На чия страна сте вие, "българските" русофили, във водената от вековния ни имперско-руски душманин война срещу европейска, натовска, демократична и свободолюбива България?

Даниела Горчева: Ако сте в София и ще отидете да оставите днес цветя пред паметника на Георги Марков на пл. Журналист, оставете и едно цвете от мен. Не го забравяйте. Мерзавците, които го убиха, трябва да знаят, че истината не умира. И че техният позор ще е вечен, както ще е вечно словото на Георги Марков.

Ето един откъс от "Задочни репортажи":

"И за да ми докаже още повече своята „беззаветна“ преданост към ония, които са я пратили да говори с мене, тя неочаквано ми казва:
— А ти смееш да говориш против България!
Вглеждам се в тия очи, зад които се спотайва добре платената безочливост, и питам:
— Искаш да кажеш, че ти и твоята партия смятате, че сте България?
— Ние управляваме България — отвръща глупаво тя.
— И гърците, и турците са управлявали също България, но никога не са били България! — казвам.
Тя се замисля за момент и изтърсва:
— България, това са тези, които живеят там и не бягат в чужбина!
— В такъв случай — забелязвам — Раковски, Ботев и Каравелов, Захари Стоянов и Константин Величков, Пенчо Славейков… не са българи!
Другарката „заслужила артистка“ млъква и вероятно чака въпроса: „А ти откога започна да се смяташ за българка?“ Но аз не задавам този въпрос, защото не обичам да разговарям с радиоточки. Спомням си, че гостуващата ми „патриотка“ не само охкаше и ахкаше за „съветските ребята“, но имаше време, в което се обръщаше към нас със „здраствувайте, таваришчи“.
Тя си отива, както си е дошла, а аз тръгвам по крайбрежния булевард на Темза и си спомням, за кой ли път, за онова странно момче, което през 1947 година дръзна да запита лектора на едно събрание:
„Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?“
Цялото събрание стихна. Дори да нямаше отговор, самото задаване на въпроса беше достатъчно. Лекторът се опули напред, взря се в момчето с подозрението, че насреща има явен провокатор, но като видя бистрите, невинни очи, отправени към него, се смути и каза, че такъв въпрос изобщо не може да съществува, тъй като България и СССР не могат никога да воюват един срещу друг, защото представляват едно и също.
— Българските интереси са съветски интереси и съветските интереси са български интереси! — заяви той.
Но момчето не остана доволно от отговора и пак повтори:
— И все пак, представете си, че се сбием със СССР. В историята всичко се случва, тогава на коя страна трябва да бъдем? На българска или на съветска?
— А пък аз ти казвам, че не може да има такъв конфликт, следователно не може да има такъв въпрос! — ядоса се лекторът.
Момчето се засмя. И хората около него се разсмяха.
Но лекторът беше прав. Съвсем скоро след това стана ясно, че такъв въпрос не можеше да съществува, защото в самия национален химн на България беше вкарана клетва за вярност към чужда държава. Аз смятам, че това е дъното на националното ни самооплюване, когато в националния химн на един народ се прокламира вярност към чужда страна.



Но работите не бяха само до химните, а до цяла действителност, която в течение на около 10 години имаше за цел за потъпка и унищожи националното самочувствие на един народ, неговата история, традиции, обичаи, култура и ги замени със сляпо преклонение към тези на една чужда държава. Аз не зная в цялата българска история, след падането на Шишмановото царство, да е била предприемана по-целенасочена, по-свирепа, по-тотална акция срещу българското, българщината и българите. Главен проводник и ударна сила в тази антибългарска политика беше партията, в която членуваше въпросната „заслужила артистка“ и която по всички обективни исторически дефиниции беше платен агент на чужда държава.
Вървя край Темза и си спомням разстроените думи на мой познат, висш служител на Държавна сигурност, завършил съветска специална школа, който, обзет от чувство, на разкаяние и може би внезапна любов към родния край, ми каза:
„Ти знаеш ли, че съм подписвал декларация за вярност към Съветския съюз!“
От него и от други отговорни другари зная, че завършилите съветски школи и академии от сигурността или армията са били задължавани да полагат писмена клетва за вярност към СССР.
„Но нали дружбата ни със СССР е гаранция за нашето бъдеще! Докато има Съветски съюз на земята, ще има и България!“ — опитваше се да убеди себе си моят познат. Явно подобни мъчителни въпроси бяха минавали през главата му неведнъж.
Нищо не му казах, нито можех да му кажа. Как да обясниш очевидни факти на човек, който има българско съзнание, пък в същото време се е клел за вярност на чужда държава."

ГЕОРГИ МАРКОВ

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Заслужава си в днешни условия да поставим същия въпрос към "българските" русофили, щото в момента България и путинска Русия наистина се води война (пък макар засега и само хибридна, идеологическа, ценностна, пропагандна!) между натовска България и путинска Русия: Вие, русофилите, на чия страна сте във водената в момента война (пък макар засега и само хибридна, идеологическа, ценностна, пропагандна!) между европейско-натовска България и путинска Русия: на страната на България ли сте или сте на страната на нейния душманин? Или изобщо няма смисъл да ви питаме, щото вие, нямайки и капка съвест или чувство за национално достойнство безусловно сте на страната на путинска Русия в нейната война срещу свободолюбива и евро-натовска България?!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo