След като публикувах своето писмо до млад човек, живеещ в Америка, на когото съм преподавал преди години философия, направих това в отговор на негово твърде хубаво и интересно писмо (виж публикацията със заглавие: Кои са причините за тeжкото ни състояние?); аз в тази връзка предложих да придадем публичност на нашата кореспонденция; тогава той категорично ми забрани да публикувам неговите писма; в тази връзка ние проведохме след това кратък спор; не успях да го убедя да даде съгласието си нашето обсъждане на тези наистина важни въпроси да придобие статуса на публично, т.е. писмата ни да бъдат публикувани изцяло; е, това си е негово право, уважих го. Но аз решавам сега да публикувам своите отговори до този чудесно мислещ млад човек; в крайна сметка стигнахме до този компромис: в своите писма, където се налага, да цитирам малки откъси от неговите писма, съдържащи съответните възлови моменти в развитието на тезите му; по този начин ще се разбере какво всъщност обсъждаме; дето се казва, като "няма риба, и ракът е риба", нали така? Ето докъде стигна нашата тъй своеобразна дискусия (публикувам последователно три свои писма до него):
Здравейте,
Хей, написал сте ми чудесно писмо, браво! С невероятно вълнение изчетох писмото Ви, наистина съм силно впечатлен и възхитен; никога не трийте нищо, което сте написал, защото триенето изглежда е израз на страх от свободата и самоцензура. Ще Ви отговоря подобаващо, но за това се иска време, да прочета още няколко пъти писмото Ви, да вникна, а на тази основа да реша какво да Ви отговоря. Нужно ми е време. И сега да Ви попитам нещо, важно е: какво ще кажете да придадем публичност на нашия дебат или на нашата дискусия? А това изисква да публикувам и това, и предишното Ви писмо, съгласен ли сте? Разбира се, мога да скрия името Ви, ако заявите, че се налага да постъпя така. Но ми се ще повече хора да разберат как Вие мислите, а и аз съм свикнал почти нищо да не крия от хората - през годините, в които съм учител. Е, това си има своите рискове, за всяко нещо, дори и за свободата (на мисълта) най-вече се плаща доста висока или скъпа цена. Кажете как мислите по този въпрос и ще продължим. Разбира се, нямам нищо против и в тайна, непублична форма да обсъждаме, т.е. само ние двамата да четем писмата или изказванията си, но тогава какво ли ще означава това? Дали няма да означава, че сме се превърнали в страхливи мижитурки?
Засега толкова. Скоро ще се върна към писмото Ви, ще го чета и ще Ви отговарям. До скоро!
Здравейте,
Уважавам Вашето желание, макар то да ме поставя в една необичайна за мен ситуация: аз цял живот съм обсъждал публично такива твърде важни въпроси (щото те наистина касаят всеки един от нас, нищо че мнозина изобщо не съзнават това!), а сега ще ми се наложи да участвам в такъв един таен диалог, какво пък, не пречи да опитаме. Но има едно съображение, което ме кара все пак да Ви попитам: щом като (или ако) ние, двамата участващи в нашия диалог, не желаем друг човек да разбере за какво си говорим, това не издава ли безсъзнателно признание, че обсъждаме... забранени и дори "непристойни" теми, което пък удря по нашия авторитет, по нашето достойнство, така да се каже? И не излиза ли, че ние, въпреки това, че се самоопределяме като "смели", всъщност сме едни страхливци? Моля да ме разберете правилно: не желая да Ви увещавам да се съгласите да публикувам писмата, от които се състои нашият епистоларен диалог (между другото, навремето е имало един такъв маниер на философстване: в писма!), но, простете, не мога да осъзная причината за да приемем да се държим така? Та нали имаме суверенно човешко право открито да казваме какво мислим, не се ли отказваме от него, дори нещо по-лошо: дали пък по тази начин сами де факто не харизваме това право на тия, заради които се виждаме принудени да разговаряме потайно? Гузни ли сме заради нещо, ето това не мога да го разбера и по тази причина пиша тия неща. На мен не ми пречи да се съглася на това, което предлагате, но като не съм вътрешно убеден в неговия смисъл, дали това няма да ми попречи, да постави някои бариери в диалога ни? Вие как смятате, за вечни времена ли ще крием това, което сме си казали тук, на имейла, или в един момент ще се решим все пак да обнародваме безценните си мисли? А дали пък ще се крием от публиката защо смятаме, че нашите мисли са така опасни, че не са по силите на въпросната публика да ги понесе, т.е. да се натовари или обремени с нашата тъй голяма мъдрост? Навремето Платон е делял учениците си на две категории, само едната, това са избраници, са имали правото да участват в неговите езотерични обсъждания, по обсъжданията върху някои "не за широката публика" въпроси, така се е появило или родило неговото НЕПИСАНО УЧЕНИЕ, да, нищо не е останало от тия гениални, вярвам в това, негови прозрения, щом не са написани, а като се предавани от човек на човек, те, разбира се, са били опошлени колкото си искаме! И ето, оказва се, май е било часта глупост това, което е правил Платон, хем се е уединявал с неколцина от най-близките си ученици, хем никой не знае за какво са говорили, нито пък какво са родили душите им, мисълта им, такъв е, питам, смисъла от всичкото това? Е, има един смисъл: като човек знае, че мислите му ще ги узнае само един-единствен човек, той няма да пише "като за публика", може да се окаже, че те ще придобият един чисто ИЗПОВЕДАЛЕН характер, не само Вашите, но и моите мисли, което може да се окаже нещо ценно; ами ако така се роди нов, съвършено непознат философски жанр, представяте ли си ние двамата да се окажем неговите откриватели?! Добре де, но нали всеки един от нас все пак ще разполага с пълната колекция от писма (аз също се надявам, че няма да прекратим скоро кореспонденцията си, във всеки случай няма да съм аз този, който ще е виновен за прекратяването й!), то какво гарантира, че във всеки един бъдещ момент всеки един от нас двамата, или поне само един от нас, няма да се овладее от идеята, че в този наш диалог сме казали толкова добри, важни, хубави, ценни и мъдри дори (РАЗУМНИ!) неща, че е цяло престъпление те да останат скрити от тъй обърканото и по тази причина толкова нещастно човечество? Е, и той може, воден или вдъхновен от такава една благородна идея, все пак да публикувам поредицата от писма, а пък, защо не, да я издаде дори и в... книга, от която, представяте ли си, нищо чудно да... спечели купища пари, защо пък не, колко много други хора (особено пък в Америка!) направиха луди пари от къде-къде по-незначителни мисли или книги?! :-) Майтапя се, но това не е израз на несериозност, напротив, просто разсъждавам, мисля, че е нормално да се обсъдят тия неща преди да сме започнали още същинския диалог, диалога по същинските, истински важните въпроси. Но въпреки всичките тия съображения аз на второ място се чувствам длъжен да Ви благодаря за доверието, за мен е голяма чест, че сте избрал тъкмо мен за партньор за споделянето и обсъждането на Вашите най-съкровени, така да се каже, мисли, наистина е така, не влагам никаква ирония в това, благодаря Ви за доверието! И ще се постарая да го заслужа. Макар че (вземете предвид и това!), че ние двамата все пак сме българи, а аз не зная случай в историята на българите, в който двама (а особено пък повече, но важи и за двама само!) българи да са започнали някакво общо дело (каквото и да е то!) и да не са се... скарали, нека да имаме предвид и това, наистина ако не се скараме, това ще е безпрецедентен случай в българската духовна история, пък и в практическата такава, което ще бъде наистина велико постижение. Казвам така, защо вече чувствам, че идеята Ви да водим непубличен диалог сякаш започна да ми харесва и нищо чудно да доведе дотам, че да се увлека в нея така, че да покажа най-доброто, на което съм способен, аз, макар и вече възрастен човек, обичам новостите и експериментите, надявам се, това не ме прави непременно "ляв" или пък "либерал", вярно, на моменти по други въпроси много съм твърд и мога дълго да се инатя за нещо, но ето, по този пункт вече съм склонен да приема... каприза Ви (за мен това ще си остане каприз докато не намерите наистина разумен и основателен аргумент да не придаваме публичност на нашия разговор!) да крием от другите за какво си говорим и какво казваме. Сега ми хрумва нещо, в контекста на сексуалните проблеми, по които вече почнахме да говорим, ще го кажа, въпреки риска: да се надяваме, не Ви е неудобно от някоя жена, близка до Вас, че сте се задълбочил и отдал толкова на някакъв ("задушевен") разговор с един друг мъж, знаем какви са жените, от тях може да се очаква всичко, току-виж Ви заподозряла, добре де, да допуснем, че има такава жена с Вас, на нея как ще й обясните за какво си говорим толкова, че го пазим в пълна тайна, знаете ли как може да изтълкува всичкото това един женски ум, ума на една жена, живееща в едно крайно опорочено и дори развратено в сексуално отношение съвременно общество?! Подхвърлям и това, въпреки всички рискове, но понеже съм философ, понеже уважавам свободата, ето, реших се, надявам се няма да ме презрете, че ми хрумват такива странни мисли в главата.
Стига толкова по този пункт, че станах досаден. Ще трябва да запретвам ръкави и да отговарям на въпросите Ви. Пак държа да Ви уведомя, че писмата, които ми написахте, са изключително интересни за мен и съдържат много благотворни, ако мога да се изразя така, мисли, да, това са ценни мисли, казани, написани от Вас, което пак ме кара да Ви помоля да преосмислите решението и позицията си да пазим в тайна нашето обсъждане. Макар че рискуваме да попаднем на умен или дори мъдър друг човек, който да приобщим към нашия разговор, от което разговорът ни ще се обогати, нека да не обиждаме все пак другите хора, сред тях има всякакви, има много глупаци, но нищо чудно да има и съвсем стойностни личности. Страх ме е да не ощетим сами разговора си (откъм богатство на идеи и истини!) като сме склонни да го провеждаме непублично, в тайна. И още едно нещо искам да Ви кажа, рискувайки да Ви ядосам и да предизвикам преждевременното Ви оттегляне от всякакво общуване с мен: аз вече публикувах своя отговор на първото Ви писмо (него, бъдете спокоен, не съм го публикувал и няма да го публикувам - стига Вие сам да не ми предложите това!), вярвам ще ми признаете правото на собственост върху моите писма, върху моите, написаните от мен текстове, как гледате на този проблем? И още нещо има, което е още по-важно: добре де, но ако аз приема, ако се подчиня на решението Ви да водим непубличен разговор, това не накърнява ли, не ощетява ли моята свобода? Щото аз нали все пак имам правото публично да казвам какво мисля, вярно, по проблеми, които пък са подхвърлени за обсъждане от Вас? Ако аз пък, като Ви отговарям (както стана с публикуваното първо мое писмо до Вас!), Ви цитирам, т.е. ако публикувам възлови Ваши мисли (така направих с две Ваши изречения, разбира се, не съм изобщо съобщил името Ви, т.е. запазих инкогнитото Ви!) от Вашите до мен писма, то с това аз пък дали няма да накърня или ощетя сериозно Вашата свобода, в резултат на което Вие да се ядосате и по чисто български маниер да му заплюете, прокълнете, напсувате и пр., т.е. с пълно основание да прекратите всякакви по-нататъшни разговори с мен? Виждате, че с този момент казусът се усложни доста, какво да правим, давайте идеи, да го решим и евентуално да продължим диалога си (който обещава да бъде продотворен и е срамота заради такива глупави съображения да го осуетим още преди да е започнал!)?!
Да, съзнавам, че станах вече напълно досаден с тия толкова излишни мисли! Но бях длъжен да ги кажа, честно беше да ги кажа, така поне се струва на мен. Оттук-нататък всичко зависи от Вашата реакция и Вашето решение. Очаквам го с интерес!
До скоро - да се надяваме!
С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров
Здравейте,
Благодаря за писмото и за толкова откровените размисли по повод обсъждания проблем! Краят му обаче прозвуча като раздяла, като прекратяване на диалога, което не е добре; аз Ви казах, че обсъждането няма да бъде прекратено по моя вина. Затова предлагам да оставим емоциите настрана и да довършим разговора - въпреки че поставените въпроси са от такова естество, че по тях отново и отново може да се разговаря; окончателни отговорите тук едва ли са постижими. Ще се постарая да кажа колкото се може по-ясно и определено какво мисля по пробмемите, които поставихте. Единствено се колебая в каква форма да са отговорите ми - писмена или устна (видео). И едната, и другата си имат своите предимства и недостатъци. Ще помисля по въпроса и ще взема решение съвсем скоро. Понеже се очертава отговорите ми да не са кой знае колко кратки, и понеже, признавам си, ми е втръснало да пиша (всеки ден пиша, и това е откак се помня, писането е моята прокоба!), много е възможно да Ви отговоря устно. За разнообразие. Но пък когато отговорям, ще ми се налага вкратце да цитирам Вашите писма и ме е страх да не предизвикам гнева Ви - в смисъл, че нарушавам обещанието си за провеждане на съвсем непубличен разговор. Ситуацията е крайно необичайна за мен. Обикновено хората се съгласяват - когато обсъждаме не ЛИЧНИ, а ОБЩОЧОВЕШКИ ЗНАЧИМИ въпроси - да публикувам обсъждането (при скриване на самоличността на събеседника си, примерно!). Аз, както знаете, съм учител (бивщи учители няма, ние, човеците, учим и учителстваме докато сме живи, до последната си минута!), за мен е съвсем естествено когато обсъждаме с някой НЕЛИЧНИ въпроси, да мога да направя това в съвсем публична форма. Иначе се чувствам неловко: сякаш правя нещо тайно, нещо подмолно, нещо непристойно, скришно и пр. Мислите според мен са нещо, което заслужава да бъде споделяно с всеки човек, да, всеки човек е достоен да му кажеш какво мислиш по дадени НЕЛИЧНИ въпроси, истината, която е цел на подобни обсъждания, също не е нещо, принадлежащо само на избраници; върху истината никой няма монопол, нито пък има право да я разглежда като своя частна собственост. И върху мислите си нямаме право да ги "приватизираме", щото това в някакъв смисъл означава претенция за налагане на монопол върху истината; истината не е нищо, което е само "мое" или "твое", то е нещо, което, въднъж постигнато, принадлежи на всички. Това са принципни неща. Затова упорствам да ги разнищваме. Иначе, при допускането на компромиси, ще излезе, че се отказваме даром от свещеното право на свободно изразяване, сами потъпкваме свободата си. Като казвам нещо, примерно, само на вас, аз във Ваше лице го казвам на цялото човечество - по причина на това, че Вие сте човек както всеки друг. Не знам, дано не Ви подразня дотам, че да станете пишман, че сте започнали разговор с мен. Но се надявам да разбирате, че тия мои възражения не са израз на някаква чисто субективна суетност, не са израз на мой личен каприз, не са по причина на моята вманиаченост да се правя на нещо като трибун, на "носител на истината", просто моята длъжност и призвание на философ ме принуждава да постъпвам така. Но това рядко се разбира. Разбирам ако обсъждахме някакви съвсем лични неща, тогава запазването на тайната щеше да е оправдано; но дори и тогава аз съм обяснявал на хората, които съм консултирал, че ако запазим в тайна тяхната самоличност, няма нищо лошо да публикуваме обсъждането си - защото това, за което разговаряме, най-вероятно касае и други хора, може да е важно и интересно и за тях. Пък и те биха могли също да кажат какво мислят и така разговорът ще се обогати с нов, и то значим смисъл. Е, може и други хора да развалят разговора, и това го има. но за мен е все пак нещо, че сте съгласен поне да публикувам своите писма до Вас; но тогава евентуалните читатели съвсем логично ще се заинтересуват моят събеседник какво твърди, каква позиция защищава и как я защищава. И за тях, съгласете се, ще прозвучи неубедително позицията, че не желае позицията му да стане публична, да бъде огласена пред човечеството: при положение, подчертавам, че се обсъждат значими за всеки човек въпроси. Толкова по този проблем. Предостатъчно го обсъждахме. Слагам точка по него. (ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПИСМОТО, НО ВЕЧЕ ПО РАЗЛИЧНА ТЕМА)
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар