Обичате ли варена пшеница, украсена с шарени бонбонки "Детска радост"?

Искам нещичко да напиша в своя ДНЕВНИК НА УЧИТЕЛЯ, който водя от години - и в който описвам всичко случващо ми се в последните 9 (да, вече станаха 9!!!) години, в които съм обект на репресии и какви ли не гаври от страна на властващата мутро-комунистическа образователна бюрокрация, която вижда в мен враг на своето всевластие, на своето добруване (и ми отмъщава за това както може, а ви уверявам, че тя може много, нема предел на наглостта и на арогатността й!). 9 години минаха от момента, в който бях изритан като мръсно куче от бляскавата образУвателна система на тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ, това сториха мутро-комунистически калинки, които още властват и блаженстват на постовете си. Вярно, 9 години ми забраняват да учителствам, да упражнявам занаята си, на който посветих целия си живот (32 години бях учител!), е, сега не учителствам в училище, но пак съм си учител, учителствам както и където мога, ето, сега искам и на вас да изнеса един урок - нравствен, духовен, така да се каже (нали знаете, че духовното е безпощадно изгонено от българското образУвание, пардон, от образУванието на тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ!). 

Ето каква поучителна история искам да ви разкажа (знае ли се, тази история може да ознаменува края на... живота ми, щото единственият начин властващите бюрократи да ме накарат да замълча е да ме убият, ето тази явно и всъщност е свръхзадачата, която те са си поставили: знаем, че спрямо враговете си мутро-комунистите, както всички други комунисти, са безпощадни и се разправят с тях само с терор, със смърт, с убиване!). 

Откак руско-путинските орки убиват украинци само по причина на това, че украинците са свободолюбиви, а не роби, аз всеки ден все повече се убеждавам, че също съм обект на абсолютно същата агресия от абсолютно същите по манталитета си садисти; на мен въпросните властващи мутро-комунисти не могат да ми простят едно нещо, аз в техните очи имам един грях: обичам свободата - и не желая да се разделя с нея; този е непростимият грях за един учител най-вече, щото свободолюбивият учител е смърт за системата (наричаща се, кой знае защо, "образователна" - щото без свобода нима може да има нещо, наподобяващо образование?!), а свободолюбивият учител е смърт освен това и за самовластието на разпищолилата се образУвателна мутро-комунисто-гербовашка бюрокрация; ето затова и мен, подобно на горките украинци, се опитват да ме убият - и се оказва, че вече най-вероятно са доближили заветната си цел. Ето защо смятам така, ако какви са основанията ми за този мой извод. 

Бях при лекар-уролог, наложи се да поискам такава консултация понеже имам здравословни проблеми в отделящата течности система на организма ми. След като ме прегледа внимателно и разгледа изследванията на кръвта ми лекарката каза, че имало някакви "образувания" в пикочния ми мехур, не уточни какви са тези "образувания", но се оказа в крайна сметка, че трябвало да се подложа на операция колкото се може по-скоро. Думата "рак" не беше произнесена, но точно тъй старателното неупотребяване на тази дума навява някои неизбежни мисли. Както и да е, аз сега трябва да реша кога да ми бъде операцията. (Лекарката също така упорито мълчи и по един друг въпрос: колко пари ще трябва да платя за операцията!) Приятели ми казаха да се консултирам преди това с други лекари, щото в днешно време човек и на лекарите не може да вярва, знаете какво е положението, да не говоря за това сега. 

Всеки човек си има съдба. Ако ти е писано да умреш от рак, тогава хубавото е, че поне няма да умреш от инфаркт. Този оптимистичен извод си направих вчера, когато бях на косъм от инфаркта; ще ви разкажа вкратце и това преживяване. 

Понеже съпругата ми е безработна (тя също е учителка, нея също въпросните калинки уволниха и де факто остракираха от системата години наред - за да отмъщават на мен; от тия преживелици, унижения и гаври ще е цяло чудо ако ракът не се смили да ме освободи от тях!), на мен ми се налага да работя и каквато и да е друга работа - освен "основната" ми, така да се каже, щото, за да се прехранваме някак, ми се налага да работя като нощен пазач за минималната заплата; та по тази причина тия дни се хванах да окося и почистя (заедно със съпругата си) околоблоковото пространство на един жилищен блок в Ж.К. Тракия. Е, започнах работа, тревата беше доста висока, трудно се коси (аз кося ръчно, по древния начин, нямам машина за косене!), беше като капак на това слънчево, горещо; в един момент почувствах (след като доста време здравата се напъвах!), че силите ми като по команда изведнъж пресекнаха, мигновено отпаднах, а сърцето ми почна бясно да тупти и да боли. Стоварих се на земята и се наложи да се излегна по гръб, изцяло лишен от сили, чувствах обаче под себе си земята и в оня момент започнах да си въобразявам, че тъкмо Майката-Земя може да ми върне някак силите, ето за такива глупости почнах да си мисля, надявайки се и този път да не умра, да ми се размине, дето се казва. 

Нямам спомен колко време лежах там, наблизо до пътеката, по която минаваха хора (оказа се, че за цялото време само една дама, милата, се спря да ме попита как съм, останалите ме подминаваха, сигурно ме мислеха за калпазанин или просто за... луд!). Съпругата ми пристигна по-късно, когато аз, съвсем изнемощял, се довлякох до една пейка; оказа се, че нямам сили да продължа с косенето, изчаках я да събере тревата, която бях окосил, и след това лекичко се прибрахме с колата. Лежах часове у нас на дивана, надявайки се, че ще ми се върнат силите, че организмът ми ще се пребори със слабостта. 

До вечерта обаче силите ми не се върнаха. Почнах да се замислям дали не трябва да извикам бърза помощ, но се отказах, първо, защото знам, че там едва ли щяха да ми обърнат внимание (в такова състояние съм седял с часове на пейката - за да ми обърнат лекарите внимание!), второ, защото в главата ми се въртеше все тази успокоителна мисъл: "Ако ти е отсъдено да умреш от рак, няма да умреш от инфаркт, не се притеснявай толкова, печелиш; ако пък съдбата е решила да умреш от инфаркт, ще спечелиш това, че няма да умреш мъчително от рак, пак е добре, нали така?!". 

Глупави мисли, но какво да се прави, такъв е животът на един безработен учител по философия и гражданско образование, на което властващите (дори и тези от "правителството на промяната"!) не позваляват да учителства, щото, моля ви се, какво ще правим ако такива като него почнат да учат младите да бъдат свободни, да мислят свободно, да не са роби, а, какво ще правим тагда, а, таваришчи путинолюбци?! 

Както и да е. По едно време блажено съм заспал, излязох от кошмарната просъница, в която бях с часове; на сутринта бях... като кукуряк (не знам що е кукуряк, животно ли е, що е, трябва да проверя после?!); пак се наложи да ида да кося, пак отпаднах, ама по-леко преживях шока, и така, размина ми се този път; не умрях от инфаркт, явно съдбата е решила да ме избави от мъките чрез безпощадния и тъй подмолно действащ... (да не споменявам тази тъй грозна дума, може пък да умра от нещо друго, знае ли човек; винаги може да те прегази кола, да падне саксия на темето ти, да те шибне ток, да те удари мълния!)! 

За някакви си 100 лева допълнително към минималната си заплата на нощен пазач за малко щях да умра. Сега ще ми се смеят всички зевзеци-доброжелатели-оплювачи, които са тъй бдителни: хахаха, Грънчаров казва, че за него парите не са важни, а пък ето, за пустите пари даже живота си жертва, лицемерът неден!". 

В ония часове на поляната когато лежах като труп наблизо до минаващите покрай мен изпълнени с безразличие хора си мислех за какво ли не. Най-вече си мислех за книгитеми, които ще си останат ненаписани; на второ място си мислех и за ето каква глупост: а какво ли ще стане след смъртта ми с книгите, които написах и които са издадени, но имат клетата съдба да стоят арестувани по книжни борси, в складове и в... моята изба? Да, тази тъпа мисъл ме измъчва напоследък, искам нещичко да направя за да се отърва от това бреме. 

Най-вероятно тия дни, като ми плати домоуправителят за косенето, от което едва не умрях (има време да умра и от него де, щото имам още работа около оня блок, но днес е неделя и няма да работя там!), ще взема да направя ето какво: ще платя на един микробус, ще взема двама минаващи циганчета да натоварят книгите, които са запълнили избата ми, като ги натоварят ще им кажа да закарат неразпечатаните топове книги и списания някъде на публично място в Пловдив, където минават много хора, да ги разтоварят там, да натрупат една голяма камара нови философски книги, ще сложим една табелка, че всеки може да си вземе каквато иска книга и колкото иска книги; питам: дали този не е единственият начин да се отърва поне от тази моя мъка, която доставя такава чиста сърдечна радост на моите доброжелатели-оплювачи?! 

И какво ли ще стане, а, как мислите вие, ще си вземе ли някой гражданин някоя книга - или ще подминават купчината, камарата книги така, както оня ден подминаваха излегналия се в очакване на (блаженството!) на смъртта техен автор?! Да бе, интересно е какво ще стане с тия книги ако бъдат оставени всеки да си вземе която иска и колкото иска? И дали няма да ми се наложи да ида след това до недокоснатата купчина-камара книги и да ги полея с бензин - и да ги подпаля? А дали полицията ще ме арестува заради това, че съм предизвикал с книгите си дим, който е попречил, е оцапал тъй чистите бели дробове на минувачите? 

Спирам дотук. Нямам сили да продължа. Ще си полегна да почина. Един мой приятел, като му кажа: "Ще отида да си легна да почина!", ми отвръща ухилен до уши: "Давай, лягай, почивай по-бързо: много обичам варена пшеница, украсена с шарени бонбонки "Детска радост!", каквато раздават на погребенията!". Такъв приятел имам, който е голям шегаджия. А аз често напоследък казвам, че трябва да лягам да почивам - щото остарявам, вече нямам сили. 

Сигурно ми е дошло времето да легна и да почина най-накрая окончателно - за да не смущавам съня на тъй сърдечно отдадените на безразличието свои сънародници, на които станах толкова омразен - щото им преча блажено да си спят, щото им смущавам тъй блаженото безхаберие, безразличие и неведение... 

Прощавайте, че темата този път е така неприятна. Ако можете, простете! 

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.

Добави в Svejo