Ще позволим ли на ченгетата да сведат до нула усилията на три български поколения да осигурят бъдещето на България като част от Европа?

За мен 10 ноември 1989-та е незабравим ден. По обед пуснах новините на Deutsche Welle и разбрах, че стената е паднала. Само три месеца по-рано бях предприел "екскурзия" с S-bahn-a в Източен Берлин за да разгледам "съоръжението". Беше отвратителна гледка. Един милионен град, една страна от 17 милиона души бяха превърнати в затвор - за да държат жителите му в плен на болшевишката "златна орда" и местните й слуги.

Все още без да вярвам на ушите си отидох на работа в университета, където всички бяха по коридорите и шушукаха, че в Бояна свалят Тодор Живков. Беше като "Алиса в страната на чудесата" - границата между реалност и фантазия сякаш бе рухнала. Бе твърде хубаво за да бъде вярно. През годините многократно са ми задавали въпроса - "Е, добре, вие не знаехте ли, че режимът си отива?" Краткият отговор е НЕ - не знаехме. Четяхме "Огоньок", осмелявахме се да говорим публично неща, за които няколко години преди това вкарваха в затвора, но психологически не допускахме, че комунизмът може да си отиде. Неговата заявка бе вечност - ако се наложи, на цената на масови репресии и унищожение...

Сменилата името си червена партия и до днес не обича да говори за 10 ноември. Можем да ги разберем - имаха безконтролна власт над всички ни... По-радикалните антикомунисти (със или без кавички) и до днес говорят за 10 ноември през снизходителна усмивка - голяма работа, комунистите си спретнали вътрешнопартиен преврат... И двете полярни отрицания на случилото се - на червените и на тези против тях - бяха и си остават нелепи. 10 ноември вдигна бариерата пред този поток на събитията, който ни донесе свобода след половин век жестока и просташка диктатура.

Чакайте, чакайте - каква свобода, не виждате ли докъде я докарахме, чувам гласовете на недоволните отвсякъде... Свободата не е гаранция за богатство и радост. Можеш да бъдеш затворник на тоталитарен режим, затворник на жена си или затворник на собствения си манталитет на зависим от чуждите обстоятелства човек. Свободен можеш да бъдеш и в обществото, както и преследван от него, свободен можеш да се окажеш на бесилото или в акт на саможертва, от който можеш, но не искаш да се откажеш. Днешното българско общество притежава определени предпоставки за свобода или зависимост и тези предпоставки заложихме самите ние.

В България съпротивата срещу режима бавно угасва в края на 50-те и началото на 60-те години. Тук се разгръща най-масовата съпротива срещу сталинисткия нашественик и българските му слуги. Никъде в източна Европа няма съпротива като тази на стотиците хиляди земеделци, националисти, социалдемократи. Никъде в източна Европа няма масово движение като това на горяните. Никъде в източна Европа няма такава масова жестокост на кремълските слуги - българските комунисти срещу собствения им народ, чак до репресивното обезземляване и покоряване на българското селячество. След поредицата от безмилостни разгроми съпротивата срещу режима бе сведена до единични - или на малки групи актове на изправяне срещу марионетния сталинистки режим.

И така до 1989-та... През годините на перестройката в Москва у нас възникнаха сдружения на протест срещу режима - повечето от средите на вътрешнопартийното дисидентство в БКП, но и такива, които разгоряха съпротивата от минали времена - Сдружението за правата на човека на Илия Минев, гладната стачка на Петър Манолов, откритото предизвикателство към режима от страна на личности като Николай Колев-Босия...

За съжаление, в сравнителен план тази опозиция бе крехка, неопитна и помитането на режима отвън дойде в началния етап от нейното формиране. В Полша имаше "Солидарност", в Чехословакия - "Харта 77", в Будапеща - реформистки комунистически елит, готов да скъса напълно с наследството на комунизма. Тези организации имаха традициите за формиране на организиран алтернативен граждански и политически елит. В България имаше шепа хора, осмелили се да излязат в съпротива срещу режима, мнозина сред тях все още несигурни дали искат изкореняване на комунизма или неговото реформиране. България нямаше 1968-ма - затова утопичният комунистически реформизъм тук търсеше своите шансове за реализация 20 години по-късно.

В България на границата на рухване на комунистическия режим имаше две организирани социални йерархии - функционални мрежи, които свързано управляваха атомизираното и обезправено общество: апаратът на БКП и системата на Държавна сигурност. Делегитимирането на комунистическото управление нанесе невъзстановими щети върху потенциала на партийния апарат да съхрани контрола си върху неизбежната обществена промяна. В БКП възникнаха две конкурентни визии за оцеляване и приспособяване към новата епоха след 1989-та.

Първата - визията на Ал. Лилов предполагаше организирано изтегляне на партията от предната линия на властта и съхраняването й като организационна и идеологическа същност в едно ядро, минало на "заден план", но готово да мине в настъпление когато обстоятелствата позволят частична реставрация. Втората - визията на А. Луканов искаше съхраняване на партийния елит и трансформацията му в колективен субект на централизиран държавен капитализъм, който да съхрани заварените обществени йерархии и геополитическата зависимост от Москва. И защо не? Нали самият домашен арестант Тодор Живков бе възкликнал, наблюдавайки по телевизията митинг на СДС - "Е, времето е ваше, ама пък всичко друго си е наше..."

Партийната номенклатура не можеше да оцелее като организирана сила поради мощния процес на делегитимация на комунизма като идеология и политическа практика. Оцеля мрежата на политическата полиция - на репресивния апарат на ДС. И не просто оцеля - превърна се в основен, почти монополен инструмент за съхраняване икономическата и общностната власт на българския комунистически елит. Докато СДС и водещите го философи "сменяха системата", милиционерските генерали изнасяха парите и всички други активи на комунистическия режим в мащабна криминална операция за минаване в "полулегалност".

Политическата демократична революция мина по повърхността на криминалната обществена революция. На повърхността се създаваше плурализъм и парламентаризъм... В "Орбита" и на други места се създаваха Мултигруп, ВИС2 и СИК... На повърхността се водеше битка "комунизъм-антикомунизъм"... На улицата новосформирани мутренски шайки взимаха рекет и подчиняваха изцяло на репресивната си власт българските градове и села. В парламента се говореше за приватизация. През БН Банка и в новите "пазарни" субекти бясно се въртяха "едни пари"...

През 1997-ма СДС заяви, че ще реформира държавата и ще създаде една нова българска държавност. Укрепналата през 90-те години олигархична мафия извика Мадридския изгнаник и показа ясно на всички, че мутиралият в криминална инфраструктура на богатството и властта милиционерско-комунистически елит няма нужда от силна държава. Олигархията има нужда от слаба, корумпирана и фасадна имитация на държава, която да изпълнява една основна функция - системно да преразпределя остатъчния обществен продукт в ръцете на мафията. Многократно сме говорили и за това, че тази задача в България се постига с подкрепата и колониалното покровителство на постсъветската руска олигархия...

Така постепенно стигаме до основите на тази обществена, стопанска и политическа система, която и до ден днешен неизменно управлява България. Днес тази система е в криза. Но има всички добри шансове да оцелее в мутирала - и може би още по-уродлива форма. Основната причина за това българската олигархия да притежава нелоши шансове за оцеляване е продължаващата традиция политическият дебат в България да се плъзга по повърхността. И ако за ранния СДС това плъзгане по повърхността бе естествено и разбираемо предвид липсата на опит и самостоятелен политически хоризонт, то за днешните български политици сърфирането на повърхността на обществената криза е резултат от себичност, късогледство и примитивно властолюбие.

Обществената мобилизация, импулсите за гражданска и политическа промяна вече десетилетия биват удавяни в блатото на един и същи драматичен обществен дефицит - неспособността на България да произведе способен, отговорен и интегриран национален елит - стопански, политически и граждански. Затова пребиваваме в тази неуютна задънена улица...

Днес милиционерската олигархия се готви за поредната - може би последната стъпка по посока реставрация на своята целокупна власт. Готви се да премахне и повърхността на политическа свобода и парламентаризъм, която оцеля в превратностите на епохата след края на 1989-та. Иска отмяна на парламентарния режим и въвеждане на "президентска република". Да не си помислите, че иска "президентска република" по френски или американски образец. Мечтаният модел е "президентската република" на Путин, разбира се... Наместиха си подходяща фигура за президент, наслагаха му за съвестници руски ченгета и се готвят окончателно да "отсвирят" малкото останало като обществена свобода от епохата след 10 ноември. Ще им го позволим ли? Ще позволим ли да сведат до чистата нула усилията на три български поколения да осигурят бъдещето на България като част от Европа и цивилизования свят? Не знам, не знам... Както е тръгнало... (Ognyan Minchev)

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo