19. Как да стана добър човек?

 19. Как да стана добър човек?

 

ВЪПРОСИ:

1. Какво съм длъжен да правя?

Ø      Оттук ли трябва да се започне в един разговор, свързан с “практическата философия”? Можем ли да приемем формулировката на Кант за смисъла на морала? Въпросът “Какво съм длъжен да правя?” философски ли е – или е просто “човешки”? Не е ли това прекалено “всекидневен” въпрос, не е ли “под достойнството” на философията да се занимава с него?

Ø      Практическата философия няма ли в себе си и “теоретични измерения”? А “правенето на теория” не е ли проява на практичност? Кое от двете – “практическото” или “теоретическото” – “включва в себе си” другото? Коя от двете части на философията е “по-важна”?

Ø      Лично аз (ти, той…) с кое съм по-склонен да се занимавам – с “теории” или с “практики”? Кое ми е по-близко? Кое повече ме интересува? Кое е по-значимо? Кой тук може да бъде критерия – ако наистина трябва да се прецени “фундаменталността” на двете изяви и “занимания”?

Ø      Правилно ли е тези въпроси да се поставят едва накрая? Не трябваше ли да са сред първите? По-подготвен ли съм сега да вникна в тях? Това “по-сложни” въпроси ли са? За тях иска ли се философската подготовка, която вече придобих? Или – тъй като са “прекалено човешки въпроси”, с тях може да се занимава всеки, също и “нищо неотбиращия” от философията?

Ø      Какви са възможностите за отговор на въпроса “Какво съм длъжен да правя?”? Това “Длъжен си!” не предпоставя ли единствен отговор? Съществува ли дълг пред човека, който той трябва да спазва неотклонно? И от какво ли ще се определя моя “дълг пред живота” – като човек и индивид?

Ø      Един и същ за всички нас ли е този дълг? Или всеки тук си има “свое мнение”? Наистина, възможно ли е всеки отделен човек сам да си “изработва” свое и “оригинално” разбиране за дълга? Не се ли налага – щом всички ние сме човеци! – представата за “дълг пред човека” необходимо да е една?

Ø      От какво ли може да се определя една такава единна идея за дълг? Самото понятие за дълг не предпоставя ли нуждата дългът да е един и същ за всички нас? Как възприемам такава възможност – да служа на един общ дълг, валиден за човешките същества без никакво изключение?

Ø      Подобна възможност не влиза ли в остро противоречие със свободата? Възможно ли е да служиш на дълга и въпреки това да си свободен? Онова “Длъжен си!” не елиминира ли човешката свобода? Ако съществува морален закон на дълга, пред който… “всички смирено трябва да заставаме”, то какво става със свободата? Възможно ли е тя да се съчетава с моралния закон?

Ø      А дали пък тъкмо свободата не е тази, която предопределя човешкото съзнание за дълг – морал? Не е ли свободата извор на моралността – и на дълга като нейно средоточие? Ако моралът е “самоограничение” на свободата (свободата чрез морала сама себе си ограничава!), то проблемът не се ли решава съвсем успешно? В морала “някой друг” ли ни ограничава, или ние самите решаваме, че “така трябва да живея”?

Ø      А самият живот като “истина и идея” не предопределя ли потребността от дълг и морал? Можем ли тогава да се съпротивляваме на необходимото за самия живот? Какво ще стане с нас самите ако дръзнем и се отдадем на такава абсурдна съпротива? Какво го чака човека ако си устрои някакъв парадоксален “бунт срещу живота”?

Ø      Оттук не следва ли, че съществува някакво предназначение на човека, което трябва да открием – и на което трябва да сме верни “до последния си дъх”? Наистина “за какво е роден човекът” – мога ли да се питам така? Мога ли да се добера до истинското, а не до някакво мнимо предназначение, което ме задължава да живея “така”, а не “иначе”?

Ø      Впрочем, истинското предназначение, на което трябва да служа неотклонно, не е ли моето лично щастие? Най-важното не е ли да съм щастлив, а не нещастен? Може ли някой да отрече едно такова съзнание за предназначението на човека? Какъв ли ще е този човек, който отрича смисъла на щастието за живота на човека?

Ø      А дали пък мой дълг не е това просто да съм щастлив? По този начин не се ли решава загадката? Между дълг и щастие може ли да съществува единство? Или те неизбежно си противоречат, несъвместими са? Възможно ли е… “една част от мен самия” да иска щастието, а “другата” да се стреми към дълга?

Ø      Няма ли да се решат всички загадки ако достигна потребната ми яснота относно предназначението си на този свят? Не зависи ли именно оттук всичко останало? А от какво тогава ще зависи?

 

2. Какво е предназначението на човека… “на този свят”?

Ø      Дали пък не съществуват “съвсем многообразни” представи за човешкото предназначение на “този свят”? Според това “какъв си” и “как живееш” не е ли такава и твоята представа за “смисъла на живота”? Или, наопаки, според съзнанието ми за това защо живея необходимо “произлиза” това “какъв съм аз”?

Ø      Аз мога да бъда “почти всичко”, но въпреки това “няма да бъда”… всичко, а “само това”? Кое е онова, което предопределя избора ми – както на живот, така и на самия себе си? Дали свободата е единственото условие, или пък има… “нещо зад нея”, от която тя зависи? Не е ли самият живот истински първото условие?

Ø      Какво обаче иска от мен… животът? Да живея “истински”, “автентично”, пълноценно – не е ли това “истинското предназначение на човека”? Може ли да съм роден за нещо друго, по-важно от това? То не съдържа ли всичко останало? Има ли нещо по-фундаментално, от което да зависи моя порив към пълнота на живота и съществуването?

Ø      Как обаче да постигна така жадуваната пълнота? Оттук не зависи ли главната трудност на “мисията на човека”? А също:  мога ли да го постигна? Това “мога” не е ли по-важното? Нима да “знаеш как”, но да не ти стигат силите да го направиш не е трагедия?

Ø      Но всички тези въпроси не зависят ли от решението, което дадох на въпроса какво е човекът? Какъв беше този отговор? Една ли е възможността за такъв отговор? Кои тук са алтернативите?

Ø      Ако аз съм Божие творение, то не следва ли необходимо, че пълнотата на съществуването ми зависи само от Божия закон? Какво иска от мен Бог, моят създател? Мога ли да живея “богоподобно”, един вид да бъда достоен за Великия си Създател? Може ли Бог да желае нещо лошо за най-скъпото си творение?

Ø      Какво се включва в Божия закон на морала? Не са ли това Десетте Заповеди? Съзнавам ли тяхната необходимост за живота – ако искам да живея истински и пълноценно? Строги ли са тези изисквания, не е ли прекалено тежка отговорността, която Бог възлага на слабия човек? А не са ли Божиите заповеди залог на човешката сила?

Ø      Ако “човекът е дух”, то каква тогава е задачата на човека? Съвпада ли това разбиране с току-що анализираното? Човекът като Божие творение и човекът като дух едно и също ли са? Тогава не се ли оказва, че единствен извор на морала е именно Божият закон на дълга? Мога ли да приема, че всичко се резюмира в изискването “ДЛЪЖЕН СИ ДА БЪДЕШ ЧОВЕК!”?

Ø      Това ли е моето предназначение, моята “предопределеност”? Съхранява ли тя свободата ми? Бог “налага” ли ми да бъда, например, добър? Ако Бог “ме застави да бъда добър, да правя добро”, то нали тогава нищо няма да е моя заслуга? Имат ли ценност постъпките, които не са резултат на свободен избор? Бог не ми ли е дал възможността сам да избирам какъв да бъда, какво да правя?

Ø      Впрочем, ако Бог беше “заложил” в човека някакъв своеобразен “чип на доброто” (на “добротата), то в каква ситуация би изпаднало неговото творение? Нямаше ли тогава човешкото достойнство да пострада? Нямаше ли тогава да бъдем “като роботи”?

Ø      Нямаше ли тогава да изчезне всяка ценност на онова, което правим? Ценно не е ли само онова, което сам съм избрал? Ценно ли е онова, за което нямам заслуга? Ако бяхме “програмирани да правим добро”, тогава щяха ли да съществуват “добро” и “зло”? След като Бог ни е оставил да решаваме сами,  не е ли открил с това пътя на човешкото достойнство?

Ø      Заслужава ли си да обсъждам другата възможност: “Няма Бог, а човекът сам е направил себе си от… маймуна!”? Ако човекът е чисто “творение на природата”, то тогава би ли съществувал морален проблем? “Природните същества” (животните) имат ли свой морал? Природа-та признава ли свободата на избора?

Ø      А може би човекът сам е “завоювал” и свободата си? Но как тогава без никаква опора е могъл да “срази” всемогъщия природен закон, не признаващ никаква свобода, а навсякъде налагащ само необходимост? За природата свободата не е ли аномалия? В природата не действат ли “материални закони”, които не търпят свобода?

Ø      Ако наистина нашият морал се базираше на “всеобщия закон на природата”, то тогава нямаше ли “користта”, “ползата”, “интересът”, “изгодата” и пр. да бъдат наши единствени “морални закони”, “императиви”? Тогава нямаше ли наш дълг, например, да бъде повелята “Кради – защото е полезно!” и пр.?

Ø      Възможно ли да съществува морално съзнание, основано на нуждата, на необходимостта, на строгата причинност? Дали чистите нравствени постъпки не се намират в пълно противоречие с природната детерминация, с непреодолимата обусловеност? Не са ли те израз на свободата, непозната за природния ред?

Ø      Има ли други възможности, които да сочат “извора на морала”? Кои ли могат да бъдат те? Как да възприема възгледа, че “няма вечни морални истини”, че “в  морала всичко е относително”  и “субективно”? Те дали не са израз на “пълна свобода”? Ако нямаше морални истини, важащи за “всички времена и хора”, то тогава какъв би бил животът?

 

3. Кой е извора на човешкото достойнство?

Ø      “Да живея достойно” и “да бъда щастлив” – съществува ли противоречие между двете? Дали е нещастен онзи, който пази и е опазил достойнството си? Но дали като “бдиш” за достойнството си не си “навличаш” беди? Ако съм безразличен към своето достойнство, то моето щастие няма ли да бъде подкопано?

Ø      Какво, впрочем, е достойнството? Как да разбирам тази дума? “До-стойният” човек не е ли един вид “стойностен”, т.е. имащ ценност? А “стойността” и дори “цената” на човека не е ли личността? “Да бъдеш достоен” и “да бъдеш личност” едно и също нещо ли са? Следва ли оттук, че “недостойни хора няма”?

Ø      Кога човек губи достойнството си? Коя постъпка е недостойна? А от какво се определя достойнството на “един човешки жест”? Трябва ли човек да живее достойно живота си? Но какво означава това? Тези въпроси не са ли излишни? Дали всеки разбира какво е достойнство, но… е трудно да го каже?

Ø      Кога човек сам проваля достойнството си? Дали достойнството ни зависи единствено от нас самите – или то се определя от… “реакцията на другите към нас”? Ако поставя достойнството си в зависимост от другите (от “общността”), то няма ли това да е израз на бягство от отговорност?

Ø      Впрочем, прави ли са тези, които твърдят, че моралът е… “обществено отношение”? Дали не са прави в някакъв смисъл, но в друг са абсолютно прави? Мога ли да определя точно за какво става дума тук? Не е ли по-добре да смятам, че моралът е по-скоро индивидуално  и личностно отношение, а не “социално” и “обществено”?

Ø      В морала “ние стоим един срещу друг” като индивиди, или като… “обществени същества”? Мога ли да смятам, че “човешкото” съвпада със “социалното”? Човекът ли зависи от общността, или общността зависи от “човечността на индивидите”, които “я населяват”?

Ø      До каква степен сме зависими от “социалното си обкръжение”? Ако тази зависимост премине границата на “личностно-индивидуалното” и “интимно-личностното”, то какво ще означава това? Може ли социумът да ми се меси в това какъв трябва да бъда и как трябва да живея? Какво ще означава такава намеса?

Ø      Ако другите, а не аз решавам какво да правя, то какво ми се е случило? Може ли влиянието от страна на социума да е “невидимо” за мен? Възможно ли е безсъзнателно “да робувам” на норми и правила, които са създадени без моето участие, без някой да ме пита? Не трябва във всеки момент само аз да преценявам “какво трябва” и “какво не трябва”? Другите по-добре от мен ли разбират тези неща?

Ø      Ако се оставя “други да решават вместо мен”, то това не е ли “по-лесното решение”? Но кой тогава ще бъде отговорен за постъпките ми? Могат ли тогава другите да ме съдят за нещо, което “не е така”? Щом сам не съм решавал, имат ли тогава право да ме съдят?

Ø      Има ли хора, които са готови заради “лесния и безотговорен живот” да жертват достойнството си? Има ли хора, които са склонни да приемат “морално ръководство отгоре”? Защо ли е така при тях? Не са ли се отказали от свободата си?

Ø      Не е ли разумно да смятам, че без свобода лесно се живее, но за сметка на това не се живее достойно? Кое от двете избирам за себе си?

 

4. А що е съвест?

Ø      Налага ли се в разговора за морала, живота, свободата и човека да намесваме и съвестта? Съществува ли необходима връзка между дълг и съвест? А между добро и съвест? А между щастие и съвест? Справедливостта зависи ли от съвестта?

Ø      Кога говорим за “безсъвестни хора”? Има ли хора, които “са загубили” съвестта си? Как така, какво е станало с тях? “Ампутирана” ли е съвестта от душите им? Как се е стигнало дотам? Или всеки човек винаги и все пак има “някаква съвест”?

Ø      Защо думата “съвест” съдържа такъв корен, “вест”? Дали езикът тук не ме подвежда? Каква може да е тази “вест”? “Съ-вест”, не е ли произлязло от “със вест”? Да правиш нещо “със вест”, със “съ-вест”, какво ли е пък това?

Ø      Откъде ли иде тази парадоксална “вест”? Кой ли ми я “нашепва”? Дали съвестта не е онова, което ми говори да правя винаги добро? Може ли нечия съвест да учи даден човек така: “Прави зло!”, “Бъди нечестен!”, “Лъжи!”, “Кради!”, “Отдавай се на пороците!” и пр.? Каква ли ще е тази “съвест”?

Ø      Кой или какво учи човека да прави тези неща? Коя е силата, която тласка човека към злото? Явно не съвестта, но кое все пак? Дали пък не е станало така, че човекът-измамник например просто “си е направил сметката”, че ще има някаква изгода от своите измами? Кое е онова, което може да “крои” подобни “криви сметки” – и така да тласка човека по пътя на злото?

Ø      Дали пък не разсъдъкът не е онова, което така подвежда човека? Дали той не ни учи, че можем да имаме сметка от това да постъпваме безнравствено? А след като разсъдъкът всъщност пряко зависи от “формите и законите” на материалното и на света, то не се ли оказва, че източник на злото е тъкмо тази сфера? Безнравственият не е ли роб тъкмо на материалното, на ползата, на “криворазбрания интерес” и пр.? Тези хора запазили ли са свободата на избора, или, напротив, не са?

Ø      Но да се върна на съвестта, която е в пряко противоречие с “интереса” – така ли е това? Съвестта не казва ли на човека обратното, а именно: “Не лъжи!”, “Не кради!” и пр.? Как е възможно това, откъде се е взел този “глас”, който учи човека винаги да прави добро?

Ø      Когато разсъдъкът ми казва едно, а съвестта – друго, кое от двете съм по-склонен да избера? Коя “повеля” е по-силната? Дали това не е различно при различните хора? Или пък зависи от… “обстоятелствата”, от “случая” и от “ситуацията”? Може ли винаги да се слуша съвестта? Няма ли тогава да бъда най-голям наивник?

Ø      А може би аз често сключвам “сделки със съвестта” си? Какво ли означава това? Нима казвам на съвестта си: “Ти потрай, замълчи, докато извлека изгодата, пък след това ще те послушам!”? Случвало ли ми се е да постъпвам така? Водя ли такъв “вътрешен диалог” със съвестта си? Значи ли това, че съм “съвестен”? Има ли хора, които изобщо и съвсем не чуват нейния глас?

Ø      Ако другите смятат моята “прекалена привързаност към доброто и съвестта” за наивност, то това ще ме разколебае ли? Ако чуя по свой адрес: “Какъв глупак! Шансът беше кацнал на рамото му, но той по “морални подбуди” се отказа от успеха си! И пр.”, то ще ми стане ли мъчно? За кое по-точно – че не ме разбират, или че наистина съм… глупак?

Ø      Какво печеля ако се старая да не изневерявам на онова, което моята будна съвест ми говори непрекъснато? А какво губя? И какво избрах все пак?

 

КАЗУСИ:

(І)“Суха е теорията, братко мой, а дървото на живота зеленее…”

Ø      Как да разбирам знаменитите думи на Гьоте?

Ø      Мога ли да предам по-обстойно техния смисъл?

Ø      Прав ли е той, или показва едно неразбиране на науката и теорията?

Ø      Може ли, впрочем, да се живее “теоретично”, т.е. според някаква предварително съчинена теория? Какъв ще бъде такъв един живот?

Ø      Има ли все пак някакъв живот и в теориите – или те винаги при-личат на “изсъхнал пън”? Защо е така?

 

(ІІ)Кант твърди горе-долу следното в известния си пример с… “давещото се дете”:

Представете си че сте на брега на една река, и че едно дете е паднало във водата и се дави. Неколцина вероятно скачат да му помагат, да го вадят от реката. Първият вероятно е скочил (ако “погледнем в дълбините на душата му”!) не за друго, а защото… е забелязал, че това е детето на богат гражданин, който ще го възнагради богато ако той спаси детето. Този човек, макар че прави все пак добро, постъпва обаче съвсем безнравствено, неговата постъпка не съдържа в себе си нравствен смисъл. Друг скача, защото знае, че… дамите, които са на брега, ще се възхитят от постъпката му, той един вид “ще се издигне в очите им”, те ще му ръкопляскат, а от това един ден може да спечели и известна изгода: любовта на някоя възхитена от постъпката на такъв герой дама. И този постъпва безнравствено, нищо че все пак прави добро – съзнанието за полза, користта, определяща постъпката му, мотивът за полезност обезценяват направеното. Трети може би скача във водата просто да покаже, че умее добре да плува и т.н., и неговата постъпка не съдържа нравствен смисъл, макар че не е толкова користна. Единствено онзи, който скача във водата не за друго, а защото се чувства длъжен да направи добро, един вид само по повелята на съвестта си, т.е. напълно свободно от мотивите за полезност, корист и пр., само този извършва чиста нравствена постъпка, защото изпълнява моралния закон, гласящ: “прави добро без да мислиш за някакво възнаграждение”, един вид само защото си длъжен; а императивът за такъв човек е: БЪДИ ЧОВЕК, ВИНАГИ ПОСТЪПВАЙ СПОРЕД ОНОВА, КОЕТО ТИ ПОВЕЛЯВА СЪВЕСТТА! Даже ако такъв човек, по призива на своята чиста съвест, съвсем забрави за всичко друго, дори и за това, че… сам не умее да плува (т.е. не търси никакво извинение да не послуша съвестта си!), то само тогава постъпката му ще бъде абсолютно безкористна, образец за чиста нравственост.” 

Ø      Как се отнасяте към разбирането на Кант? Това ли е чистата нравственост?

Ø      Съгласни сте с това, че съществуват два вида “императиви” (“повели”): категоричен и хипотетичен? (Първият говори така: “Длъжен си да правиш добро, длъжен си да бъдеш човек, слушай само съвестта си, не се поддавай на слабостта си, бъди човек, бъди достоен да си човек и т.н.!”, а вторият, условният императив се свежда до това винаги да правиш нещо… заради нещо друго, за някаква цел, изгода, корист и пр. )

Ø      Човекът, който учи заради… дипломата, бъдещата професия, заплата и пр. безнравствено ли постъпва? Не е ли “човешко” и разбираемо това: “така правят всички!”? Не трябва ли обаче да учим защото сме длъжни, защото… “щом си човек, трябва да си мислещо същество”?

Ø      Кога заниманията с наука, с друга професия, дори и… “правенето на любов” може да е… “съвсем безнравствено дело”?

Ø      Правите ли вече точно разграничение кои мотиви са нравствени, а кои подтикват човека към провал като нравствено същество?

Ø      Как да направим така, че чувството за дълг винаги да е живо в гърдите ни?

 

(ІІІ)“Има Бог – има морал; няма Бог, няма морал, следователно всичко е позволено.”

Ø      Прав ли е Достоевски в това свое твърдение?

Ø      Може ли да съществува друг източник на морала, морален закон, поставен на други основи?

Ø      Какво казват хората, които обичат да казват: “Вярвам не в Бога, а в човека, в доброто, в разума и пр.!”?

Ø      Дали вярата в човека може да замени вярата в Бога?

 

(ІV)“Знанието за живота е по-високо от живота, знанието на законите на щастието е по-високо от щастието – ето с какво трябва да се борим!”

Ø      Защо Достоевски мисли така?

Ø      Знанието и науката нима са завинаги откъснати от живота, нима те никога не могат да го проумеят или постигнат?

Ø      Ако започнем да живеем “научно”, то тогава какъв ще стане живота ни? Дали ще бъдем едва тогава истински щастливи?

Ø      Впрочем, какво означава, например, да се опитваш да се влюбиш,… “прилагайки научен подход”? Какво ще стане от една такава любов, “родена в епруветка”?

Ø      Дали може да се смята, че “любовта е нравствената стихия на живота”? Любов ли е онова, което се разминава с нравствеността? Какво става с една любов, която съдържа в себе си “нечисти помисли”?

 

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo