Веднага харесах темата на магистърската си работа „Под манастирската лоза“ – светци и житиен корпус» по две причини: Елин Пелин е един от любимите ми автори и защото такъв поглед върху творчеството му считам за оригинален. Поради ангажименти на научния ми ръководител бях принудена сама да разработя темата (посочената литература показва че съм ползвала над 50 източника). Предлагаха ми да си сменя темата, но се намери един благороден човек, който предложи вече подготвената от мен тема за защита.
Според психологията човешката душа се състои от разум и емоции. Че има разум в моята работа, никой не отрече. Основната забележка на рецензента беше, че стилът на текста е по-скоро есеистичен. Наскоро прочетох в блога на философа Ангел Грънчаров преводната статия „Учените също са хора и емоционалното не им е чуждо“ и за сетен път се убедих, че за мене не е в сила остроумното описание на Козма Прутков за „лице с изпъкнала буза от едната страна и хлътнала – от другата“. Това ме импулсира да предложа в същия блог на Ангел Грънчаров „mot a mot“ част от магистърската си работа - за да покажа на читателите какво беше посочено като нейна основна слабост – липсата на чист научен стил (евфемизъм на влязлото от английския език понятие „пуританизъм“).
Иванка Динкова – Караянева
… МОЕТО НАЧАЛО
Бях на панихида. Слушах словото на отеца и се замислих за дипломната си работа и по-точно как да започна. Припомних си какво прочетох за „началото“ на самия Елин Пелин, което ще цитирам дословно [2]:
„Да ви кажа. Аз имах един чичо поп. Ама истински поп, свети поп. Отдавна умря този човек. Аз бях още дете. Той ме обичаше и ме водеше в черквата на вечерня - никой няма в черквата - и ме учеше на гласовете, да пея. И викаме, колкото можем: и той, и аз. Той си е попийвал, но аз после схванах тая работа. Между другото ходехме на разходка. Той ме водеше все из нивите и ми разправяше интересни работи за светци. Той ги разправяше по един особен начин, не с голямо уважение към тия хора - и оттам някои работи така съм схванал. Винаги са ме интересували тия неща и съм чел такива книги – Житията на светците. Той ми ги даваше и аз съм ги чел. И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза“ с едни мои разбирания за светците.“
Така че и аз ще започна с моите възгледи за каноните на християнството, такива които си създавах от посещения в църквата и от разговори с близки хора, запознати с основните положения в религията: (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.
9 коментара:
На кого му пука?
Найден Георгиев - Учител по БЕЛ от столицата
На таз другарка, представяща се като "Найден Георгиев - Учител по БЕЛ от столицата" очевидно й пука само за това как да взема пари под формата на (директорска) заплата без изобщо да е полезна на учениците си...
Това е без значение. Важното е, че е добър писател.
Нямаше те на площада, но издирих белия ти "Фиат".
Живееш до околовръстното на "Тракия", нали така, Грънчо?
Найден Георгиев
Таз другарка "Найден Георгиев - Учител по БЕЛ от столицата" направо забрави, че е от... столицата! :-)
Есеистичният стил е чудесен -- ние не сме богове, а реални хора и винаги, винаги субективни, дори когато правим искрено усилие да бъдем обективни. Да си го признаем и честно, с кураж да заемем позиция в скромен, сиреч есеистичен стил. Научният стил "sucks" с обективната си претенциозност, но вярно -- научната инквизиция не прощава.
Проблемът идва от друго. Няма да коментирам дали съм вярващ, но християнството е сложна религия и трябва много да се внимава, да вземем фразата "Обичай враговете си" (diligite inimicos vestros). Всъщност тя е масово неразбрана, а работата е в това, че на латински за "враг" има две думи -- "inimicus" или личен враг и "hostis" -- обществен враг. Христос говори за личните врагове, а срещу обществените старият завет е пълен с войни, насилие и убийста.
Второ, есеистичният стил не е шуро-баджаншки, нито пък пиша-каквото-ми-щукне. Той също изисква да структурирате и изрзите ясно мислите си.
ако имате нужда от помощ или просто критично и позитивно мнение, пишете на bighty@gmail.com
По-здрави.
Че есеистичния стил е проблем много ме учуди. Вадя напосоки 5 книги от библиотеката си, още втората е отбелязана като ... есе -- "Между миналото и бъдещето: осем упражнения по политическо мислене" от Хана Аренд -- един от най-забележителните философи на 20 век и да, тя е жена, ученик на Ясперс и Хайдегер. Това произведение е световна референция, цитирано безброй пъти и също толкова важно, колкото и работите й върху тоталитаризма. Някакво си есе от 350 страници!
Аз имам френски превод, оригиналът е на английски, не ми е известно дали я има на български.
А ето как Реймон Арон е получил доктората си ... с есе! "En 1938, il obtient son doctorat ès-lettres avec une thèse intitulée Introduction à la philosophie de l'histoire ainsi qu'un essai sur la théorie de l'histoire dans l'Allemagne contemporaine." (wiki Raymond Aron)
Какво пък не му харесват на есето маститите професоря в БГ?! Изумително просто.
Ще обясня в какво е проблемът според мен.
Просто става дума за криворазбраната "научност" у нас. Която беше възведена до пиедестал, до положението на ненарушима догма особено във времето на "единствено правилната НАУЧНА идеология", именно комунистическата. Науката се възприемаше тогава като образец, модел, свята догма: истинно е онова, което е научно; ненаучното пък е различното, нарушаващото догмата или канона. Моята дисертация е върху тази тема: за "научността" и философичността в интерпретирането на проблема за духа на човека. Философията трябвало да бъде научна - аз пък настоях, че следва да е философична. С оглед да постигне естеството на духа, за което научността е неподходяща форма за изразяване. Който се интересува може да потърси текста на дисертацията ми (там, където са електронните издания на моите книги).
Освен това има и едно друго обстоятелство, което според мен е решаващо. Есе се пише доста по-трудно от "интерпретативният наукообразен текст", нали така? За да напишеш свястно есе се иска и дарба, всеки не може да пише свястни есета. "УчЕните" у Нашенско обикновено са некадърници в писането и затова се се хванали като слепец за тояга за т.н. "научност" в литературознанието, например, или в областта на философията или където искате другаде. Ако почнат на защити на дипломни работи и докторати да пускат по-свободни по формата си есесистични текстове, ще дойде един момент, в който ще си проличи, че научната пасмина не може да пише, щото тъй наречените "научно-интерпретативни" текстове са обикновено крайно некадърно написани, неприятни за четене текстове. По тази причина научно-бюрократичната "академична", моля ви се, пасмина брани като светая светих своята некадърност, т.е. това да не би да се разбере, да не стане публична тайна, че тя е некадърна в областта на писането, иначе казано - на мисленето. И затова се води такава голяма война срещу есеистичното писане, за което, както казах, се иска талант.
Почнат ли да минават - да пускат! - талантливо написани есеистични текстове, ще дойде краят на властовата хегемония на некадърността и на посредствеността в науката, знайно е, че в бюрократично устроената наука на най-високите постове са обикновено най-големите некадърници. И те употребават властта си за да си бранят тъкмо некадърността си, от която черпят съответните облаги. Да крият тайната си (че са некадърни) от изобличаване.
Аз навремето си имах точно по тази причина големи проблеми със защитата на моята дисертация. Рецензентите настръхнаха тъкмо защото тя беше написане не наукоообразно, а философски, иначе казано - есеистично. Формата й беше твърде СВОБОДНА, тази форма ми беше необходима да изразя едни по-богати на смисъл ИДЕИ. И ето затова срещнах дружен отпор от страна на некадърниците, подвизаващи се в тъй идеологизираната тогава сфера на философията. Тоест на "единствено правилната НАУЧНА философия" - марксистко-комунистическата. Некадърниците с титли обявиха текста ми за ненаучен. Отстъпващ от догмите на единствено-правилната НАУЧНА философия.
Темата ми беше за духа, т.е. обвинен бях че съм отстъпил от "единствено-правилния научен материализъм". И прочие. Преди 1989 г. бях обвинен, че съм отстъпил от марксизма, след 1989 г. същите тия титуловани нищожества ме обвиниха (за абсолютно един и същ текст, аз не промених нито дума в текста си!), че съм бил си останал "марксист", интепретацията ми била, моля ви се, "прекалено марксистка".
Съзерцавайки, любувайки се на тази неподправена идиотщина се отказах да се защищавам още на предварителната защита (състояла се в катедрата по "марксизъм-ленинизъм" в ПУ преди 1989 г. и в катедрата по философия в СУ - след 1989 г.). Просто нямах излишни нерви да се боря с тъй сплотената властваща при това каста на некадърниците. Пък и за мен растежът в бюрократизираната научна йерархия у Нашенско никога не е бил примамлива цел. (Ако беше, разбира се, и аз щях да скалъпя криво-ляво един "чисто НАУЧЕН текст" - с оглед да стана "босент" и патом - "профанесор". Каквито у нас с лопата да ги ринеш, толкова многобройна е тази наша "академична" измет.)
Такива работи. Така из виждам нещата около тъй нежеланата - в рамките на нашата бляскаво развита "научност" - есеистичност. Борбата срещу есесистичното писане затова е така безпощадно жестока. Есеистичното писане е свободно, а пък некадърниците освен личностите (талантливите) най-силно мразят тъкмо СВОБОДАТА.
Публикуване на коментар