„Скок“ в образованието – кога и как?

По публикацията със заглавие реших да препиша (тя там беше публикувана в снимки на машинописните страници) въпросната програмно-фундамчентална статия, речено-сторено, ето я:  Каква идея, концепция и платформа за промяна в образованието съм предложил още в 1999-та година? (Забележете, статията е писана в далечната 1999 г., т.е. има без преувеличение известен исторически смисъл!) Тя в този си вид вече ще излезе в кн. 2 на философското списание ИДЕИ, която подготвям за печат тези дни:

„Скок“ в образованието – кога и как?

Реформата в „нашата образователна система“ (ако се проведе по подоба­ващия начин, т.е. смислено и разумно) неминуемо ще доведе до качествен скок, до основна промяна в характера и насоката на българското образование. Тук не става дума за „революция“ в образованието, а за скок, който ще възкреси една жизнена и жизнеспособна вековна духовна традиция, потъпкана почти без остатък от комунис­тическата революционност, от този радикализъм, който обърка всичко и постави всяко нещо не на неговото място. Абсурдите в сега действащата образователна сис­тема (все още непокътната в същината си – въпреки видимостта за „реформиране“ през последните години) са безброй, още по-лошото е, че не ги виждаме и съзнава­ме, т.е. че дотолкова сме свикнали с тях, че ги приемаме за „в реда на нещата“. Това е неизбежно, тъй като не се прави опит за вникване в автентичния смисъл на обра­зованието – такъв, какъвто той е в края на второто и началото на третото хилядоле­тие. Съществува една „общоприета“ представа за това що е образование, която тък­мо затова е съвсем негодна и дори вредна: там, където всички „мислят“ еднакво, е съмнително дали някой изобщо мисли. Липсва свободен разговор по значимите проблеми, в който да се съпоставят алтернативи и различни ориентации, говори се обикновено за несъщественото, внимавайки да не би да се накърни с нещо монолит­ната солидарност по фундаменталното, коренното, касаещото сърцевината на проблемите. Образователната бюрокрация, възпитана в старите стереотипи и дър­жаща най-вече за това да не загуби властта, владее и държи положението в ръцете си, дори лъжливо се представя за „революционна сила“, което е гаранция за запаз­ване на статуквото и „духа“ на системата. Накратко казано, ситуацията в „родното образование“ е плачевна, но това не бива да се остави така: от коренната промяна тук зависи бъдещето на една нация, нейната решимост да вземе съдбата си в свои­те ръце. Нима никой не разбира, че от качеството на човешкия ресурс зависи всичко в едно общество?!

Обществото пък, проявило все пак една позакъсняла решимост за промени в другите области на живота, по отношение на образованието мълчи и показва за­видно безразличие, което не вещае нищо добро. Нима всички смятат, че ситуация­та тук е непоправима, нима всичко изглежда толкова безнадеждно? Ако сега същест­вуващото образование по един невидим начин всекидневно ощетява млади­те хора, то нима това е нещо, с което можем да се примирим? Съзнаваме ли каква жестока цена ще платим за сега проявяваното безхаберие в бъдеще, не само близ­кото, но и, особено, в далечното?! Това, че не разбираме какво точно става в обра­зованието днес съвсем няма да ни извини: проспиването на възможности, пропиля­ването на шансове винаги се изкупва със страдания, с беди. Понеже не разбираме (позволяваме си лукса да не разбираме!) бедите ще ни се сторят „паднали от небе­то“, докато всъщност ние самите сме тези, които в действителност сме ги причинили и предизвикали.

Е, наистина, от друга страна погледнато, всички говорят за реформата в образованието, издават се закони и нови правила, а цели институти разработват какви ли не стратегии. Общо взето чака се чудото, което всички ни вкупом да спаси; само че сме се обърнали не към вярната посока, „чудото“ няма да дойде оттам. Държавата няма как да предизвика така потребния поврат, разковничето и ключът са другаде, нищо че по вкоренения навик чакаме всичко да се реши „отгоре“ и като че ли с магическа пръчка. Ако можеше държавата да свърши цялата работа, то тога­ва никаква реформа не би имало: нали и досега всичко решаваше и правеше пак държавата, правеха го нейните чиновници?! От държавата се иска само едно: да отс­тъпи колкото се може повече „територия“ и да я предаде на индивидите заедно с потребната им свобода. Нима не се разбра, че държавата с прекаления си конт­рол предизвиква цялата непълноценност на днешното ни образование? Какво тога­ва означава, както в момента в действителност се прави, всички надежди да свърз­ваме отново с държавата и с нейните чиновници (директори, администратори, инс­пектори, експерти и пр.) означава едно: промяна няма да има.

Позволявам си да издигна проста идея: нуждаем се от промяна най-напред в своето съзнание, от поврат в разбиранията си. Тук е скрит „ключът“, който ще ни отвори всички врати, който ще помогне да разбием омагьосаните кръгове в образо­ванието и в крайна сметка да излезем от лабиринта. Това съзнание, новото и жизне­но потребното в разбиранията ни няма да ни го „подари“ държавата, нито пък да ни го даде назаем държавният чиновник. Коренът на проблемите в нашето образова­ние е, че в него сме отвикнали от свободата, в нашите училища свободата е нещо непознато и като такова съвсем не се цени, всички са преизпълнени с недоверие към нея. Само свободата може – по един незабележим, непринуден и естествен начин – да сътвори жизнения ред, от който се нуждае нашето образование, едва то­гава всички ние ще попаднем в автентичната атмосфера, която ще ни позволи да намерим търсеното. Само животът и неотделимата от него свобода могат да ни дадат онова, от което се нуждаем – и което е недостижимо по друг път. Досега на образованието ни бяха предписвани и налагани какви ли не „рационални схеми“, измислени в нечий кабинет с меки кресла – от някакъв чиновник „с положение и с въображение“. Безброй „програми“, „планове“, „стратегии“, „революционни поврати“, спускани все отгоре, доведоха в крайна сметка до днешното плачевно състояние на нещастното ни образование, предизвикаха хаоса в него. Благодарение на един та­къв изцяло погрешен подход тъкмо животът е прогонен от нашите училища, също така отдавна е прокудена от тях и свободата. Нима вече не е ясно, че несвободата (при която чиновниците в държавата си правят каквото им хрумне, а всички остана­ли само изпълняват директивите им!) поражда само беди, нещастия, страдания, нео­писуеми мъки, разпиляване на личностен, на интелектуален, на човешки потен­циал?! И нима не се разбира, че на свободата развитите нации дължат всичките си постижения? Нашето недоверие към свободата и пристрастеността ни към „тъй уют­ната несвобода“ (уютна, защото е позната и също така изцяло безотговорна!), която ни отпрати в задънените пътища на историята, е нещото, което трябва да преодоле­ем: за да станем достойни за живота човешки същества. Има ли я свободата в на­шите училища? Обичаме ли я така, че да сме чувствителни към всеки опит за огра­ничаването й? Усещат ли свободата всекидневно нашите ученици? Даваме ли им възможност да я опитват, да я практикуват, да й се насладят, да изпитат горчивини­те й? А дали пък учителите разбират свободата като въздуха, който дишаме? Мо­жем ли да признаем това, че свободата ни изглежда „прекалено коварна“, поради кое­то сме убедени, че без свобода по-леко се живее? Правим ли настойчиво и то всеки ден нещо, с което да отвоюваме, да защитим свободата си? Някой да е чул нещо за бунт срещу задушаващата свобода, която да е станал някъде и някога из българското образование? Дали и учители, и ученици са единодушни, че свободата е най-висшето и най-важното, от което зависи всичко останало? Може ли личността (която заслужава в пълна мяра това име!) да се примири със съществуването без свобода, може ли да се задоволи с ощетената „свобода“, която властващите ни подхвърлят като милостиня? А ако сме се примирили (в своето мнозинство) с агония­та на съществуването без свобода, то даваме ли си сметка в какво отчайващо положение сме се оказали? Въпросите могат да нямат край, но главното е това: „възлите“ в българското образование няма да бъдат развързани без острието на свободата като главно условие на човешкото съществуване! Ако сме лишили обра­зованието си човечност, а също и от личностност, т.е. от „достатъчна“, значи от пъл­на свобода: изтръпвате ли когато чуете израза „пълна свобода“?!), то даваме ли сметка как сме отрязали корена, от който то расте? И ето че се оказва, че „непълна­та“ свобода не е свобода, че свободата винаги е пълна, иначе казано – цялостна и истинска! Впрочем, а искаме ли свобода в нашето образование, или смятаме, че „въпреки всичко все пак си имаме достатъчно свобода“, а повече от това ще ни бъде в излишък, т.е. нима не ни се чини, „многото свобода“ е дори вредна и опасна? Горко ни ако мислим така, мизерните в отношението си към свободата никога няма да се отърват и от мизерията, от нищетата в живота си...

Свободата се не дава, тя се взема. Дадоха ни „малко свобода“, но понеже не искаме повече, то и нея не употребихме със смисъл; затова и реформата не вър­ви, затова и реформа фактически няма. Тя няма да тръгне до момента, в който анга­жираните със самото образование не поискат категорично цялата и дължима сво­бода, без която образованието не е стъпило на здравата си почва – и затова е „при­видност“, от която всички губят, от която никой не печели. Днес в нашите училища ситуацията може да се опише с една дума: мъка. И учениците се мъчат и си блъскат главите в толкова много непробиваеми стени, и учителите мъчително преживяват ден след ден, стоически стиснали зъби, дори и някои директори се мъчат, чувствай­ки безсилието си с нещо да повлияят на задълбочаващата се стагнация, на мъртви­лото, което ги души. Ние, българите, сме прочути с това, че умеем да търпим, ние сме издръжливи на мъките. Когато обаче болката от мъката се притъпи, когато дори измъченият започне да се плаши от момента, в който тя ще изчезне и ще му се на­ложи да се раздели с нея, изправен пред страшните неизвестни на свободата, която сме забравили и затова дори не подозираме наслаждението и задоволството от сво­бодния живот, в който индивидът изцяло разполага със себе си и изпитва наслада от труда си (истинска, а не фалшива наслада!), то тогава решимостта за свобода се е изпарила, а готовността да живееш автентично и свободно просто я няма: и то­гава наистина е страшно. Дали сме се приближили до този миг – или надежда все още има той тепърва да ни сполети? Ако сме го наближили, ако все по-остро чувст­ваме погнуса от съществуването без свобода, ако възроптаем и възжелаем свобо­дата подобно на това както държим на достойнството си (дали?!), то това вече е първата стъпка към желаната (дали?!) промяна в българското образование, към наз­релия поврат в него. Ако обаче ни се струва, че „има още време“, то тогава никой не може да ни помогне...

Моята диагноза на болестта, от която страда българското образование, е съвсем проста (истините винаги са прости!): нашето училище е болно от комунизъм; комунизмът в него (както и на много други места) е непокътнат. Комунизмът именно е привързаност към несвободата, а отърването, а спасението от него е свързано с пълната отдаденост на свободата: който обича свободата и се бори за нея, той е по­бедил болестта, наречена комунизъм. Комунизмът, излъчващ, подобно на бунище, злотворното си и заразно тление, не е преодолян из нашите училища, той се е прию­тил в тях подобно на крепост и отчаяно се съпротивлява на гибелта си. В този сми­съл реформата не е нищо друго освен изчистване на комунизма от нашето образо­вание, прогонването му най-напред от нашите глави и души, а след това и от наши­те действия, от мисленето и от поведението ни. И както свободата е изцяло лично и индивидуално дело на отделния човек, по същия начин и справянето ни с комуни­зираността (равностойно на избуяването – на почвата на свободата – тъкмо на лич­ностността!) е отговорно и най-значимо дело на индивида, тръгнал по пътищата на свободата. Затова си позволявам да изразя разбирането, че реформата, от която се нуждаем, не може да се прави „отгоре“, а трябва да стане най-вече „отвътре“, като кардинален душевен поврат, при който здравето е победило болестта. Друг път няма, ако това не бъде направено, то „реформата“ ще стане скоро дума, с която и децата се подиграват.

Как може да тръгне, а след това да набере сила този оздравителен про­цес на българското образование и училище, ще говоря на друго място, тук ме инте­ресува само принципа. Призивът ми („да оздравяваме поотделно от болестта, наре­чена комунизъм!“; „да бъдем безпощадни към тази болест толкова, колкото силно желаем здравето си!“ и пр.) не трябва да се разбира в политическия, а само в дъл­боко личностния, дори психологически смисъл, т.е. в един чисто човешки смисъл. Вярно е, че нещата са свързани, но връзката им не трябва да се разбира плоско и еднозначно: „комунизмът“, за който говоря тук, е по-страшен от оня в политиката, за­щото пораженията от него са безкрайно по-коварни: той се е настанил, както казах, в душите ни, той замъглява погледа ни, изкривява съзнанията ни, извращава чувстви­телността ни, отдалечавайки ни от нашата човечност. С „онзи“, с външния комуни­зъм като че ли се справихме, но какво от това щом като носим истинския не как да е, а вътре в душите си?

Че учителската колегия по неизвестни причини е преобладаващо черве­на, а че училищата ни, за съжаление, са преизпълнени с комунизъм, е нещо, което се знае от всички; комунизмът като начин на (не)мислене и (без)действие е порядъч­но представен и в образователните властови инстанции. Поставям си задачата (за мен това е едно предизвикателство, достойно за философ и за самата философия!) да опиша и разкрия цялата симптоматика на „вътрешния комунизъм“ като заболя­ване и дълбока деформация на естествената човешка душевност. Училището е сфе­ра на човешки отношения и на духовен живот – и като такова то трябва да побуди разяждащата го отвътре проказа, която иначе се предава от поколение на поколе­ние и така заплашва да стане задълбочаваща се болест на цялото общество за го­дини и десетилетия напред. Ако отрежем корена на едно толкова сериозно заболя­ване – а този корен е тъкмо в сферата на образованието и училището! – то и общест­вото ни ще се овладее от действителен оздравителен процес, процес към здравото общество, от който така силно си нуждаем. Познанието на една болест (поставянето на вярна диагноза!) е стъпка към преодоляването й.

Тази моя статия е едно предизвикателство: които са я прочели, те са из­държали теста, а ония, които ся я захвърлили с възмущение от самото начало или малко по-нататък, с това само са доказали, че думите ми наистина са верни (щом така ги е заболяло, това това е свидетелство, че съм „бръкнал в раната“, а това именно беше моята цел!). Онези пък, които са я дочели, преизпълвайки се постепен­но с неудържим гняв, то и те пак доказват с това, че нещата стоят тъкмо така, т.е. че отговарят на реалността, че са истина („Ти се гневиш, о, Юпитер, следователно признаваш, че аз съм правият!“). Накрая ако обидените и засегнатите в едно наисти­на болно място са много и започнат да възразяват и да роптаят, а това е начало на един прочистващ и дори оздравителен разговор, то с това и втората ми цел е пос­тигната. Колкото по-бурно и емоционално разговаряме, толкова по-категорично сме се отказали от мъртвилото, с което бяхме свикнали до вчера: емоциите са израз на живот и на... свобода! Дори само да се сърдим, то това вече е напредък, животът, значи, е започнал да се пробужда. А мълчанието, агонията, гниенето, лицемерното приличие, отбягването на същината на проблемите и избягването („замазването“!) на раните са... – вече всеки, да се надяваме, разбира израз на какво са те...

21 май 1999 г. 

Ангел Грънчаров

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се,  че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo