Как видях и как ще запомня завинаги медийния титан и властелин на ефира, незабравимия проф. Вучков?

МОЯТ КОМЕНТАР: Бай Вучков, Бог да прости, беше колоритен наистина, но добре обслужваше режима, когото уж "критикуваше", а всъщност стриктно провеждаше опорните точки на кремълската пропаганда. И затова беше толкова "вървежен" в намиращите се под контрола на ченгесарската ни мафия медии. 

Понеже стана дума, в образа ми се появи една случка, ще я разкажа, знаете, че аз съм не по-малко плампало от самия Вучков дори; някои зевзеци имат наглостта да ме сравняват с него, което е незаслужено висока чест, нещо повече, то е направо светотатство: Вучков е титан, аз съм нещо като бълха!

Както и да е. Имаше една телевизия, тя беше много богата, в нея Вучков, естествено, беше най-видната звезда; КАНАЛ 7 мисля се казваше; в нея, разбира се, течеше пълноводен поток от пари, тъй любима метафора на влюбения в комунизма професор Вучков; за комунизма знаем, че той щял да дойде едва когато материалните блага щели били именно като пълноводен поток да потекат направо в широко отворените за лапане усти; от тази гледна точка проф.Вучков отдавна беше в комунизма, щот таз медия, пък и други, му плащаха явно доста добре, носеха се слухове, че в ония бедни времена, в които аз като скромен учител съм получавал някъде към 300 лева, на скромния професор медията е давала 10-15 000 приятно миришещи левчета. 

И тъй, аз един път бях поканен да участвам в едно дискусионно предаване в тази телевизия, то беше водено от покойния вече Дим Дуков, Бог да прости и него. Та докато заснемахме предаването в един момент забелязахме как проф. Вучков мина наблизо, той вървеше гордо, с походката на същински Нерон, Калигула или Наполеон, към своя кабинет; да, той май единствен си имаше собствен кабинет в сградата на медията; нищо чудно и слугиня да си е имал, нищо че тъй прочувствено ви говореше за предимствата и моралната възвишеност на бедността. Така вървеше, милият, че все едно на главата му имаше огромен лавров венец или пък, знае ли човек, все едно имаше разкошни... еленски роги, не знам де, но главата му беше гордо вдигната и той никого не поглеждаше, щото, естествено, не може толкова велик човек да поглежда некакви са там презрени човешки твари, дето щъкаха наоколо. Персоналът на телевизията пък като го срещнеше, му сторваше ниски поклони, все едно минаваше не някой друг, а самият падишах, султанът на великата Османска империя. 

Толкоз. Тази случка ще я помня докато съм жив. Разказах ви я защото този образ на великия Вучков требва некак да се увековечи и да не остане в забрава, нали така?!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo