Камъните са вечни, а ние - мимолетни. Камъните ще останат след нас векове и хилядолетия - когато от нас няма да остане нищо...
Разхождам се в Стария град на Пловдив и гледам камъните там, стоящи непоклатими от римско време - и изтърканите от безброй човешки стъпки каменни плочи, по които кракът ми стъпва, и камъните, от които е построена Хисар капия. И ми става някак страшно. И тъжно... Защо ето този камък ще го има, ще си стои ето тук и след като мен вече няма да ме има - а и векове след това?!
Как е възможно камъните да са вечни, с какво са заслужили тази привилегия? И защо ние сме просто някакви прашинки, идващи отникъде - и отиващи в нищото...
Тази наша жажда за безсмъртие изглежда ни принуждава да слагаме надгробни камъни по гробищата...
А дали пък все пак и ние не сме само прашинки, идващи, разсейващи се и изчезващи безследно?
Може би и от нас остава нещо не по-малко дълговечно от тъй грубите камъни?! Щото е крайно несправедливо камъкът да остане, а мен съвсем да ме няма...
Как мислиш по този въпрос ти, одушевени... камъко? А камъните, ако имаха душа, какво ли биха ни казали, а?
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар