Как преживявам гаврите, които животът и съдбата ми сервираха в последните толкова тежки за мен дни?

Ето какво написах преди малко на приятелите си в групата на Философския дискусионен клуб, която имаме в месинджъра; реших в един момент, че не е зле да дам публичност на написаното, щото днес и много други приятели ми се обадиха, да, знам добре, че много хора се вълнуват и преживяват по повод на ситуацията, в която се оказах в последните дни; та там значи написах ето какво: 

Едва сега виждам какво сте обсъждали, какво сте казали и по моя казус. Аз пък днес цял ден четох хубава книга. Когато имам проблеми бягам от тях във философията, в четенето на хубава книга. Това много ми помага. Това направо ме спасява. Заболяха ме очите от четене и се налага да почина като опитам да затворя малко очи, доколкото това изобщо е възможно понеже съм на работа като пазач, от днес сутринта до утре сутринта съм 24-часова смяна. Та да знаете защо мълча. (Знаете, че с мерзавците в групата за моя подкрепа не разговарям по чисто хигиенични причини: с прасета е тъпо да се бориш...) 

Аз иначе когато взема смартфона чета какво обсъждате. Съжалявам, че днес не мога да беседвам с вас. Не съм добре, нямам настроение за обсъждане. Ще видя утре какво решение ще взема. От една страна бих си тръгнал сам от училището защото се чувствам оплют и унизен. Вярно, че ме плюят само 3-ма мерзавеца тук, в Мрежата, но го правят публично, което ще породи какви ли не слухове и небивалици по мой адрес. 

Ако реша да остана в училището то ще е по една-единствена причина: най-вече заради учениците, които ме приеха толкова добре и ми е мъчно да ги оставя, да си тръгна, а също така заради колегите-учители, които също ме приеха много добре и затова ми е неудобно да избягам и от тях. И заради директора, който ми оказа доверие и ме взе на любимата ми работа. (Този директор, като по истинско чудо, е същият по манталитета и по подхода си като покойния директор на пловдивската ПГЕЕ "ТЕТ Ленин" инж. Венелин Паунов, Бог да го прости, когото аз в книгата си за него нарекох най-добрия мениджър в образованието, когото познавам; същите думи с чиста съвест мога да кажа и за г-н Петър Карпаров, директора на ПГ "Петър Парчевич" в гр. Раковски!) 

Затова и него едва ли ще намеря сили да го подведа. Но и не ща да му създавам излишни проблеми с родителите. Това е. 

Казусът за мен е много тежък. 

С колегата Николай Димов разговаряхме днес и се разбрахме по всички пунктове. Той с приятелката си дойде при мен на работата ми и обсъдихме ситуацията цялостно. Водихме, дето се казва, тежки преговори. Продължихме разговорите и по телефона. Имаме много политически различия най-вече, които тровят отношенията ни. 

Цялата работа, както и предполагах, е, че той се е подразнил силно от мои политически анализи и коментари. 

Както и да е, ЧОВЕШКОТО получи в крайна сметка приоритет над всичко останало. Простихме си взаимно обидите, както му е редът за този ден и за християните. 

Но аз вземам решенията си трудно и знам добре, че утре ще взема в последния момент крайното си решение. Интересното е, че всички мои приятели единодушно ми казват, че трябва да надмогна погнусата си от обидите и униженията и да не си тръгвам, да не напускам училището - заради учениците и заради учителската работа, на която, така или иначе, отдадох целия си живот. 

Това е. Приятна вечер на всички!

ПОДКРЕПА: Become a Patron!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo