Да приема ли сбъдването на съкровените си мечти - или най-позорно и малодушно да се откажа от тях!?

Преди два дни разказах историйка за едно странно мое "спъване-падане-ама-не-съвсем", която дори не мохах да довърша, щото бързах за работа (публикувах я под провокиращото заглавие Вярвате ли в съществуването на свръхестествени сили?). Там обещах скоро да разкажа и една друга историйка, с която да попълня моя "Дневник на учителя", но се позабавих; снощи един приятел ме попита какво става, кога ще пиша пак за обещаната историйка; ето, сега сядам с твърдото намерение да се доизкажа, така да се рече. 

Първо да си довърша първата историйка. Аз не за първи път падам, нещо повече, в моите доста чести падания напоследък дори има някаква ирационална, направо мистична закономерност, която ме кара да допусна, че сякаш имам някакво... проклятие, имам чувството, че някакви "зли сили" са ме орисали да падам и няма да мирясат докато не си постигнат своето, именно, най-накрая да падна така, че повече да не стана; също така тези въпросните "зли сили" са били използвани от някой, който толкова задушевно ме мрази, че е готов да ме убие; той именно сякаш е поръчал "черна магия" по мой адрес, именно в такъв един смисъл и с такава една цел; да, добре знам какво си мислите сега, че това са глупости, че това е суеверие, че не бива образован и съвременен човек да пише или да говори такива "бабини деветини". 

Така е, но аз имам предвид нещо за да си позволя такава една хипотеза. Познавам едни силно мразещи ме "мили хора", които не само мислят в същата координатна система, но и до такава степен са обладани от въпросните "зли сили", че са напълно способни да направят такова нещо, а именно дори да платят хубави пари, че да ми направят такава една "черна магия". Да допуснем за миг, че има такива хора, в болно общество като нашето има какви ли не лудости: защо да няма и такова нещо, какво пречи да има?! Кои са точно тези хора аз не мога да кажа тук, щото ще ме дадат под съд, ще си замълча, но и те добре знаят, че имам предвид тях, и аз зная точно кои са те, и много хора вероятно могат да направят своето обусловено допускане. 

За тези "мили хора" преди време аз писах на едно място, че се намират в общение с една сякаш бесовска или дори сатанинска организация, намираща се в САЩ. Та тези именно хора по някакви причини така силно са уязвени от моя ум, че са дали поръчка "злите сили" да организират непременно счупването на главата ми, поради което аз вече падам в последните години поне пет-шест пъти, единият път падането завърши с тежка животоспасяваща операция с трапанация на черепа - за изваждане на голям хематом. 

Както и да е, прекалено рационално мислещите хора нека да не обръщат внимание на току-що написаното - за да не разстроят душевния си мир. В "зли сили" вярвате ли? Само в добри сили вярвате, така ли? А има ли поне зли хора, ако няма "зли сили"? Как мислите поне по тия сякаш по-безобидни въпроси? 

Историята ми придоби, в този контекст, един доста зловещ смисъл: аз трябва да умра, най-вероятно, като си счупя главата или поне крайник, та след това в мъки да изпусна най-сетне своя тъй бунтовен, но иначе жизнелюбив и свободолюбив дух. Такава е мечтата на въпросните зли хора или "сили". Те обаче не са отчели този факт, че аз имам, кой знае защо, покровителство на... ангели, изпълняващи, предполагам, задача, възложена им от самия Бог - и се борят за опазването ми на тоз свят: поне докато не си изпълня задачата или мисията. 

Толкова. Вярвам, провокацията ми е предостатъчна - за да се опитате да видите нещата от един друг, по-различен, крайно несъвременен ъгъл на гледане на ставащото. А сега да разкажа другата историйка. 

Тя е твърде прозаична, но не съвсем. Знаете, че обявих за продажба колата си. Щото стана почти негодна за използване. И щото е стара и развалена. Е, на другия ден след публикуването на обявата се яви купувач. И я купи. Но я купи само за... 150 лв.!!! За да я даде за желязо. Едно ромче, едно циганче я купи. Принудих се да му я дам почти без пари, въпреки че благодарение на нея добре затънах парично. (Колата имаше и винетка до догодина, до юни месец, и гражданска отговорност, тя се развали внезапно и ето, луди пари отидоха с нея, нищичко не можах да си върна; общо взето тази стара кола беше един вид позлатена от мен, а я дадох почти без пари!) Както е да е, не за това ми е думата сега. 

Проблемът е обаче в следното, което е чиста глупост, погледнато от "реалистична страна", но иначе може изобщо да не е глупост. Става дума за следното. 

Още преди да продам колата, съзнавайки наближилата ми раздяла с нея, започна да ми става някак чоглаво. С тази кола мина една четвърта част от живота ми, цели 15 години. Имам много спомени с нея, включително и с хора, което вече ги няма: свидната ми майка и моя толкова добър брат, Бог да ги прости, починаха един след друг преди няколко години. Разкарвал съм ги по болници с тази именно кола, заради тях вероятно и тя ми стана така свидна, знам ли защо, но е факт, че раздялата ми се нея силно ме разстрои.

Та значи чувствайки неизбежната скорошна раздяла с колата на мен почна да ми става много мъчно някак си за нея. Сякаш някакъв верен приятел (е, не съвсем верен де, тя доста ме е и ядосвала, но кой ли не ни ядосва, дори и най-близките хора често ни опъват нервите до скасване?!) ми предстоеше да загубя. Особено някакво чувство ме обхващаше постепенно, което не мога да определя и да предам тук с думи. И когато всичко се свърши, колата беше натоварена за да замине за скраб (!!!), т.е. за да бъде разчленена на парчета и смачкана, изведнъж аз усетих огромна празнота в душата си, сякаш кажи-речи бях загубил близък човек!

Оказа се, че съм се бил много привързал към моята тъй своенравна лека кола, която, разбира се, не само няма душа (и затова не бива да бъде обичана!), тя дори не е живо същество; но ето на, аз, глупакът, се бях много привързал към нея. И когато в един момент, бидейки твърде разстроен от невъзвратимата загуба (покрай тази кола неотвратимо си заминаваше и един цял период от живота ми, т.е. от мен самия!), разговаряйки със съпругата си по този проблем, без да искам... се разревахс глас за колата си (ненадейно почнаха дори да ми текат сълзи, а аз повтарях в някакъв унес: "Милата ми малка количка, къде си ти, загубих те, мила моя количке!"!), тогава жена ми, която е значително по-малко сантиментална от мен, ме обяви окончателно за луд човек, за глупак, за идиот, за какво ли не: виж го ти, уж някакъв мъж, пък се разревал за старата си кола, какъв мъж си ти бе, никакъв мъж не си, а си едно дете, ти си един вдетинен старец, ето какво си ти вече, от теб човек вече става ли?! 

Е, не ми каза точно тия думи моята мила съпруга, но сигурно си ги е помислила, знам ли аз: мислите на жените са ми съвсем непонятни?! Е, поревах си за колата, после сякаш ми олекна, но празнотата в душата ми си остана. И не може да бъде запълнена с нищо. Голям период от живота ми мина невъзвратимо. Животът ми без моята скъпа малка количка вече няма да бъде същият. 

И като сляза долу пред блока и погледна по навик да си видя количката, като установя, че я няма и никога вече няма да я има там, ме пробожда някакъв спазъм в сърцето - такъв съм си аз. Питам се: ако бях оставил колата да си стои там долу без движение и да гние в ръжда дали щеше да бъде по-добрият вариант? Дали тогава нямаше повече да страдам? 

Не знам. Но сега ми се иска да мога да видя и да пипна количката си, да поседя в нея, да усетя миризмата й. Не, няма я вече и никога повече няма да я видя и пипна. И душата ми отново потъва в мъката ми. Неутешима мъка по една машина, по една кутия с желязо! Глупак съм аз, нали така?! Това вече е твърдо установено, то си се знаеше и без това де, но сега е категорично доказано даже. 

Спирам дотук. И ще завърша с нещо още по-сюблимно. И дори кардинално. Ще завърша с една трета история, с която ще ви възнаградя за чакането на тази втората. 

Преди години старият директор на пловдивската ПГЕЕ (позната на пловдивчани като "ТЕТ Ленин"!), на училището, в което работих много години като учител по философия и гражданско образование (преди новата директорка, назначена на от мутро-гербоваците, да ме опраска и изрита оттам!) ни водеше на екскурзии из Западна Европа, той ги уреждаше така, че ни излизаха съвсем евтини тия пътешествия, толкова евтини, че бяха дори и по моя джоб на беден и скромен учител. Благодарение на това аз посетих повечето страни в Западна Европа: Германия, Белгия, Франция, Испания, Италия, Австрия и пр. 

Този директор, именно инженер Венелин Паунов, Бог да го прости (той почина от инфаркт малко след второто ми опраскване-уволнение: аз към него се бях привързал и го чувствах толкова близък сякаш ми беше баща или поне брат; той беше толкова човечен, че мнозина, и учители, и ученици, го чувствахме така!) беше направо велик мениджър в образованието, беше личност от голям мащаб, та благодарение на него имах щастието да видя за първи път с очите си тъй бленувания от мен свободен свят, видях "другата Европа", Европата на благоденствието, на свободата, на културата, на просперитета. Бях, разбира се, зашеметен от впечатления, това стана преди влизането на България в Европейския съюз, някъде в периода 2003-2004-2005-2006 г. беше. 

И ето сега онова, за което всъщност почнах да ви разказвам тия неща. Една сутрин във Виена се събудих рано в хотела (аз винаги се събуждам сутрин рано, такъв съм си от дете, събудя ли се ме овладяват разни мисли и мигновено ставам от леглото, било за да пиша, било за да върша някаква друга работа, било за да седна на компютъра!) и понеже не ми се пишеше (колегите в стаята на хотела хъркаха в блаженство, ние спяхме, разбира се, в най-евтините хотели, а често спяхме и по влакове и по чакалните на гарите, пътувахме из Западна Европа с влакове!) аз излязох на улицата в най-ранна доба, в най-ранната утрин да се поразходя на чист въздух. Жив човек нямаше, а беше есен. И на края на улицата видях един... афроавстриец (или афроевропеец!) с метла да мете жълтите като златото листа. Дълго време го наблюдавах, любувах му се и в един момент му... завидях за работата, завидях му за спокойната и тъй лека работа - на метенето на улицата във Виена! 

И в безумната ми глава в оня паметен момент ми се роди една съвсем щура идея: ах, колко би било прекрасно ако можеше някак аз, дългогодишният учител по философия, да се уредя някак и да стана... уличен метач, но непременно във Виена (или, евентуално, в Париж, като видях Париж, мечтата ми да стана метач почна да се свързва с Париж - влюбих се, признавам си, именно в Париж, имах възможността няколко пъти да се разхождам с упоение по неговите улици и булеварди!). Да, в онази ранна виенска утрин в моята шантава глава се роди екстравагантната идея колко прекрасно би било ако можех някак да стана... уличен метач във Виена или в Париж, по възможност! Бленувах си тази идея, след това на първия срещнат от нашата група, ранобудник като мен (това, разбира се, беше директорът Паунов!) аз му разказах за идеята си, аз съвсем не умея да си крия мечтите и идеите, а той ми рече: 

- Ех, Ангеле, добри ми приятелю, признавам си, че и аз съм си мислил за това, и аз съм искал това, и аз съм имал подобни мисли! Ти знаеш ли колко е заплатата на този там уличен метач? Не е по-малко от 1200 евро. Но и 900 евро да е, в което се съмнявам, то е значително повече от твоите мизерни 150-200 евро, които сега получаваш като учител! А пък сам знаеш колко тежка и неблагодарна е нашата учителска работа! Та напълно те разбирам, приятелю, и няма да ти се смея и подигравам! Съвсем човешка е мечтата ти! Дотам сме я докарали в нашето отечество, че подобни мечти да имаме дори и ние, учителите! 

Та така. Горе-долу тия думи ми каза в тази утрин незабравимия г-н Паунов. Директорът след това, разбира се, в шеговит план разказа на другите учители за моята сърдечна мечта, всички се посмяха от душа. Е, някои от колегите ме гледаха със съжаление, други се замислиха дали съм чак толкова прост, колкото изглеждам - щом имам такива шантави мечти. 

Нищо де, аз съм такъв, че не се срамувам от мечтите си и години наред повтарях и дори писах много пъти в този блог за тази моя мечта да стана уличен метач във Виена - или още по-добре в Париж. 

Но внимавайте какво си пожелавате, драги хора! Много внимавайте какви са ви мечтите: щото може да се сбъднат! 

Ето какво стана с мен. Опраскаха ме, уволниха ме мутро-гербоваците, изритаха ме от училището по най-унизителен начин, сякаш бях мръсно коте: обявиха ме за пълен некадърник, без никакви качества да бъда учител! Останах без работа, ето, вече 6 години съм без работа. На моменти нямахме пари дори и за хляб (опраскаха и съпругата ми, също учителка, като парцал я изгониха от постоянно учителско място!). 

Принудих се да работя какво ли не за да оцелявам някак. И косач станах, и ковач, и градинар, и пазач, и всичко станах. И строител ставах. Какво ли не ставах за да не умрем от глад... 

По едно време така се бях отчаял, че се сетих за моята мечта да стана метач или дори мияч на... нужници във Виена; даже писах в блога си апел ако някой българин, живеещ там, може да ми помогне да си сбъдна мечтата, да ми пише. Разбира се, не ми се обади никой. Аз обаче продължих да си мечтая да дойде прекрасен ден, в който да държа метла в ръцете си и да мета есенните златни листа във Виена и още по-добре в Париж! 

Е, какво стана ли? Тия дни ми се обади един човек и ми каза, че прочел за тия мои молби някой ако може да ми помогне да стана метач във Виена или дори... мияч-чистач на обществени нужници. Този човек ми каза, че може да ми помогне. Попита ме кога мога да замина, всичко той щял да уреди. 

И сега аз стоя и си блъскам главата вече трети ден дали да приема офертата му и да замина. Това, че съм с болно сърце не било проблем, твърди той, но аз си мисля, че е проблем. От друга страна имам още една мечта: поне да умра в свободна страна, в която живеят достойни хора! Като не можах да живея в такава страна, поне в такава страна да умра! Това ми е една друга мечта, ето, и тя може сега да се сбъдне! 

И какво да правя: да приема ли сбъдването на съкровените си мечти - или най-позорно и малодушно да се откажа от тях, а, какво ще кажете!? Да замина ли за Австрия (или за Германия), където да работя като метач или мияч-чистач на нужници - или да си остана в нашето добре вонящо гнусно българско родно блато или тресавище?! 

Не знам какво да правя. До няколко дни трябва да реша. Ха сега помагайте де ако можете! С акъл помагайте. Аз парите, дето са нужни за заминаването, ще ги намеря някак, разбира се, искат и тест за китайския вирус, проклет да е, ще ме оскубят за този тест луди пари, но ще го направя и ще замина. 

Само дето нямам волята да преследвам мечтата си и съм на път да се откажа от нея. А от друга страна съм принуден да замина защото съм обременен с огромни заеми покрай загубеното в крайна сметка съдебно дело и плащането на огромните за моя джоб на безработен човек разноски, включително и за частния съдебен изпълнител. С минималната заплата, която съм в момента, едва ли някога ще мога да отделя някой лев за да си връщам дълговете (взети от приятели!), а ме е срам от тези хора, ще ме помислят за мошеник. И затова трябва да замина поне дълговете си да платя със заработените пари. 

Съпругата ми решително отказва да иде да работи в чужбина, тя продължава безсмислено да подава документи за учителско място, подава, но никъде не я вземат понеже явно властта остракира и нея- за да отмъщава на мен. Как ще изкараме при това положение зимата умът ми не го побира. Явно трябва да заминавам и аз най-после във Виена. И аз трябва, на стари години, да ставам емигрант.

Спирам дотук. Мисля по проблемите: на път съм да се отчая хептен. Да, свободата е коварно нещо! (Но лесно е да робуваме на навиците си: ах, колко лесно е това!!!) Ще ви бъда благодарен за съветите, въпреки че добре знам, че те не помагат. Решението трябва да бъде мое. 

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! 

И внимавайте много за какво си мечтаете. Най-много сълзи се проливат тъкмо заради сбъднатите мечти и молитви, не за несбъднатите: нали знаете тъй мъдрото предупреждение на Майка Тереза?

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Добави в Svejo