Има ли Бог или "има нещо друго": какво велико чудо е преживял баба Марийкиният съсед-самарянин?

След като обявих (с чисто изследователска цел, разбира се!), че се оттеглям и повече няма да помагам на баба Марийка (с оглед да видя дали другарката дежурна оплювачка ще поеме грижите за нея!), направих това ето тук: Дали тъй силно социално загрижената другарка дежурна оплювачка-мерзавка ще се грижи добре за баба Марийка, изоставена от мен заради нея? и след като мълниеносно се разбра, че въпросната дълбоко "морална", с извинение боркиня с моите... имагинерни престъпни наклонности, по тази причина изявяваща се като моя най-усърдна оплювачка (туй същество, между другото, е "възпитателка" и "учителка" на вашите деца и внуци, превете си сметката на какво ги учи и как ги възпитава!), се самоизобличи с думите: "Не, не поемам грижата за хора, които не са ми близки, не познавам и не са ми никакви. Грижи се ти за нея, крадливчо!", на мен (вероятно понеже съм тъй отдаден на... краденето!) ми се наложи отново да отида да занеса вода на баба Марийка и да я видя какво прави, как живее. 

Оказа се, че тя вече няма капчица вода за тоалетната (за пиене вода - три големи бутилки  - й донесе преди повече от седмица колегата-блогър Ники Димов). Аз изслушах монолога й, тя си разказа патилата (една част от разказаните от нея истории са плод на въображението й!), записах ги на видео (в интерес на истината ми се щеше да направя интервю с нея, но това се оказа в оня момент невъзможно: тя имаше нужда накому да разкаже душевните си терзания!). Но най-интересно беше когато я запитах умее ли вече да се ползва от лампата със соларен панел, която й бях донесъл предния път (понеже тя няма ток в апартамента си); та баба Марийка ми отвърна:

- Тя тази лампа била много умна, като вече се приближа към нея, тя светва, а пък аз й говоря сякаш е човек: "Ох, миличката, как разбра, че съм наблизо и как така светна съвсем сама?! Нима си толкова добричка, че постоянно ме дебнеш и ми светваш щом те доближа?!".

Та се оказа, че въпросната лампа със сензор е вече компанията на баба Марийка, което ме радва, в смисъл, че не е съвсем сама. Излишно е да упоменавам потресаващия факт, че в целия огромен блок, в който живее бабата (той е по-голям по население от едно село!), никой не й е донесъл вода, независимо от призива, който бях разпечатал и залепил, само някой й занесъл на три пъти малка бутилка от 1 литър, и това било. Но най-интересното стана вечерта същата вечер, когато ми се наложи да дойда втори път при бабата, щото същият този Ники Димов отново й беше купил две големи бутилки вода и се наложи да й ги занесем. 

И тогава решихме да разговаряме със съседа на баба Марийка, който живее под нея, той именно й е отрязъл тръбата за вода, той я е оставил без вода. Стана така, че него го нямаше, Ники си тръгна, а аз, Бог знае защо, се забавих, и когато чаках асансьора, той дойде, а от него слезе тъкмо този човек. Ние вече се знаем, познах го (въпреки че се беше завил с шалове като арабски шейх през главата, пазейки се от вируси, предполагам, а не за да се крие от мен!), казах му за какво съм дошъл: да се разберем как да пусне водата на бабата, щото е срамота в 21-ви век тя да стои без вода, а пък аз да й нося вода чак от другия край на Пловдив. 

Таман казах това, и този човек се разфуча така злобно, че тръгна и към мен, смятах, че ще ме удари, влязох в отворения асансьор, а той удари силно не мен, а вратата на асансьора; в гнева си този човек също така каза по адрес на баба Марийка едни думи, които са толкова страшни и грозни, че тук няма да ги повторя, с оглед на това, че такава заплаха по нейн адрес е подсъдна, а аз все пак не ща да му навредя, въпреки всичко. И тогава ми се наложи да приложа цялото си психологическо майсторство, та да помогна на човека да си овладее гнева, щото той трепереше, а от устата му всеки момент очаквах да потече пяна, както тече пяна по устата на разярените бикове; също така, разбира се, се уплаших да не ме шибне по главата, та го заговорих съвсем човечно, признах, че той доста е изстрадал; той в един момент почна да се успокоява като захвана да си излива душата, да ми разказва патилата си; обясняваше как детето му било малко, а пък в апартамента му лазели едри хлебарки, идещи от апартамента на баба Марийка и пр., как от отворения прозорец лятно време влизала страшна воня, миризма на котешка пикня и на прокиснало и пр. Изслушах го, въпреки че съм слушал всичките тия неща от неговите уста няколко пъти вече; в един момент набрах кураж да му кажа ето какво:

- Съгласен съм, тя е правила лошо, прав сте, така е, не отричам нищо, но се съгласете, че тя все пак е човек, въпреки болестта си, нали така?!

Като чу думата "човек", той пак взе да пръхти от гняв, заяви, че тя не била човек и пр. (отново няма да казвам отново с какви думи определи баба Марийка!), аз пак се уплаших, но един момент му казах едни думи, които много повлияха на този човек, ето какви:

- Добре де, вярно е, но бабата е болна, стара е, а пък Бог иска от нас да помагаме на старите и на болните, нали така?

Като чу думата "Бог", този човек ме погледна странно, пък после изрече едни думи, които силно ме впечатлиха; също така ми разказа една история, не мога да повторя всичко точно, но ще се постарая да предам смисъла, щото силно се впечатлих; та той рече горе-долу следното:

- Аз, драги, съм военен, подполковник, член на БКП съм, атеист съм до мозъка на костите си, смятам, че няма Бог, но въпреки това има "нещо", не знам как да го нарека, но такова нещо има. Знаеш ли какво ми се случи преди години? Вземам аз торба с празни буркани, ние тогава правехме много буркани с компоти, от вишни и пр. за децата; та решавам да тръгна за избата да оставя празните буркани и да взема пълни. Влязох в асансьора и тъкмо посегнах да натисна копчето на асансьора, изведнъж нещо ме възпря, сякаш някаква невидима ръка бутна моята, аз в един момент, не знам защо, се отказах да ида до избата, излязох от асансьора и се върнах в апартамента. Ходех в необичайно състояние, сякаш в несвяст или като на сън. Върнах се и седнах на един стол, намирайки се в необичайно състояние. След малко разбрах нещо, което ме потресе: дойде съсед от втория етаж, каза ми, че дъщеря ми направила беля, асансьорът блокирал на втория етаж, тя се уплашила, не знаела какво да направи, имала нещо в ръката си, взела, че счупила с него стъклото на асансьора и решила да се измъкне през него, тя беше малка още; да, ама се заклещила; в момента, в който аз посегнах да натисна копчето и нещо ме възпря да го направя, тя била точно там, заклещена в прозорчето на асансьора; ако бях натиснал копчето, той е щял да тръгне и да я разреже наполовина! Съседът в оня момент излязъл, видял момичето и го измъкнал! Ха сега кажи дали няма нещо, има, ала какво е това нещо, което се е намесило тогава и ме е възпряло, аз не зная; Бог ли е, какво е, не знам, но има нещо!

Това ми разказа този човек. Като разказа тази история, той пак изпадна в твърде необичайно състояние и ми обясни къде да ида да намеря водопроводчик, та да направи ремонт на апартамента на баба Марийка и той щял да й пусне водата. И добави: но искам бабата да ми плати 50 лева, които дадох на водопроводчик за да отреже тръбата за нея и да сложи там кран! Да, и това каза. Човещина, какво друго да каже човек?!

Толкова. Спирам дотук. Тия дни ще трябва да ида да опитам да реша проблема с пускането на водата й, макар да е напълно възможно, че е ВиК ще ме запитат: а ти какъв си на бабата, че да се месиш, нека тя самата да дойде; т.е. страх ме е да не се окаже, че поради бюрократични пречки аз в крайна сметка няма да мога да реша проблема с водата, както бях победен от бюрокрацията и не можах да уредя пускането на ток в апартамента й.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo