(Не)прощалното писмо на образователния дисидент и еретик Грънчаров до цялата училищна общност на ПГЕЕ "ТЕТ Ленин" и до г-н... Премиеро!

От няколко дни в дадени моменти се улавям (особено през дългите, несвършващи нощи, когато съм на смяна като нощен пазач), че в съзнанието си редя думите на писмо, което ми се ще да напиша - и с което искам да се обърна към училищната общност на пловдивската ПГЕЕ ("ТЕТ Ленин"), училището, в което съм работил толкова много години и от което бях изритан сякаш съм някакво мръсно коте от самовластната комунистическо-гербовашка директорка. Това писмо се реди в душата ми от много дни и нощи, остава само да седна и да го напиша. Иска ми се то да бъде пределно кратко, въпреки че много неща трябва да бъдат казани. И на учениците, и на безмълвно гледащите на случилото се колеги-учители, и на самовластната директорка, мълчаща като статуя (или като сфинкс!), имам какво да кажа - и трябва да им кажа онова, което си заслужава да бъде казано. Понеже се познавам добре знам, че ако не кажа, ако не напиша тия думи, които трябва да бъдат казани и написани, ще се пръсна от напрежение, такава ми е природата, такава ми е душевната конституция, че не мога да се въздържа, не мога да потисна порива си - щото тук е налице един страстен порив към истината, на който аз самият съм устроен така, че по никой начин не мога да устоя. А и това писмо трябва да бъде написано по една друга причина: мълчи тъпо и "голямата общност", мълчи градът Пловдив, в който се случиха тия ексцесии, глухо мълчи народът, ето това е нещото, което най-вече не ми дава мира!

Извършена е грозна несправедливост спрямо един човек, спрямо едно човешко същество, да не говорим за това, че става дума за един вече доста възрастен човек (тия дни навърших 60 години!), че става дума за учител, че става дума за философ (в някои страни философите са били - и са! - на особена почит, у нас обаче са обект на всеобщо пренебрежение и безразличие, което, ако се схване какво означава, говори много лошо и то не за философите (не че и философите ни са "китка за мирисане" де, не това имам предвид), а за народа. Извършена е грозна несправедливост, а народът тъпо мълчи. Това, позволете да вметна още тук, е страшно. Народът, който е изпаднал в безразличие спрямо самата справедливост, е безнадеждно заспал, е зомбиран, нещо повече, е сякаш направо агонизиращ, е направо умиращ народ.

Оня ден слушах внимателно речта на Лозан Панов, шефа на Върховния Касационен съд, който в момента също е обект на грозни обиди от властващата в държавата мафия, която се е разпищолила до крайна степен; той произнесе много богата на смисъл реч, в която между другото каза, че единственото средство за противодействие, с което разполага, били думите. Да, той (все още) не е опраскан, той все още е на висок пост, но се чувства безсилен, на мен това чувство ми е добре познато, нищо че не съм бил на такъв пост; добре ми е познато чувството на безсилие, когато единственото оръжие, с което разполагаш за да се защитиш от несправедливостта, са думите. Е, аз също нямам нищо друго - освен думите.

Е, имам още нещо, това е животът ми. Болката, която стяга сърцето ми, се опитах да я изразя донякъде в ето този текст със заглавие При това положение, моля, кажете ми: има ли смисъл човек да става курбан и то именно за такъв народ?!, разбира се, ефект никакъв няма; е, има де: заплашиха ме мерзавците със съд! Те, моля ви се, се чувствали "оклеветени" и "обидени". На което ми се наложи да реагирам ето как:

- Кажете, другарко, кое по-точно е клевета и обида? Дайте тук да се разберем каква е истината? Да се търси истината в МУТРОЛАНДИЯ е престъпление, е подсъдно, тъй ли смятате вий, таваришчите?

Те, мерзавците, очевидно вече се чувстват много по-силни - щото осъзнаха, че и съдът вече е техен. Всичко е тяхно в МУТРОЛАНДИЯ, нищо не остана да е наше, на гражданите. Да, всичко в МУТРОЛАНДИЯ ни откраднаха, приватизираха проклетите мутри, ченгета и комунисти! А народът спи, а народът мълчи. Това мълчание е страшно. Защото след него следва някакво избухване, ала, за жалост, в съвсем невярната посока. Аз очаквам страшни ексцесии съвсем скоро, много кървища ще се леят в МУТРОЛАНДИЯ - и признак за това, което иде, е именно това тъй страшно мълчание.

Е, говорят само неколцина смахнати като мен, само неколцина сме обезпокоените, които с последни сили се опитваме да върнем нещата, да отстраним движението от гибелната посока. Едва ли ще успеем нещо да променим, но се напъваме. Разум на народа да дадем, да спомогнем да се пробуди у народа разумът - ето това е нещото, което е истински важното в този момент. Затова и аз ще трябва да напиша това свое прощално писмо до училищната общност в ПГЕЕ "ТЕТ Ленин". Дали да не го започна още тази сутрин? Дали да не го започна още в този момент? Защо пък не, ето, започвам го, да видим какво ще стане:

До цялата училищна общност в ПГЕЕ "ТЕТ Ленин"

До г-н Бойко Борисов, Председател на Министерския съвет на РБългария
ДО ВСИЧКИ МЕДИИ

ПРОЩАЛНО ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Грънчаров, "бивш учител" по философия и гражданско образование в пловдивската ПГЕЕ, сега работещ като нощен пазач

Здравейте всички - и ученици, и учители, и родители, и администратори в тъй славната ПГЕЕ "ТЕТ Ленин",

Здрасти, драги г-н Премиер (защо се обръщам, ни в клин, ни в ръкав, и към теб, ще се разбере едва накрая на туй толкова шантаво писмо!),

Много мислих как да се представя, интересно ми е изобщо дали съществува такова чудо на чудесата като "бивш учител", интересно е да се разбере дали човек, като е бил много години учител, може в един момент да престане да бъде такъв; а може би човекът, който е бил учител, си остава такъв докато е жив?! Не знам точно как е, но аз май продължавам, пък макар и извън училище, да си се чувствам учител - и продължавам да работя всеки ден като учител, сиреч, няма как учителят, ако е истински учител, да отхвърли от себе си това бреме, да се откаже напълно от тази мисия. Ако наистина е така, то тогава какво всъщност успя да постигне властта, която ми причини тази идиотщина - с изритването ми като мръсно коте от училището?! Да, точно така стана, бях изритан от училището сякаш съм нещо като мръсно коте, а не съм човек, а не съм учител.

Преди няколко години г-н Жак Асса, доайен на училището ни, след като беше изритан по обиден начин от него (това беше първият героичен акт на новоназначената директорка!), ми заяви: повече няма кракът ми да стъпи в това училище - докато тази персона там е директорка! Чувствал се много обиден, затова така говореше. Аз тогава се опитвах да го разубедя - идеята ми беше да го кандърдисам да дойде да се срещне с учениците от създадения от нас двамата с него Дискусионен клуб. Представях си смътно тогава колко му е мъчно, че той, човекът, който е работил поне 50 години (!!!) в това същото училище (работил е от създаването му, той е един от неговите създатели!), е принуден да живее извън него, та нали за такъв всеотдаен, за такъв велик учител, какъвто е знаменитият Жак Асса, самият му живот е училището?! Нещо много страшно долових в това и се опитвах да смекча болката му като го увещавах, въпреки всичко, да дойде в Клуба да поговори с учениците. Не, твърдо не, докато тя, тази особа, е на директорския пост, аз в училището няма да стъпя, категоричен беше Жак Асса, човекът и учителят, когото (за моя велика чест!) мога да нарека свой приятел! (В скоби казано вероятно искате да разберете защо ли толкова се е обидил на новата директорка Жак Асса? Май ще се наложи да ви разкажа тази история, пък макар съвсем накратко, пак в тия същите скоби, ето: директорката е назначена в края на август 2010 г., малко след 1 септември идва г-н Асса да провежда поправителен изпит с ученици, той беше прочут с това, че оставяше много ученици на изпит; докато наистина не научат, не ги пускаше, не им пишеше дори и тройка; значи идва г-н Асса, дава на учениците задачите, те почват да пишат, а той отива в канцеларията да вземе още листа за чернови; и там секретарката му казва: "Г-н Асса, наредено ми е да Ви кажа, че можете да си ходите, Вие днес няма да провеждате този изпит, така нареди директорката!", ама как така, моля ви се, та аз съм ги учил тия ученици, аз трябва да ги и изпитвам, опитал се да възрази г-н Асса, нали го знаете, той беше винаги усмихнат, винаги любезен, винаги ведър, винаги излъчващ мъдрост; "Вие вече сте пенсиониран, г-н Асса, почивайте си вече, друг ще проведе изпита, Вие можете да си ходите у дома, да си почивате в заслужен отпуск, това нареди директорката!" - опитала се да му каже в по-човечна форма тъй безчовечното нареждане секретарката; и г-н Асса, създател на това училище, си тръгнал опозорен от училището, което е създал! Разказвал съм тази случка по-късно на самата директорка, тя, милата, още не можеше да осъзнае какво толкова е направила, казваше: "Амче нищо обидно няма в това че съм го пуснала да иде да си почива, той какво искаше, да стои безкрайно учител ли?!", тя не усещаше, че формата на това "освобождаване" от работа е безкрайно тъпа, безчовечна, грозна! По досущ същия начин се чувстваха и другите "пенсионери", примерно г-н Иван Блянтов, и той ми е казвал, че се е чувствал много обиден от начина, по който беше махнат от училището, въпреки заслугите си, въпреки славата си!)

Г-н Венелин Паунов, бившият директор на училището - младите, учениците не знаят, но този човек само дето не спеше в училището когато беше директор, и за него, като за Асса, училището беше животът му! - също в един момент ми заяви, че повече не желае да влиза в училището, него пък директорката беше успяла да обиди по друг начин. Той идваше, Бог да го прости, всеки ден в училището, пък макар и да не беше вече директор, но явно неговото присъствие силно е дразнило директорката; намерила е думи, с които така да го обиди, че той повече поне да не влиза вътре в сградата (няма да ви кажа тия думи, знам ги, казвал ми ги е г-н Паунов, но ще се въздържа да ги напиша тук!). Е, тогава г-н Паунов идваше, но не влизаше даже в двора, а седеше отпред, в кафенето дето е пред училището, седеше там и си пиеше кафето, срещаше се с приятели и разговаряше. Негови приятели бяхме отначало всички ние, дето продължавахме да го наричаме "шефът" (щото мигновено една част от учителите забравиха за него и почнаха мило да гледат право в очите новата "шефка"!); да, постепенно ония, които се осмелявахме да седнем на масата до шефа ставахме все по-малко, накрая останахме неколцина. И така инж. Венелин Паунов, учителят, който е дал живота си за това училище, дългогодишният директор, продължи да идва почти всеки ден да пие кафе в заведението пред училището до момента, в който една сутрин не го порази инфарктът. Той почина няколко дни след като завърши моят исторически граждански протест там, на тротоара, до входа към двора на училището, който аз проведох веднага след второто ми опраскване. А протестът ми продължи точно 77 дни, цели 77 дни чаках да видя дали директорката ще успее да сфане смисъла на това мое действие, е, не успя, прецених, че щом цели 77 дни не е успяла да го сфане, нема надежда да го сфане дори и 777 дена да протестирам - и се отказах; кажи-речи седмица след това, кой знае защо, взе, че се помина г-н Паунов. Интересно е да се отбележи и това, че учителят по философия г-н Хармелин Господинов (да му спомена името), който биваше назначаван от директорката на моето място винаги когато тя ме опраскваше, пък се помина внезапно на втората седмица след като тя отново го беше повикала да ме замества, т.е. на втората седмица след второто ми опраскване!

Боже мили, как започнах това писмо, което възнамерявах да бъде пределно кратко?! А както съм го започнал май ще се наложи да напиша огромен ферман! Аз, прочее, вече написах цяла книга за г-н Паунов, за "шефа", интересно е да знаете, че когато "тъй опасната книга" за г-н Паунов, написана от "тъй лошия Грънчаров" излезе от печат, с изключение на двама учители (ще скрия имената им, за да си нямат неприятности!) НИКОЙ ДРУГ НЕ ПОСМЯ да си я поръча; и още един още по-обиден факт: най-близкият приятел на г-н Паунов, именно Стефан Кралев, тогава демонстративно ми заяви, че нямало и да погледне даже тази книга за приятеля му, щото в нея "не можело да има нещо, което аз да не зная!", сиреч, за него книгата нямало как да бъде интересна, щото той знаел много повече от това, което можело да има в нея! Прочее, а когато официално му предложих съавторство на книгата, той даже не благоволи и да ми отговори нещо, замълча си - с което си заслужи директорската милост да дочака безметежно пенсия, и то като преподава... часове по моите, по философските предмети, да, той, преподавателят по френски език, в последните години преподава... философски предмети, с което директорката още веднъж показа своето всемогъщество! Принципът на нейната философия на управлението, както е известно, е простичък: "Който слушка, папка! А който не слушка - нему ритник!".

"Леле, колко долен човек си ти Грънчаров, леле, как злобно пишеш само!?" - нали такива чувства и мисли се появиха у вас, колеги-учители, а и у вас най-вече, колеги-литераторки?! Дали да не почна писмото си най-напред като се обърна към вас? Или подобава да се обърна най-напред към началството, нали така е редно, най-напред да се обръщаме с най-мили думи към висшестоящите, нали това изисква, тъй да се рече, регламентът (неписаният, "моралният", моля ви се!)? Е, ще сторя каквото предписва регламентът, нищо че съм демократ, нищо че съм... "анархист" (свободата поражда непременно анархия, нали така, уважаема госпожо Костова, дето въпреки това сте член на... ДСБ, което, прочее, е похвално?!). (За несведущите в блога съм длъжен да кажа, че г-жа Стоянка Костова е учителката по история в "ТЕТ Ленин"!)

Госпожо Анастасова, написах Ви може би... милион доклади, жалби, апели, отворени и затворени писма, изложения, предложения, какво ли не, даже есета прописах, няколко книги написах, е, книгите ми са не точно за Вас написани, но Вие, тъй да се рече, имате голям дал в тяхното раждане, един вид сте в някакъв смисъл тяхна вдъхновителкаи дори... съавторка; написах хиляди страници текст, а Вие мълчахте и продължавате да мълчите, сякаш сте най-правоверна монахиня, която е приела доживотен обет за мълчание! Въпреки че Вашето мълчание е така многозначително и красноречиво дори, Вие продължавате да мълчите! Даже в поредицата от съдебни дела Вие мълчахте като египетски сфинкс, а вместо Вас усърдно говореха Вашите подчинени, които Вие, без да страдате от някакви си там морални скрупули, бяхте призовала усърдно да говорят пред съдиите своите тъй грозни лъжесвидетелства! Да де, ама все пак ще Ви се наложи в един момент да проговорите, нищо че сте такава страдалка, стоически понасяща изпитанията жертва на "тъй необузданата словесна агресия" на "тъй лошия Грънчаров". Кога ще проговорите си е Ваша работа, мълчете си ако искате докато сте жива (нещо че сте литераторка и би следвало да Ви е известно всичко за целебната сила на словото!). Аз обаче съм философ и моят дълг е да говоря - и да пазя истината. Ето, аз, философът, говоря и пиша, а Вие, филоложката, мълчите подобно на монахиня, приела строг обет за пълно словесно въздържане. Чия ли стратегия е по-умна и по-честна, кой ли може да каже това в нашите объркани времена?! Но поне това като литератор би следвало също да знаете: мълчанието е така многозначно, нали поне това съзнавате?!

Всички ме критикуват, че пиша дълги текстове, които били твърде изморителни за четене, а също така и много досадни за ония, които не обичат да мислят. От тази гледна точка май съвсем правилно ме уволнихте, аз имам обичай да тормозя всички да мислят, а мисленето, знаем, е вредно в типичните условия на тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ, нали така?! Аз сега обаче имам голямо преимущество като толкова много съм Ви писал, че едва ли е останало нещо неказано (е, можех много неща да си спестя, да не ги казвам, но както и да е, миналото не може да се върне!): като съм Ви казал комай всичко, в прибавка дори и онова, което не биваше да казвам или да пиша, аз сега имам вече пълното право да бъда пределно лаконичен. Най-малкото защото е тъпо да се повтарям. Дали все пак нещичко не съм успял да Ви го кажа, и то така, че да ме разберете? (Щото е безкрайно трудна работа да се опитваш да кажеш нещо макар и най-просто на оня, който не иска да разбере, който се инати да разбере!) Да, ама темата, дето се казва, е тъй величествена и огромна, че е направо неизразима, а нашата тема е една: животът (аз поне като философ и като учител съм имал една-единствена тема: животът!). Училището също трябва не само да служи на живота, а самото то следва да е живот, това е моето верую. Ето, от тази гледна точка, понеже животът е тъй величав и богат на смисъл, че е е напълно неизразим с думи, нито поетите, нито философите, нито композиторите даже успяват да изразят напълно естеството на живота! Та от тази гледна точка има още какво да Ви кажа. И ще се съсредоточа да Ви кажа онова, което, чини ми се, Вие съвсем не успявате да разберете. Ще се опитам да Ви го кажа най-простичко и понятно. (Нищо че съм "доказан некадърник" като учител, аз все пак имам манията, така да кажа, че мога и най-сложните нещица да казвам най-простично, в най-човечна форма се мъча да ги кажа, и то така, че да ме разберат дори и най-тъпите ученици, което е непосилна свръхзадача; но нищо де, обичам точно такива неизпълними предизвикателства!) Ето какво смятам, че съм длъжен да Ви кажа в тази посока, по този пункт.

"Господи, прости им: те не знаят що правят!", ето тези думи промълвил Христос там, на кръста, когато мъчителите му се подигравали и гаврели с Него. Дали имам право да проявя безвкусицата и аз, намирайки се сега на моята си скромна Голгота, да изрека същото по Ваш адрес: "Господи, прости й: та просто не знае що прави!". Да де, но Христос е имал тази духовна сила, за да каже тия думи, аз нима мога да се меря с Него?! Или Христос именно в качеството си на човек е промълвил тия думи, давайки ни пример, който е съвсем по силите и на нас, слабите човеци?! Ще се измъкна по следния начин, който ми е известен от историята на философията, писал съм го нейде в книгите си, става дума за философа Фихте, спрямо когото бил написан подобаващ донос (че е станал безбожник) до Краля, а пък Кралят, става дума за Фридрих Велики, написал резолюция, и то именно като тия, които Вие обичате да пишете върху разните документи и доноси, които получавате, та Фридрих написал собственоръчно следното: "Ако г-н професорът Фихте и Бог си имат някаква разправия, да си се оправят те двамата, мен в нея да не замесват!". Та по нашия казус аз имам ли право да заявя: "Ако г-жа директорката и Бог си имат някаква разправия, да си се оправят сами, аз няма да им се меся!", да, така е май най-разумно. На Вас самата ще се наложи да си уреждате сложните отношения и с Господ, и със собствената си съвест, аз тук нямам право да Ви се меся. Но ще кажа все пак, бидейки философ и учител, следното, което е от моята прерогатива именно на философ и на учител.

Истината е, уважаема г-жо, че направихте нещо значително по-голямо от грешка, Вие направихте чисто и просто голяма... глупост! Вярно, Вие не съзнавате това, но не ми пречи да Ви кажа истината такава, каквато тя на мен, философа и учителя, се е открила. Непростима не грешка, а глупост имахте добрината да направите, понеже се оставихте да бъдете овладяна от една крайно тъпа, простете, емоция: ненавистта Ви към мен. А защо ме намразихте толкова ли? Причината е пак крайно глупава: предполагам си помислихте, че аз съм заплаха за Вашата власт, по-точно казано за Вашето своеволие (щот Вие лично тия две неща, властта и своеволието, сиреч, произвола, не ги различавате изобщо, а те са така различни, те са коренно различни!). Вие, прочее, изобщо не сте си направила труда да осъзнаете и истината за това що е власт, предполагам това е непосилна за Вас задача (тя е непосилна и за... доктори на науките като г-н... Премиеро, и он, горкият, изобщо не знае що е това власт, та откъде-накъде да го знаете Вие, филоложката!) Но аз, като философ, не само че знам що е това власт, аз съм го и написал и то пределно понятно в моите книги, даже и в помагалото по философия на правото съм го написал, та даже и учениците ми да го знаят. Значи целият Ви проблем, уважаема госпожо директор, се свежда до това, че откакто станахте директор, Вие, предполагам, не четете нищо друго освен "нормативни документи", позволихте си даже лукса да не прочетете нито една моя книга! (Аз съм ги подарил на библиотеката, тъй че имахте тази възможност, ала не благоволихте да се възползвате и по тази причина направихте съдбовна грешка, която повлече след това цяла една поредица от глупости, които благоволихте да сторите, подведена от незнанието си!)

Умните хора и управници, уважаема госпожо, търсят такива хора като мен със свещ, имам предвид философи, те са безценни, даже крале и царе са търсили начин да се обкръжават с философи, а Вие не само че не се възползвахте от възможността да черпите от богатствата на моя дух, от съкровищата в моите книги и в моята мисъл (нарочно пиша така, за да Ви ядосам още повече!), но и си позволихте в главицата Ви да се появи тъй глупавата, с извинение, мисъл, че няма да мирясате докато не изритате по-далече от училището "тоя изверг Грънчаров". И дори си позволихте лукса в същата тази главица не Ви мине през акъла тъй простичката мисъл, че дори и извън училището "извергът Грънчаров", дето така много Ви тормози да мислите, дето Ви поставя в такива сложни казуси, не го прави защото Ви мрази, а защото иска да Ви помогне, на второ място не Ви мина през акълеца и мисълта, че дори и извън училището, този същият "изверг Грънчаров" пак ще продължи да Ви тормози да мислите, примерно като Ви пише писъмца ето като това, което сега четете!!! Нима дори и за това не сте сетила тогава, а, имам предвид блаженото време, в което допуснахте да Ви овладее мисълта, че трябва непременно да изритате тоя въпросния "изверг Грънчаров", който толкова много, моля ви се, си позволява да Ви тормози с туй проклетото мислене?! Щот всеки ден в училището аз друго не правех освен да Ви поставям какви ли не казуси, кой от кой по-възхитителни, с оглед да Ви помогна да се справите с непосилната задача, с която немислещи властници Ви натовариха, имам предвид властниците, дето Ви туриха на този пост, които очевидно са по-зле в тази област, областта на мисленето, даже и от Вас - щом Ви назначиха на този пост, което, както и да го погледнем, е глупава идея! (Пиша тия неща с плахата надежда да Ви предизвикам поне още веднъж да се срещнем поне в... съдебната зала, щото, съгласете се, нашите тъй епични отношения, разбира се, все някак трябва да бъдат някога изяснени, нали така?!)

Та значи главната ми теза е простичка: направихте поредица дори не от грешки, а от глупости когато допуснахте съзнанието Ви да се овладее от мисълта, която може да се изрази с думите "Тоя изверг Грънчаров ще го изритам от училището и то завинаги за да не ми смущава умствения покой, за да не мъти водата, ако трябва планини ще подместя, но изверга Грънчаров ще го изритам от училището!"; а е крайно глупава тази мисъл защото, първо, е плод на една тъпа емоция (ненавистта Ви, безпределната Ви ненавист към мен, философа и учителя, който не е мижитурка!), нали правилно формулирах и изразих с думи мисълта, която тогава се е родила в главицата Ви?! И, на второ място, тази мисъл е толкова глупава защото за Вас лично е безкрайно вредна, философите стават още по-опасни когато се опиташ да ги подложиш на репресии, щото, като капак на всичко ний, философите, сме и прекалено свободолюбиви и дори борбени, обичаме да се борим за свободата и за достойнството си. Както и да е, постъпихте твърде глупаво, позволихте си да произведете серия от глупости, изложихте се здравата, и най-лошото е, че си въобразявате още, че народът не съзнава, че това, което сте сторила, са именно глупости и излагации!

Вярно, хората не смеят да Ви го кажат направо в лицето, но абсолютно всички, дори и най-подлите лицемерки, които Ви насърчаваха през тия години да правите въпросната планина от глупости и излагации, превъзходно знаят, че това, което Вие направихте, са именно глупости, фалове, щуротии и най-вече излагации! Да опозорихте се здравата, това се знае от всички, там е работата обаче, че никой не смее да Ви го каже прямо, директно, е, аз като философ имам този дълг да казвам онова, което никой не смее да каже, ето, изпълнявам си дълга, казвам Ви го, за Ваше добро Ви го казвам: сторихте много тежки, непростими глупости, леле, как много се изложихте! Дори и г-жа Стоянова, Вашата заместничка, успя да се досети в един момент, че правите глупост след глупост, но, предполагаме, се сдържа да Ви каже откритието си, предполагаме, че не Ви го е казала по причина на това, че очаква не без право, че ще Ви наследи един ден на директорския пост, ето тази, по наше мнение, е причината да Ви държи в такова неведение относно истината за това какво правите, надявайки се все пак по-скоро да дойде заветния момент, в който ще седне на Вашето кресло.

Знаете ли колко ми е мъчно за Вас, г-жо Анастасова, Вие знаете, че ний с Вас бяхме години наред нещо като приятели, наистина ми е мъчно за Вас, ето, всички Ви лъжат относно истината, а аз, единственият, който Ви казвам тази тъй неудобна Ви истина, за благодарност бях опраскан, и то по недопустимо тъп, с извинение, начин: обявихте ме за "пълен некадърник", не съм бил ставал за учител, сякаш съм някой младок, нали така, абе тъпо, Седларов, много тъпо се получи цялата работа, какво да говорим повече, то всичко е ясно! И е ясно абсолютно за всички, всички говорят само за това, ала никой не смее да Ви го каже, ето това е най-тежкото за един управник, за един властелин, пък колкото и да е малко властчицата, с която той разполага. Та значи никой не ще да Ви каже истината, сиреч, изпаднахте в положението от приказката "Новите дрехи на Краля", така ли се казваше тази приказка не помня? Знаете каква е, Кралят ходи чисто гол, дибидюс гол, както майка му го е родила, а пък всички придворни му викат и му се присмиват "Леле, колко хубаво Ви стоят новите дрехи, Ваше Величество, леле, колко сте красив в тях!", а пък Кралят мята голия си дебел задник, представяте ли си що го е сполетяло, ето, в абсолютно същото положение сте и Вие! Всички Ви се смеят, че се разхождате напълно гола из коридорите на училището и Ви викат: "Колко сте красива в тези дрехи, мила госпожо Директор, ах, как Ви отиват тия дрехи!", ако Ви казват тия думички разните подлизурковци, сега нали се досещате защо Ви ги казват?!

Ох, леле, изморих се да пиша, а още колко много неща искам да Ви кажа?! Защо, г-жо директор, не ме поканите в училището да си поговорим след това писъмце напълно откровено, а? И то не само двамата да си говорим, а с целия "тъй сплотен колектив"?! Аз за такава една среща съм напълно готов, мисля, че ми я дължите, и то по причина на това, че на тази среща очаквам Вие най-сетне да проговорите и да произнесете било защитна, било разкаятелна, покаятелна, знам ли как да я нарека, реч?! Но тази реч трябва един ден да я произнесете, не чувствате ли?! Когато човек прави глупости и когато някой дръзне да му каже истината, е тъпо да го мразиш този човек, да опитваш да го смачкаш, да го убиещ, да го разкъсаш даже, от това истината няма как да се повлияе, истината, знайте от мен това, е безпощадна направо! Такива работи. Правихте си Вие донасита глупост след глупост, целият училищен народ Ви се дивеше на акъла, приказваха хората на четири очи, но никой не посмя да дойде при Вас и да Ви рече: "Не, това е глупаво, моля Ви се, престанете, за Ваше добро Ви го казвам, спрете се!", а всички продължаваха да Ви говорят в колко "красиви дрехи" сте се облякла днес, нали така беше, признайте си поне това де?! Народът е мъдър, ето, не аз, а хората около Вас постъпиха най-умно и направиха нужното да се опозорите докрай; народът обаче постъпва и жестоко, а, нали и това сме длъжни да признаем?! Уж мълчи проклетият училищен народ, уж само Ви се усмихва мило, а всъщност работи за това да се провалите най-кардинално, затъвайки все повече и повече в провала, в грешките, в глупостите, в излагациите! Ах, колко коварен бил този народ - и колко безпощаден е той с това свое проклето мълчание спрямо истината?! На туй нещо великият философ Хегел му вика "ирония на живота" (и на историята) - а народът много си пада по тази ирония, съзнавате ли сега и тази тъй проста, но за сметка на това тъй велика истина?!

Народеее????? Сега дойде време да се обърна към теб, спирам да говоря на директорката. (Щот се надявам тя да ме покани след това мое прощално писмо да си поговорим на живо, и то не само на четири очи, а там, в залата, ако трябва до изнемога ще говорим, но ще си кажем цялата истина за случилото се, за да излезем от тресавището, в което всички затънахме до шиите! Хрумна ми една друга дума вместо тресавище, дали да не я употребя, става дума за метафора, що пък да не употребя: затънахме не в тресавище, а в езеро от... лайна, в Ада, казват, имало такова езеро, знаете ли, драги филолози, в Дантевия Ад кои грешници се излежават в туй толкова уютно езеро от лайна?!) Нородеее, що да кажа на тебе ли тук? Почти нищо май не ми остана да ти кажа тук, но на живо много неща имам да ти казвам.

Преди време, може и месец да няма, а може и да има, казах някой неща на инж. Богомил Иванов (на разговора ни в коридора присъстваха и Борислав Цанов и един млад негов колега, на когото не зная дори името, там беше и г-жа директорката). Там го обвиних, че като са мълчали и като не са казали на директорката що прави (имам предвид всички вас, мълчаливците), са й направили много лоша услуга! Той фактически нищо не можа да ми възрази, почна да говори някакви нелепици относно това, че народът у нас не бил искал "моята демокрация" и по тази причина насила не можело да бъде вкарван в нея. На него директорката е разрешила да бъде единственият свободомислещ и свободно говорещ учител, той се ползва от този привилегирован статут, но и той пак пази мярката, пак гледа да не допусне да каже нещо, което нема да се хареса на началничката. Жалка работа си ти, народе, и ти се изложи много, но нали знаете нашата оправдателна народна приказка за това, че "Рибата се разваля откъм главата", ето, мъдрият народ има подходящи оправдателни поговорки за сичко. Той, примерно, знае добре, че "Приведената главица сабя не я сече", е, стояхте сички с приведени главици, оцеляхте сички, радвате се на сички благинки, ето, г-н Премиеро за послушанието дори ви дигна заплатите, нали не забравихте да му ценете ръката за благодеянието?!

А аз като не приех вашата философия на покорството, като си позволих да се държа иначе, какво спечелих?! Сега съм изритан от училището, с отнети преподавателски права съм, вие ще си получавате хубавите заплати, ще си папкате, а аз работя в момента (след една година безработица, в нея в нито едно училище не ме допускат да работя щото се прочух като лош човек и бунтар, директорите треперят от мен и предпочитат разстрел, но не и Грънчаров да го турят учител пи философия в поверените им училища!), да, в момента работя като нощен пазач за минималната заплата! Не казвам това за да ме съжалявате, а за да ви дам сетно доказателство колко сте били прави заради това, че за разлика от мен си мълчахте така упорито! Аз сега няма да получавам никога вече тъй хубавата учителска заплата, ще живея като същински маргинал за мизерна заплата, ще работя до пенсия на най-унизителна работа, ще получа, което е най-лошото, мизерна пенсия (вие ще получите превъзходни пенсии, браво на вас, да ги получавате много години ви желая!), няма да получа и тия 10 заплати накуп, които ще получите, вий, щастливците! А аз нещастника, ще си стоя с моята истина, заради която видяхте ли докъде я докарах?!

Колеги-учители, прекланям се пред вашата неръкотворна мъдрост, прави сте, аз съм голем глупак, леле, горкият аз, какъв глупак съм!!! Не директорката е постъпила глупаво, не тя е глупачка, аз съм глупакът! (За протокола пред съда: употребих думата "глупачка" по чисто стилистични причини, изобщо не смятам, че г-жа директорката е глупачка, и през ума не ми е минало, че тя е глупачка, човек макар и много умен като нея да е, може да бъде подведен от тъй изобилния си ум когато се подведе от некакви емоции, ето, г-жа директорката направи куп глупости, но решително не е глупачка, тя просто е овладяна от една непристойна емоция на ненавист, но иначе крайно интелигентна дама!) Та такива работи, драги колеги! На вас всичко останало дето искам да ви го кажа, ще ви го кажа когато г-жа Анастасова ме покани на тъй отдавна предлагания от мен очистителен и освобождаващ дебат, тъй съдбовно необходим ни, вярвам, че тя ще ме покани, вие също можете да й помогнете да предприеме тази душеспасителна стъпка, както и да е де, та мисълта ми е че там ще ви кажа още много неща, което сега тук не мога да напиша по причина на това, че просто ми писна да пиша вече.

Драги ученици, на вас ще напиша отделно писмо тия дни, обещавам! Или клипче ще направя, не знам още. С вас ще се прощавам отделно. Ще видим. Може и с вас да се срещнем. Примерно ако г-жа Анастасова преживее някакъв чудесен душевен поврат към доброто след това мое тъй честно писмо до нея, знае ли се, в живота понякога стават какви ли не чудеса и мистерии !Дори, може и пред вас да кажа каквото мисля, т.е. може и да се видим, да поговорим за всичко, което имаме да си кажем, за всичко неказано може да си поговорим. Ще видим. Нищо не се знае още. Та защото ми писна да пиша сега, на вас ще пиша скоро, имайте малко търпение.

Същото се отнася и за вашите родители, с тях пък как ми се иска за поговоря, ето, предвиждам тия дни цяло едно телевизионно предаване да посветя на разговор с тях! Тям това обещавам. И ще го сторя непременно. Виждате какви превъзходни идеи се раждат в бедната ми побеляла глава тази заран. Аз май още имам сили да бъда учител, а, какво ще кажете барем вие, драги родители?! За вас, прочее, е най-унизително да мълчите толкова от страх, защото у вас е цялата власт, вие имате най-големата власт, тъпо е да мислите, че властта е у директорката, която можела да ви отмъсти, пълни идиотщини са тия работи, дето си ги мислите! Аз тия дни почвам граждански протест, оттам също ще говоря всеки ден с вас, знаете, правя клипчета на протеста, там ще говорим повече. Чао засега!

Имам значи такова предложение за среща, може да прощална, може да не е, ще видим каква ще е. Ще се радвам г-жа Анастасова под влияние на това мое тъй откровено писмо да поосмисли ситуацията, в която се оказахме всички (нека да се опита да си представи онова тъй съблазнително езеро, пълно с... лайна!), и на тази основа да ме покани на крайно необходимия ни очистителен разговор, който да проведем в голямата зала на училището, където да имаме възможност да се поизмием малко от въпросните гнусни фекалии, в които сме затънали всичките до шиите и до устата даже! Имам и един паричен дълг към бюджета на училището от 950 лева (съдът ме осъди да плащам тия пари за наказание за това, че съм се опитал да си защитя правата и достойнството!), имам чувството, че г-жа Анастасова, искайки да остане вярна на себе си, се мъчи да докара нещата дотам, че да ме даде на кожодер, т.е. на частен съдебен изпълнител, което ще бъде вече хептен безчовечно, щото това значи, че ще ми се налага да плащам поне три пъти по-високо сума, и понеже аз няма как да дам тази сума, ще се наложи тогава да ми наложи запор на жилището, сиреч, по типично мутренския начин да ме изгони даже и от моя дом, да ме остави без дом, ето само това остана да ми стори, та да й е пълна колекцията от глупости, що успя да стори в последните тъй паметни пет години! С нея също така се очертава да се съдим... пожизнено, щото нали не си мислите, че аз ще спра дотук, аз, ако съм жив де, щото човек не знае кога ще пукне, възнамерявам да заведа дело срещу България в Страсбург, щото се чувствам силно обиден не само от нея, но и от цялата прогнила от корупция и от аморализъм държавна администрация, която застана изцяло зад нея - и така цялата ни държава биде увлечена да прави глупостите, които инициира тъй неуморната директорка на ПГЕЕ "ТЕТ Ленин". Та ето по тия причини ми се чини, че разговорът, който предлагам, е жизнено необходим. И ще се радвам тя да откликне. Аз още не съм се отказал от идеята да правим реална демократизация и декомунизация в нашето училище и докато дишам, ще продължа да работа по тази своя идея, ако щете наречете го дори мания. Ще си остана демократ докато ме има, това поне е несъмнено.

Уф, май най-после се доближих до края на това комай съвсем лудешко писмо, а, наистина ли ми е толкова лудешко писмото - колкото ми се чини на мен самия в този момент?! Какво да правя, такова се получи това писмо, друго исках да бъде, такова стана. Власт над мислите си и над думите ний, за жалост, нямаме - което е и най-хубавото, щото ако имаме, свободата ни ще отиде на кино. Хайде чао, бъдете здрави, край, млъквам, не ща да пиша вече, проклето да е това писане!

До скорошната ни среща на живо! Имайте търпение, скоро ще е! Да се надяваме. Аман от глупости, време е да се откажем най-сетне от тиранията на глупостите! Ето, дойде Страстната седмица, време е в нея да направим този поврат към добро, към който не само животът, но и самият разум, отдавна ни зове! (Въпреки шеговития стил на това, да се надяваме, прочувствено писмо все пак искам тук, макар и в скобки, да кажа нещо съвсем сериозно: ако си сложите ръка на сърцето, уважаема госпожо директор, ще Ви се наложи да признаете, че така, както Вие си позволихте да постъпите спрямо мен, спрямо нито едно човешко същество не бива да се постъпва; да, спрямо мен Вие постъпихте безкрайно безчовечно; да, така спрямо човешко същество никой човек не би дръзнал да постъпи; причинихте ми мъки, унижения, страдания, каквито, повтарям, е крайно безчовечно да бъдат причинявани, потретвам, на човешко същество - пък и на нечовешко същество, просто на живо същество не бива да бъдат причинявани; да не говорим, че сега сме вече 21-ви век, да, в трагичния 20-ти може и да са били причинявани още по-големи злодеяния, но сега, в нашия напреднал, тъй модерен 21-вия век, е недопустимо да бъдат причинявани!) А също така станахме(-хте) за смях и пред кокошките заради въпросните глупости, нали поне това съзнавате?! Не се ли задушихте, мама му стара, от глупостите, които вие (всинца) направихме(-хте)?! А сме уж некакви учители и възпитатели на младежта?! Леле, как хубаво се изложихме(-хте)! Г-н Премиер, ти баща, ти майчица, абе земи закрий това училище, земи уволни всички, та да им дойде акъло най-сетне на сичките! Поне ги заплаши, че ще ги закриеш и уволниш, те тогава ще се забързат да се измият от... хайде да не споменавам този път онази тъй ароматно миришеща дума, че писмото ми се умириса от нея!

Дали да не изпратя това писмо и до г-н Премиеро с тази молба да заплаши със закриване училището?! Дали това ще помогне?! Може и да помогне, а? Ще видим. Ще помисля. Едно знам с положителност: глупостите трябва да престанат, нали така?! Или вие си ги обичате глупостите така силно, че искате да си живеете вечно с тях, тъй ли? Е, тая няма как да стане, просто животът нема да ви го позволи...

С най-добри чувства, с поздрави от сърце: (подпис)

19 април 2019 г., Пловдив

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo