Защо ли в пловдивската ПГЕЕ "ТЕТ Ленин" тъй вдъхновено пеят песента "Промяна при нас няма - и няма да има!"?

Вляво на снимката е нововъзцарилата се директорка на пловдивската ПГЕЕ "ТЕТ Ленин" инж. Камелия Стоянова, страдаща очевидно от съвсем същите фатални заблуди като знаменитата й предходница на същия пост г-жа Стоянка Анастасова, сега блаженстваща заслужила пенсионерка...

На 10 ноември 2022 г. делегация на групата на небезразличните граждани посети (без покана!) пловдивската ПГЕЕ "ТЕТ Ленин" - за да се срещне с новата директорка. Както е известно, преди повече от месец и половина ние изпратихме едно отворено писмо, съдържащо ред въпроси до току-що назначената тогава директорка (виж: Как новото ръководство на ПГЕЕ "ТЕТ Ленин" възнамерява да се реваншира, да изкупи вината на предишното?). 

Оказа се, че новата директорка г-жа и инж. Камелия Стоянова, независимо че е нова, е изцяло подвластна на стила на поведение на предшественицата си на поста (която обслужваше 12 години в качеството си на заместник-директорка), т.е. замълча си, престори се на "ни лук яла, ни лук мирисала", направи се на важна - и пренебрегна и писмото, и питанията ни. Преди две седмици с ново отворено писмо (виж: Докога властващите в пловдивското образование ще си позволяват такова арогантно отношение към нас, гражданите?) ние казахме на въпросната явно не знаеща на кой свят живее директорка някои истини, предупредихме я, че няма да се откажем от намерението си да изтръгнем от нея някои необходими отговори, казахме й също, че възнамеряваме нашата делегация да дойде в нейното феодално владение и да я принуди да седне на масата с нас, гражданите, и въпреки нежеланието си да отговаря на въпросите ни. 

Предложихме й, ако не иска да се излага повече, да ни предложи ден и час, в който да я посетим за тъй важната среща. Както и можете да предположите, тя и този път се направи на изоглавена (не мога в момента да намеря по-точна дума!) и отново зае позицията на комунист, намиращ се на разпит пред тъй неприятните му демократи (в наше лице), а именно позицията "Колко дена го били — ни дума, ни вопъл, ни стон...". Нали знаете тъй героичния край на туй знаменателно стихотворение със заглавието БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА? Ето го: 

— Не човек, а желязо 

— просъскал агентът фашист. 

Тихо мъртвия казал: 

— Не, комунист! 

С една дума казано, другарката директорка, без да изпитва никакви скрупули, зае героичната поза на твърд комунист, нищо че в качеството й на поклонничка на мутро-гербоваците - тя все пак блаженства във властта цели 12 години тъкмо благоворение на техния режим! - трябваше да играе ролята на "антикомунистка" (менте, разбира се, при тях всичко е менте, всичко е лъжа!). 

Както и да е, ето, завчера нашата делегация отиде във въпросната крепост на мутро-гербовашката... "образУваност", именно в туй многострадално училище, казахме на винаги войнствено настроения портиер, че искаме среща с г-жа директорката, а той ни уведоми, че нейна светлост била отишла да яде, сиреч, да обядва. Казахме му, че ще я изчакаме, което и сторихме, след около 20-тина минути забелязахме нейно величество бавно да се движи от ресторанта по посока на своя кабинет; очевидно беше вече уведомена по телефона за нашата визита, за което съдим по това, че тя ни хвърли намръщен поглед (ние седяхме на една пейка наблизо), престори се, че не ме познава и ни подмина; е, няма как, ние след малко отидохме пред кабинета й (портиера записа имената ни в книгата за посетители), г-жа директорката уж случайно отвори врата, като ни видя, се престори на учудена, че ни вижда, но след това се усети и ни покани в своята свята обител. Какво стана вътре ще ви разкажа детайлно (стига да не ми писне още като започна да описвам сюрреалистичния ни разговор!), на мен лично ми бяха нужни два дни за да се съвзема от тъй неприятното си впечатление от нашата среща (от което съдим, че новото ръководство на туй пловдивско учебно заведение изцяло е в плен на подхода и стила на старото, сиреч, тук промяна няма и не се предвижда също така да има!). 

Г-жа и инж. Камелия Стоянова ни предложи да седнем до масата за заседания в кабинета й (тоз исторически кабинет е свидетел на какви ли не епични сцени на арогантността на въпросната "образователна" властваща бюрокрация!), седнахме, и в същия момент дойдоха още три (!!!) нейни заместнички, които също седнаха да масата и всичките четири общо представителки на властта като по команда едновременно изобразиха на лицата си гримасата на дълбока озадаченост какво искаме от тях - и защо сме дръзнали да смутим тъй царствения им властнически покой. В тоз именно момент директорката Стоянова (тя временно изпълнява таз длъжност - без конкурс, ползайки се просто от привилегията на "наш човек" и също така на "проверен кадър", да, в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ и така се става директор на училище - то, прочее, тоз е единствения начин, всичкото друго, разните там "конкурси", са патаклама за заблуда на враговете!), та значи въпросната властваща и царствена особа, изобразила на лицето си пределна степен на досада, с цялата възможна, посилна за нея степен на пренебрежение и презрение, ни запита: 

- На какво дължим визитата ви, господа? (Или, преведено на нелицемерен език: Защо смущавате душевния ни покой и блаженството ни, натрапници?! Поне това прочетохме в невербалната реч.) 

Моя милост, няма как, взе думата и каза, че тя вероятно, предполагаме, знае, че нашата група на небезразличните граждани й е изпратила две писма, съдържащи ред питания към нейна милост, ето, сега сме дошли да чуем отговорите, понеже тя не благоволи да ни отговори, както се полага, в писмен вид. Докато ме слушаше, госпожата изобрази на лицето си (сбърчи веждите по изразителен начин!) мъчително усилие да си спомни за какво става дума, от което ние си направихме извода, че тя или не е чела писмата ни, или пък ако ги е чела, изобщо не ги е разбрала, а най-вероятно е имала добрината да ги хвърли в кошчето за боклук. Аз я запитах спомня ли се въпросите ни, ако иска, да вземе документите, за нейно облекчение, но тя промълви с глас, пълен с досада, че би искала отново да й ги зададем тия тъй неприятни й въпроси! Представяте ли си, тя реши да ни подложи на изпит да провери дали ние помним всичките тия въпроси, които й зададохме в нарочно изпратени до нея писма, при това, естествено, изобщо не й пукаше от това, че по тази начин демонстрира тотално пренебрежение към нас, гражданите!!! 

Аз в оня момент си спомням, че трябваше някак да се преборя с емоцията на възмущение, която се надигна в душата ми, в един момент ми се прииска да произнеса едно пламенно слово и да й покажа, че тяка тя няма право да се отнася към нас, гражданите, понеже ние, като данъкоплатци, сме нейни работодатели, поиска ми се да защитя потъпкването на демокрацията, която таз самозабравила се особа си позволи да извърши току-що пред очите ни, но се удържах. Казах, че не мога, разбира се, да изрецитирам тия две писма и всичките им въпроси и пак предложих да ги намери, да ги постави пред себе си и да почне да отговаря, но тя заяви, че предпочита ние отново да й зададем "най-важните въпроси"!!! Туйто, срещата можеше да свърши тук, но понеже съм много либерален, реших да преглътна обидата и да й задам следните въпроси: 

1.) Как новото, тъй да се рече, ръководство (щот всичките до една другарки бяха съставна част и от старото!) оценява предишния етап в ръководството на училището, как оценява стила на ръководство на бившата вече директорка, сега блажено почиваща от подвизите си в качеството си на заслужила пенсионерка, дали нещичко се е променило с оглед на това, че минаха доста години, изобщо мислят ли по този проблем? 

2.) Имат ли някакви идеи за промяна в начина, по който се ръководеше училището цели 12 години, каква е платформата за управление на новата директорка? 

3.) Коя е мотивацията им да държат, да искат още да са във властта, защо се нагърбват с тази толкова тежка и отговорна работа на ръководителки? 

4.) Как се отнасят към казуса "Грънчаров", т.е. спрямо начина, по който моя милост, в качеството си на титулярен учител по философия и гражданско образование, на два пъти бях опраскан и уволнен по най-грозен начин от предишната директорка, "сплотеният колектив" гледаше гаврите без да реагира, без да посмее да реагира (тия, които дръзнаха да реагират, примерно инж. Калин Христов, също бяха опраскани и уволнени!), т.е. запитах ги от дистанцията на времето има ли някаква промяна в позицията им, във възприятието им - защото този казус има една чисто човешка и морална страна, която съвсем не бива да се пренебрегва - предвид това, че те са ръководителки на образователно и възпитателно учреждение? 

5.) В какво състояние сега, след изритването ми от училището, се намира обучението на учениците по философия, има ли видим прогрес в тази насока, има ли качествена промяна към добро, щото предишната директорка ме опраска мен с мотива "пълна некадърност", "липса на качества да бъде учител", е, сега, като вече кадърни, израни по нейния вкус учителки преподават философията, дали обучението на учениците е значително по-качествено? 

6.) Моят спътник (казва се Антоан) пък запита дават ли си сметка, че това училище, някога знаменито, славно, най-престижно, в очите на общественото мнение в последните години е загубило престижа си, вече нивото му е спаднало така ниско, че ний, гражданите, сме доста обезпокоени от това незавидно състояние; съзнават ли своята отговорност за този тъй голям спад в авторитета на училището? 

Тия общо взето бяха тази част от въпросите, които ние презададохме отново; разбира се, в хода на "отговорите" се включвахме с допълнителни въпроси, с реплики и пр. Заявихме, че за нас е необяснимо тяхното мълчание, години наред и моя милост, и групата на небезразличните затрупват училищното ръководство с жалби, питания, доклади, възвания и пр., а то упорито мълчи, без да му пука и за това, че обществеността на Пловдив знае за ставащото, дават ли си сметка какво означава, какво показва този техен инат, това тяхно потресаващо многозначително мълчание? 

Докато задавахме тия въпроси, другарките срещу нас изобразиха на лицата си такива кисели физиономии на пълен отврат и погнуса, че ний направо се уплашихме дали пък в гърлата и или в устите на другарките по някакво чудо не е попаднало някакво жабенце, което ги дращи вътре, да, толкова отчаяни изглеждаха техните лица, аз даже в един момент взех да се плаша те срещу мен да не би да започнат да повръщат! Но да оставим това, сега минавам към техните неизразими, неописуми със средствата на словото "отговори"!!! 

Ах, защо нямам дарбата и гения на Данте, на Шекспир, на Достоевски, на Кафка, на Вазова поне, та да мога умело да описа гротескната сцена, в която отвратените до дъното на душите си другарки се напъваха с купища общи, нищо не значещи фрази "да отговарят" на въпросите ни?! Защо поне не пуснах смартфона си на запис, та сега да можех поне малка част от казаното от тях да възпроизведа, с оглед да видите какви невероятно силни налепици производоха техните тъй чисти и непорочни административни души! Не, нищо в тази посока не направих и сега съм изправен пред невъзможната задача да ви покажа поне отчасти какво казаха тъй умело бягащите от същината на въпросите ни обиграни в изкуството на нещонеказването другарки! 

Техните отговори бяха някакви абракадабри, изцяло в чисто административния - напълно безчовечен! - стил, от което аз лично си направих извода, че "новото ръководство", подобно на предишното (те почти изцяло съвпадат, няма я само нейно величество царстващата доскоро бивша директорка!) обитава някаква друга планета, която няма нищо общо с тукашния наш грешен и потънал в развала свят, т.е. единодушно констатирахме, че тук промяна няма и не се предвижда да има по простата причина, че промяната е напълно нежелана, а също така е и невъзможна. Няма как да възпроизведа дори един фрагмент от техните тъй пищно нищо неказващи словеса-абракадабри, аз нямам таланта на Кафка, на Бекет, на Йонеско, на Оруел, не, не мога да ви дам пример за такова едно величаво административно празнословие! Оказа се, че диалог между тези два свята, нашия и техният, е напълно невъзможен. Само едно нещичко искам в тази връзка да кажа, с оглед поне малко да ви помогна да разберете как ни "отговаряха" тъй обиграните в нещонеказването администраторки. 

Аз в един момент се намесих, прекъснах празнословенето им и се опитах да им обясня за какво става дума. Казах горе-долу ето какво: 

- Добре де, пред вашите очи аз бях изритан от училището както и мръсно коте не бива да бъде изритвано. Това си го позволи вашата доскорошна господарка. Да допуснем, тогава вие вътрешно сте се чувствали недобре при тия грозни сцени, но не сте смеели да кажете нищичко, с оглед другарката Анастасова да не ви обяви за предателки, което ви грози да си напуснете не само постовете, но и да бъдете изритани от училището. Да, разбирам ви защо мълчахте тогава. Сега обаче нея вече я няма тука. Вие уж вече сте свободни. Можете ли поне сега да кажете как оценявате станалото? Всичко продължавате ли да одобрявате? Немате ли некакви пориви на човешка съпричастност, можете ли да се опитате да се поставите на моето място?! Ако аз сега кажа за някоя от вас, че не става не само за директор, за заместник-директор, но и за учителка, как ще се почувствате? А ако аз, да речем, имах власт над вас, голяма толкова, че да мога да ви уволня, и ви бях казал това, което г-жа Анастасова говореше публично по мой адрес, което вие й помагахте да доказва пред съда, а именно, че съм некадърник и пр., вие как щяхте да се почувствате? Интересува ме вашата чисто човешка реакция. Моля, опитайте да ме разберете. 

Като произнесох горе-долу такава една реч (тя там беше дори още по-въздействаща, чини ми се!), знаете ли каква гримаса направи многоуважаемата г-жа директорка? Ами аз така разчетох нейната многоизразителна гримаса: тя се опита да изобрази пълно неразбиране на възпроса ми - и това, че няма какво да каже по такъв тъй странен и непонятен въпрос!!! Да, за нея този въпрос за това има ли нещо в човешки план, което да я смущава, беше напълно непонятен!!!!!! Потресен, аз в този момент разбрах, че няма никакъв смисъл да продължавам да искам някакъв отговор, станахме и си тръгнахме. А директорките лъжливо в този момент говореха, че били много доволни, че сме ги били посетили и че "така хубаво сме си били поговорили"!!! 

Това е. Туйто - така казваше моя много патил и видял дядо Васил, Бог да го прости! (Той, горкият, псуваше открито комунистите където седне и където стане!) Аз лично думи нямам. Ако някой не ми вярва на описанието, да заповяда, пак ще отидем тия дни, нека да се увери сам че положението наистина е толкова трагично. Сега ще продължавате ли да се чудител защо днешните учители и учениците общо взето съвсем не се разбират?! (Нищо че и едните, и другите лъжат, че прекласно се били разбирали!) 

Толкова. Какво ще предеприемем по-нататък предстои да го обсъдим. И вие можете да кажете какво мислите по превъзходния казус. Приятни размисли ви желая! Хубав ден, приятен уикенд и бъдете здрави! 

ПОСТСКРИПТУМ: За малко да забравя един най-сюблимен момент: когато на въпроса за това вдигнало ли се е качеството на обучението на учениците по философия и по гражданско образование след моето епично опраскване и изритване от училището, зам.-директорката Корнелия Василева (тя иначе е учителка по български език и литература и беше най-приближена на предишната директорка!) ни отговори тъй витиевато и многословно, че аз специално нищичко не разбрах, но преведено на човешки език това, което тя каза, е следното: "Обучението по философия и гражданско образование сега не вълнува никого, то може да е всякакво, може да е лошо, но на нас не ни пука; единствено важното е, че учителките са "от наште", че те не са врагове на наярода като теб, Грънчаров, а пък в това си качество ний им имаме пълно доверие, разбираш ли, това е, и майната му на обучението на учениците по философия!" А пък сега се сещам, че в разюме всичко онова, което ни казаха другарките в съвъкупност, може да се обобщи с ето тия думи: "Ще си правим каквото поискаме, щото туй училище си е наше, майната му на училището, важното е че ний сме си добре, и така ще блаженстваме до пенсия, а пък вий ако искате умрете от злоба, но нищо не можете да промените, майната и на вас, нещастници, дето смущавате нашето тъй сладко нищонеправене!"

ДОБАВКА: 

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се,  че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем... 

Добави в Svejo