Самопрецакахме ли се отново здравата и то съвсем тъпанарски - не давайки оръжие на борещата се за свободата си Украйна?

Или, иначе казано, докъде води тъпанарският сметкаджийски тарикатлък - и каква е цената на снишаването, на страхливостта и на малодушието, сиреч на робуването на идиотщини от рода на робофилията-русофилията, това робско преклонение пред по-силния, и то непременно този, който е носител на грубата сила?

Публикувам по-долу едно добре обосновано разбиране или тълкуване на казуса, сиреч една пределно ясно аргументирана позиция, която ме впечатли с разумността си, т.е. такава е истината, така си е, да, оценявам я като напълно вярна; затова я споделям изцяло; и понеже ми се ще разумността някак да стигне до колкото се може повече български глави, го публикувам и тук:

Nikolai Tsekov

21 април в 16:11 ч.  · 

Гледам да не пълня фийда си с мненията си за войната, но ще напиша нещо кратко: далеч преди войната у нас имаше един тих култ към Вишеградската четворка, и особено Орбан, който помоему винаги се е изчерпвал с проява на "западофобия". Един вид - радваме им се, понеже се зъбят на ЕС.

Днес четворката се оказа тройка - докато Полша, Чехия и Словакия правят всичко по силите си, за да помагат на Украйна, изпращайки военна техника, включително тежка, ПВО, и всякакъв вид дребно въоръжение, вкл. до степен да настояват и за интервенция (Полша), Орбан го игра популист преди изборите, зае някак по-проевропейска позиция и по-късно се отметна от нея с присмех и подигравки към Зеленски.

Трите държави, които помагат на Украйна, един ден ще са "братски" за нея, ще участват дейно в нейното възстановяване след войната, и вероятно ще се застъпят за нейното приемане в ЕС, оформяйки нов, милитаризиран анклав вътре в самия ЕС, и буфер срещу всякакви бъдещи идеи на Русия за подобни агресии. Нещо повече - Полша, която за седмици успя да подготви 300-хилядна армия, с поръчките си на F-35 и течащата модернизация на въоръжените сили, твърде вероятно ще се превърне в основен стожер на евроатлантическия съюз в този край на Европа, със силни съюзници наоколо, включително в лицето на Прибалтийските републики, Чехия, Словакия, Румъния и Украйна.

Типичната реторика на СССР, а после и Русия винаги е била "А вы?". В случая обаче нека се запитаме "А ние?" Къде ще сме ние, като повечето от обществото ни се тупа в гърдите с неутралитет, но иначе (някак крехка) принадлежност към НАТО и ЕС?

Уж говорят за националния интерес, но какъв е той? Ще станем приятели с Русия и ще получим нещо, понеже не сме помагали с военна помощ (което не означава непременно кой знае какво, произвеждаме амуниции и това не е малко)? Ще станем по-добри членове на алианса, когато не се включваме в общите инициативи? Ще поканят ли утре нашите строителни фирми в Украйна? Ще ни приемат ли за основен търговски партньор? Износът ни към Украйна е около 60% от износа за Русия, напук на огромната разлика в размерите между двете държави - и това през последните години, когато Украйна вече беше във фактическа война. Украинците нас ли ще изберат за туризъм? Защото, нека е ясно - руските туристи миналата година са били 134 хиляди, украинските са били близо 470 хиляди. Като брой се изравняват още през 2019, и именно от украинците се очакваше да компенсират намаляващия брой руски туристи, който ще намалее съвсем. (И съм готов да се обзаложа, че хич не им е приятно по Черноморието още да ги бъркат с руснаци, подхранвайки мита за незаменимия руски турист, сега пък съвсем, но това е друга тема.)

Без да си кривим душата - Украйна ще бъде приета в ЕС, и това ще е нова реалност за нас - едни държави разчитаха на взаимопомощ и преначертават картата на регионалните сили, а ние сме онези, които казват в очите на украинския министър, че няма да им помагаме да загасят огъня у дома, и че сме малка държава (понеже явно страни като Чехия, Словакия, Литва, Латвия и Естония заемат половината земно кълбо в сравнение с нас, не мога да не употребя ирония).

Къде ще сме на военнополитическата карта? Предишното управление ни остави страхотно наследство - армия, на която днес партньорите ни не искат да доставят техника, понеже е пълна с руски шпиони. Ще я направим с магия някаква велика сила? Ще върнем казармата, понеже месото си е месо, по-важно е от мотивацията и техниката? Да, виждаме как работи това дори за "великата" Русия. Ще пъчим гърди сами, ако слушаме копейковците?

Защото да, през това време у нас надигат глава политически сили, които не само не искат НАТО, те дори не искат и ЕС. И някакъв народец, който поради демографското си състояние - 30-40% в края на житейския си път, системно ограбвани от бъдеще, 10% слабограмотни, които живеят с мисълта, че някой трябва да се грижи за тях, вместо да работят, и още 20-30% работна ръка, която не намира за нужно да се развива ни на йота през целия си живот, не разбират съвсем какво означава 60+ процента от стокообмена ни да е свързан с най-богатия пазар на света след САЩ, понеже в главата си още не е преживял краха на социализма.

За тях - Русия не е СССР. Там няма социализъм. За по-голямата част от населението има бедност, и такава тепърва се задава, понеже сега стотици хиляди, дори милиони, остават без работа, онези с високата квалификация ще търсят начин да я напуснат, защото те искат добър живот, а не стискане на зъби в името на поредния диктатор, каквато е великата философия на тази страна във всичките нейни итерации досега.

За тях - ЕС и Украйна в ЕС няма да искат олигарсите ни. В Украйна мина времето, когато скланяха чело пред силни на деня, населението там завинаги ще остане буре с барут, и новата Швейцария няма да е НА, а близо ДО Балканите. Няма да искат корумпираните ни фирми, няма да подкрепят бъдещи корумпирани или враждебни правителства. Заради едно нелепо аргументирано въздържание от помощ, ще се превърнем в периферия, и това ще ни донесе само още озлобление, което ще носим пак с поколения, и което май си заслужаваме.

Та преди да размахвате знамето на неутралитета и приказките за великия суверенитет, запитайте се - а мы? Колко пъти ще избираме грешната страна? Грешните политици? Докога тази червеникавокафява идея ще продължава да гнезди в главите ви и ще трови животите на поколения българи с вяра, че някой трябва да дойде да ги оправя, прехвърляйки надеждите им от една ръка на друга на всеки няколко години, или злоупотребявайки с нея, както правеха доста години предишните?

Къде сме ние? Някъде между Иран и Русия ли? Някъде до Чечня? Някъде зад Урал?

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се,  че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo