В деня на изборите (моя милост имаше честта да бъде от състава на една СИК в нашето тракийско квартално училище в Пловдив, именно СУ "Черноризец Храбър") до нашата секция във фоайето имаше един чудесен ъглов диван (виждате го на снимките, но в началото нямаше никакъв обясняващ надпис, окачен на въжетата, които го ограждаха). По едно време излязох от секцията да се пораздвижа и видях две дами, мои познати (едната беше съпругата ми!), които си разговаряха; седнах при тях. Таман седнах и дойде една другарка, която ни уведоми, че на тия дивани не се сяда. Попотах я коя е причината да не се сяда върху тях, тя видимо се затрудни да отговори на тъй простия ми въпрос и отвърна: така е наредено от ръководството, от директорката! Добре де, но каква е логиката в тази забрана, щото, доколкото ми е известно, диваните съществуват и служат тъкмо за сядане, за седене? - не унивах аз и поставих въпросната интелигентна иначе дама (дежурна учителка, предполагам!) в още по-голямо и неприятно затруднение. Тя каза пак, че диваните трябвало да не се използват, с оглед да си останат нови и чисти; щот ако се допусне децата (учениците) дя сядат върху тях, щте скоро щели да станат не толкова нови и красиви; един вид заради самата красота на диваните те трябвало да си останат вечно неизползвани, брях да му се не види, не бях виждал и срещал толкова естетична директорка, способна за едната красота да се реши на такъв подвиг: да забрани на децата да сядат на новите и тъй красиви дивани! (После се разбра, че ученици не можело да сядат, но на съвсем новите дивани все пак можело да сядат само... учителите, което моя милост мигновено оцени като дискриминационно и неетично, обидно за учениците, да не кажа расистко нареждане!) Дамата или другарката учителка обаче в един момент взе да се нервира и се опита да ни нареди да станем от диваните, моята съпруга мигновено стана, ала нейната (и моята) приятелка и моя милост не станахме. Не трябвало изобщо да сядаме, щото имало ето тази тъй красива, не по-малко естетична ограда от червени въжета; да, ама заявих, че няма надпис, изрична забраняващ сядането, поради което обясних на дамата, че няма да станем. Тя пък заяви, че мигновено ще отпечата забранителен надпис, което и стори. (На първата снимка виждате първия надпис, който тя сложи в наше присъствие.)
Ние станахме, но след известно време установихме, че първият забранителен надпис вече го нямаше, а имаше този тъй чудат и неясен надпис (аз лично не виждам логика в тази забрана за сядане на диван, нищо че е намесен и тъй оправдателния за глупостта мотив "КОВИД 19"!).
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
2 коментара:
По едно време излязох от секцията да се пораздвижа и видях две дами, мои познати (едната беше съпругата ми!)..."
Прекрасно описание на важно събитие от живота на Великия философ, психолог, писател, журналист, есеист, общественик, трибун, закрилник на демокрацията и европейските духовни ценности, организатор на кръгли маси срещу главния враг на всеки бъбрив дървен философ-психолог по света г-жа Анастасова – шефка на пловдивския електротехникум, който шета из града като Сократ, наметнал се с червена калъфка за купе от пътнически влак, Грънчаров обаятелно представя и случайна среща с г-жа съпругата си. Излязъл милият да пикае и о, чудо съзрял в коридора на училището две дами, от които едната се оказала жена му. Велико събитие, тъй естествено е да бъде документирано за бъдещата му биография!
Разплакан от умиление гражданин на Пловдив
Другарко, хубаво е, че всяко нещо, написано от мен, предизвиква такава обилна бесовска пяна у Вас. Ще умрете от злоба, другарко. Лекувайте се...
Публикуване на коментар