя да живея тук, в спокойствието, в умиротвореността на Божията природа, в тишината, аз бих могъл да направя някои наистина хубави неща, примерно, да речем, да напиша една истински хубава философска книга. Да, ама не, няма как да си позволя този наистина творчески начин на живот, моята участ очевидно е друга; така, прочее, ний у Нашенско си пропиляваме талантите (нямам предвид себе си, по принцип говоря!) - като им създаваме невъзможни за живот условия, като ги тормозим, като им вредим, като ги мачкаме. Ще дам пример, та да ме разберете поне отчасти. Щото това е моята мъка, тъй да се рече.

Аз цял живот се занимавам предимно с две неща: с четене и с писане. Освен да чета обичам и да пиша, това, де предположим, е моят Божий дар. В другите, в нормалните страни хората, които обичат и умеят да пишат, макар и трудно, но в общи линии успяват да си осигурят необходимите за това условия, не казвам, че и там е лесно, но у нас сякаш е невъзможно (без страшни нравствени компромиси, които погубват талантите в крайна сметка, съсипват им, пропиляват им Божиите дарове!). В другите страни (в които има що-годе нормални пазарни условия и отношения) авторът, като издаде своя книга (пък дори и книгата му да не е хептен гениална!), от хонорарите от тази книга, да речем, може да се издържа поне година-две, в което време на спокойствие може да си пише втората книга; като напише и издаде и нея, ще има достатъчно доходи, за да може да преживява сносно и да продължи да твори цял живот; ето в такива (нормални) условия значи стават работите или тече животът на писателите, казахме обаче, че у нас съвсем не е така. Как е у нас ли? Ето как.

У нас от издаването на една или две, или дори повече книги едва ли може да се живее. Примери колкото щеш. У нас пишещите хора се принуждават да пишат ей-така, покрай другото, а за да живеят им се налага да работят някакви друга работа, от която да си изкарват хляба; примерно са работели като учители, като журналисти, като издатели, като не знам си какво още. Или дори се принуждават да стават... подлизурковци на властниците, да речем. (Немам предвид Елин Пелин от Байлово, дето се е сдружил със самия Цар Борис Трети, биле се приятели, както е известно, това сигурно му е помагало, знам ли?! Но Царят е бил духовен човек, не е бил простак като Тодор Живков или като... оня де, да не му казвам името, вий се сещате, он поне с писатели не дружи, он и с книги не дружи, щот се фали, че бил прочел само една книга в живота си.) Както и да е, мисълта ми е следната: у нас изпиваме душицата на талантливите си хора, ав крайна сметка имаме и обичай да ги убиваме: Яворов кой го уби, моля ви се? Но ще дам пример с великия Достоевски, нищо че е руснак, в Русия положението е абсолютно същото, само дето мащабът е още по-голям: цял живот Достоевски пише с единствената цел някак да оцелява в живота, пише за хляба, но понеже е руснак, има една фикс идея, знаем, той е имал безумната идея да спечели... милион (на хазарт, на тото, на лотария, като днешните нашенски дебили!), искал е този милион за да си постигне мечтата, а именно да не пише за единия хляб (има и семейство!), а да пише истински, за истината, за духа, за истинските велики неща и предмети и прочие; е, гонейки тази своя безумна мечта за този бленуван милион геният Дестоевски, както е добре известно, като е вземал хонорара от поредната си книга, е бягал с него в... Швейцария или в Монако, та да играе на рулетка и да си спечели набързо милионът; разбира се, това не е ставало и той в един момент е трябвало да моли с писма някакви свои познати да му изпратят некоя и друга рубла да може поне да се върне в Русия, в Петербург. Така е живял Достоевски, който никога (подобно на мен, червея в сравнение с него!) не е имал длъжното спокойствие за да си върши тъй безценната за човечеството си духовна работа. (Можете да се смеете колкото си искате за това, че дръзнах да се сравня със самия Достоевски, но ний двамата с него сме добри познати, така да се рече, аз го чувствам като "мой човек", като приятел едва ли не, аз заради Достоевски фактически заминах да уча философия именно в Петербург, не ща сега да ви обяснявам моята странна любов към този велик руснак; та си си посмейте хубаво и после, ако искате, продължете да четете, ако имате сили де!)

С мен ситуацията е досущ същата каквато е била при моя кумир Достоевски, нещо повече, значително е по-лоша, а е по-лоша защото все пак съм българин и живея в България, а България, нищо че сме уж пишман-европейци, всичко е досущ като в Русия, само дето е значително по-малко, по-дребничко някак си, по-мижаво е, не знам как по-точно да го определя. Ние също имаме същата корупция кат руснаците, но понеже у нас може много по-малко да се краде, затуй краденето у нас е още по-жестоко и нагло. Сичко у нас е още по-прогнило именно защото мащабът ни е по-малък, което значи, че е още по-непростимо, че не сме успели да си уредим нашия тъй малък български дом. Както и да е, да продължа аналогията си с Достоевски, за която ви е така смешно: Достоевски издавал своя ДНЕВНИК НА ПИСАТЕЛЯ, това е било именно нещо като негов "блог", издавал го е като списание, на хартия, тогава е немало интернет; аз пък издавам своите ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА, имам също така и ДНЕВНИК НА УЧИТЕЛЯ, дори имам и поредица, която може да се нарече ДНЕВНИК НА ГРАЖДАНИНА, за краткост това моят вестник ГРАЖДАНИНЪ. Да, ама ДНЕВНИКЪТ НА ПИСАТЕЛЯ е и рубрика в руския вестник ГРАЖДАНИНЪ, ето в този:

А преди това и писал и във в-к ЭПОХА, а в един момент сам почва да си издава дневника като списание, с оглед да направи своя заветен милион, не го е направил, както и да е. Аз пък създадох своето списание ИДЕИ, то беше оценено в Европа, в доста страни, издаваме международно многоезично научно-теоретично негово издание, но тук, в България, списанието ми беше убито не от някой друг, а от пълното безразличие на... гражданите, на българите, на масовите българи, тъй да се рече (а аз съм писал в него и съм го издавал именно с надежда да им помогна да се променят към добро, те обаче, държейки да си останата все същите, ми забиха ножа и не само го забиха, ала и повъртяха, та да ми накълцат по възможност сърцето!). Тъй, сега всички топове с цялата поредица на списание ИДЕИ стоят непипнати от ръка на читател в складовете и по книжните борси; досущ същото стана и с книгите ми, тяхната съдба е напълно същата, те нямат честта да стигнат до лавиците на книжарниците, те си стоят арестувани в складовете и борсите, техните единствени читатели са мишките - и Мухъла! Нека, прочее, да мухлясват и вашите мозъци, щом ви е толкова акъла - и щом сте толкова зли, та успяхте да ме разгадаете и да вземете мерки за възможно най-мъчителното ми убиване.

Ний, философите, служим единствено на истината, колкото и да ви е неприятно това. Тя за нас е нашето божество, така да се рече. (Какво направиха с мен вашите довереници във властта, спрямо чиито злодеяния вий не реагирате никак и така ги насърчавате да продължат все в същия дух, спрямо моята друга форма на изява, именно учителстването, аз сега няма да пиша, писал съм, казал съм каквото е трябвало, нещо повече, пет-шест години от най-плодовития период на живота ми (преозобилната с плодове и дарове есен на живота ми) преминаха в кошмарни борби за да си съхраня правата и достойнството, а вий в това време само наблюдавахте сеирищата и... люпехте семки! Както и да е, така се повтори още веднъж Сократовата история, само дето тук, у Нашенско, всичко е значително по-мерзско, по-нагло, по-гнуснаво и прочие; е, ще ме убиете, естествено, но не по толкова лесен и безболезнен начин както атиняните убили Сократ, мен ще ми извадите душицата значително по-мъчително. Нищо де, щот ако продължа по този пункт, ще скочат дежурните оплювачи да ме жигосват безпощадно, щот съм бил не знам си какъв и съм правел всичко съвсем неправилно и дори греховно. Майната им на тях де, да не мислите, че много ме вълнуват квиченията на тия бесни песове...

Седнах да пиша откъс от книгата си за демокрацията, а то ето какво излезе, странна работа е това нещо, писането, за което една дежурна по блога ми другарка ми каза тия дни, че изобщо не съм можел да пиша, писал съм неправилно, куп кусури ми намери тази тъй веща в писането (на доноси предимно) учена другарка. Аз цял живот предимно това правя, пиша, и то всеки ден, но ето, оказва се, че не съм можел да го правя и съм го правел калпаво и некадърно; цял живот също така учителствах по философия, морал и прочие, ето, оказа се, че се намери другарка с неограничена власт (може би съвсем същата като она, дето ме ръфа за писането?!), която официално и документално обяви, че аз и да учителствам не съм можел, и в учителстването съм бил "пълен некадърник" и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири. И шмент-и-капели, тъй да се рече. То е същото, примерно, като да кажеш на един певец, който цял живот се е прехранвал с пеене "Ти иозбщо не можеш да пееш, ти немаш изобщо глас!", нали точно така излиза? Или на художник, дето цял живот е рисувал, да му кажеш: "Теб не те бива в рисуването, ти не ставаш за художник, ти си пълен некадърник"! Или на лекаря да кажеш пак същото, как ви изглежда тази работа? Но у Нашенско сичко може, имам предвид тъй преказната страна МУТРОЛАНДИЯ. За която установих напоследък, че ЕДИНСТВЕНИЯТ ВИНОВНИК ЗА ВСИЧКО знаете ли кой е?! Да, съвсем отговорно го заявявам, няма да си оттегля думите никога: единственият виновник за всички безобразия, злодеяния и беззакония в тъй свидното ви отечество Мутроландия СТЕ ИМЕННО ВЕ САМИТЕ! Толкоз и по този въпрос. Цялата вина и отговорност за всичко пада тъкмо върху вас, можете да квичите колкото си искате и по този пункт. Истината все някой трябва да ви я каже, ето, казвам ви я, можете да пристъпите към оплюването ми - и към разпъването ми.

Една безсънна, не фащаща я съня, вечно бодра другарка тази нощ (виж коментарите към публикацията със заглавие Обичайте майките си, приятели: и им го казвайте!) обяви най-тържествено, че понеже съм бил крайно лош и грешен човек, аз съвсем заслужено нямало да видя мир и покой не само в този тукашен грешен и земен свят, но дори и в отвъдния, в Божия, в духовния свят! Как отговорих на въпросната другарка можете да видите там, че сега нема смисъл да повтарям същото. Но майната й на нея, думата ми е за друго: нищо свято у нас не остана неоцапано от тия червени мерзавци, тая напаст всичко оскверни бе, леле-мале, тяхната наглост вече не се търпи бе! Аз не знам как така търпите наглостите на тия безбожници, дето се представят дори за най-праведни и най-верующи, сигурно за да ги търпите така добре имате прекалено дебели кожи ли, не знам каква е загадката, възможно е сърцата ви да са от камъни, не знам как пък успяхте да се уредите с толкова твърди сърца бе?! Та вий значи си понасяте безпроблемно наглостите им, аз обаче не мога и реагирам като човек, с всичките си кусури и грехове твърдо заявавам, че нема да оставя мерзавците на спокойствие да си вършат мерзавщините, точка по този въпрос!

И ще спирам, щот днес почнах късно да пиша и се изморих. Ще ида сега да снимам белотата на земния Божий свят - какъвто ми се открива тук, от прозореца на къщата ми. И с това ще завърша, щот това нещо, писането, е тънка работа, пресекне ли ти желанието, спре ли ти вдъхновението, мигновено требва да спираш да пишеш. А има ли ги, ще пишеш както ти скимне, тук свободата е пълна, да има много здраве оназия злобна завистница, дето ми казва, че знаела как се пише правилно, нищо че сама изобщо не моела да писува! Пишете както сърце ви иска и няма да сбъркате! Мене слушайте...

Чао и бъдете здрави, хубав да ви е денят! И до скоро, живот и здраве да е само, че както съм я подкарал, с тия мои борби, току-виж в един момент ми пресекнат силите...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo