След като вчера се мъчих да напиша своя доклад за международната научна конференция в Киев на руски език, тази заран реших да го напиша на български, понеже нищо не пречи за това, още повече, че списанието, което издаваме, както и конференцията, са международни и многоезични, а пък българският език (старобългарският) е така или иначе в основата както и на украинския, така и на руския; ето какво написах и пратих там, на украинските си приятели:
Как да запазим душевното си здраве в
условията на безпощадна война на идеи?
(Как сохранить свое душевное здоровье в условиях
беспощадной войны идей?)
На мен ми се иска дори заглавието да звучи ето така: Как
да запазя душевното си здраве в условията на безпощадна война на идеи (в която
толкова много хора, за жалост, се побъркаха!)? Понеже наистина този
проблем е пределно индивидуален, всеки човек следва да намери свой оригинален подход, изхождайки от уникалната
си личност и от особеностите на своя душевен живот; тук "рецепти" или
някакви "научни алгоритми" не помагат, иска се творчество, свобода, индивидуалност, тук всичко е различно и общите
рецепти, общите теории не помагат. Но понеже все пак моето разсъждение е
предназначено за научна конференция,
то ми се налага да избегна тази прекалено личностна форма, която, подчертавам,
въпреки всичко би била най-подходяща. (Пък на основата на казаното тогава би
могло всеки да търси своя личен и дори "субективен" отговор на
поставените проблеми – като тук субективността не е недостатък, напротив: та
нали има субективни, сиреч ценностно и
смислово наситени, дори разточително богати истини, касаещи тъкмо нас
самите, които точно по тази причина са ни тъй съдбовно потребни?!)
Както и да е, с оглед на спазването на известни общоприети научни
стандарти и най-вече заради предназначението на този текст се виждам принуден
да възприема и използвам общата стилистична форма на писане. (Макар че тук
мигновено се появява най-основния въпрос, въпроса "А наука ли е философията?", чиито отговор би ни отвел
така далеко, че тогава съвсем не бих могъл да изпълня поставената си задача,
която ми се ще да има и едно чисто практическо
значение, т.е. всеки човек ми се ще да може да почерпи от нея някакви
ефективни и действени, дори приложими в
живота изводи, които да послужат за съхраняването не само на душевното му
равновесие и хармония, но и на неговото душевно
здраве.)
Нека да започна с очертаване на главното в ситуацията, в която
всички се намираме. Това е една нелека, сложна, тежка дори екзистенциална, житейска,
психологическа, духовна, културна ситуация, имаща и преките си всекидневни
проявления, ефекти, проблеми.
Живеем в крайно динамичен и изменящ се пред очите ни съвремен
свят, света на XXI-ия век, в който имаме немислими, направо невероятни
възможности за достъп и обмен на информация, за провеждане на пълноценни
дискусии и дебати, живеем, потопени в океан от какви ли не мисловни и духовни
(бездуховни?) образувания – чувства, мисли, мнения, илюзии, лъжи, идеи,
антиидеи, истини, пост-истини (а думи като... "пост-лъжа" и
"пост-лъжи" нима не трябва да има, щом имаме дума "пост-истина"?
Или има дума пост-неистина?), античовешки паранои, бесовщини, масови лудости,
простотии, глупости... абе няма как да се изброят всички думи, които са ни
необходими да опишем това невероятно
БОГАТСТВО (духовно и... "антидуховно", не просто
"бездуховно", също така "некултурно", а и
"безкултурно"!).
Е, кажете ми още сега, в самото начало: как да "плуваме"
в този тъй гъмжащ от... живот, от различни, несъвместими форми на живот, мисловен и антимисловен океан (думата
"море" е слаба, нека да изпозваме все пак думата "океан"!),
да, как да сърфираме в този така преизобилен на живот океан, в който плуват не
само хищни акули, но и има какви ли не, в това число и най-уродливи чудовища,
мамещи ни коварни сирени, абе какво ли не има в него; в него също така има и
много изкушения, съблазни, примамки, има въдици, има... "рибари" на човешки души (ний, човеците, ний, плувците,
нима сме също така и... риби?!), има абсолютно всичко, има грамадни отровни
змии, има... костенурки с непробиваеми черупки и най-различни същества със също
така яки брони (защо ли са се така бронирали, нима са осъзнали заплахите и
коварствата на обкръжението?!)?! (Както започнах, май веднага затънах в една неизразима
с думи метафора, подобна на тресавище,
от което излизане няма: къде ли да намеря някаква твърд, що-годе здрава, пък
макар и песъчлива почва, къде е този остров, в който бездиханен да си почина? Има
ли изобщо острови в този гъмжащ от живот мисловен, антимисловен, духовен,
бездуховен, идеен и прочие грамаден океан, подобен на цяла Вселена?!)
Да, вкратце казано, уважаеми дами и господа... съдебни заседатели,
ще се отърва ето как: живеем в "твърде сложен и динамичен свят",
ситуацията, в която се намираме, е безкрайно... интересна, ако мога да използвам
думата, която е налична в толкова баналното вече китайско проклятие: "Да живееш в интересни времена!"!
Да, времената, в които живеем, са изключително интересни, потресаващо интересни
са даже! Как човек да не се... побърка от тази потресаващо необятна и мощна
интересност?!
Имаме ли такива титанични душевни сили, че да устоим някак на
въпросната прекалено динамична и колосална интересност, сред която сме подобни
на крехка лодчица, тласкана отвсякъде от невероятно мощни вълни: информационни,
пропагандни, мисловни, идейни, духовни и антидуховни...?! Или всички ние не
само че сме застрашени от... побъркване, но и... отдавна вече сме изкрейзили?!
Изобщо възможно ли е някой в тази изумителна вакханалия изобщо да си е запазил
разсъдъка здрав? Да бе, има ли изобщо някой нормален все още сред нас, окаяните
грешници на пощурялата модерност –
или пост-модерност, знае ли човек как да го нарече още този лудешки, бесовски и
прочие паноптикум?! (Думата паноптикум, както ми казва... интернет,
т.е. Google, е неологизъм, създаден от английския адвокат Джереми
Бентам (1748-1832).Тя е конструкция, чийто дизайн позволява да се наблюдава от
цялостната вътрешна повърхност от една гледна точка... Създаването на този
дизайн се дължи на британски философ, който е предвидил затвор, където всички
затворници могат да бъдат под зрителното поле на охраната, без затворниците да
осъзнават дали гледат. В Panopticon оригинала Бентам извършва монтаж на кула в
центъра на сградата, така че стражът може да наблюдава всичко, което се е
случило в сградата, която е място, в един пръстен, където е имало в двор в
центъра на строителството с кула в центъра, където пръстенът беше разделен на
малки стаи, които гледаха към интериора и екстериора и във всяка една от тях
бяха целите на конституцията, която беше дете, което се учи да пише, работник,
работещ, затворник, изкупуващ вината си и луд, който актуализира глупостите си
и т.н. Ами сега де, а, кажете, какво правим; вие разбрахте ли нещо? Щото
аз почти нищо не разбрах, така сложно се е изразил умникът, който го е написал,
че нищо не се разбира общо взето, нали? Или вие всичко разбрахте?! Но да
оставим тази иначе добре звучаща дума паноптикум, да се задоволим с
нейния интуитивно долавян смисъл!)
Ето още една дума, която си заслужава да използваме, думата
интуиция. Тя е прекрасна дума, която много ни помага за разбирането. При
интуицията разбираме истината без да мислим, ах, какво неизразимо
щастие е това, нали така? Дума вяра е родствена на интуицията,
при нея пък решаваме с невероятна лекота най-трудните въпроси, непосилни за
ума, разсъдъка, интелекта, съзнанието и дори "разума", въпроси от
рода на "Има ли Бог?", "Смъртна или безсмъртна е човешката
душа?", решаваме ги с един замах, тази магическа и дори сакрална
способност, именно вярата, с която май не всички души и човеци са надарени – в
наше време нима няма хора, които вярват в какви ли не глупости, примерно вярват
в... световната конспирация?! – също си заслужава да я използваме в нашия тъй
усложнил се анализ.
Но нека още тук да кажем, че в наше време може да се вярва в какво
ли не, може да се вярва във всичко, пълно е с хора, които вярват и се покланят
на какво ли не, в това число обикновено на всякакви... глупости, също така и,
уви, най-примамливи... лъжи! Да, имаме свободата да вярваме във
всичко, нашата свобода, оказва се, е безпределна, ето че намесихме и
фундаменталната дума, думата свобода, без която нищо човешко на
този свят не може да бъде проумяно и обяснено, да не говорим за това да бъде
разбрано. (Думата разбиране също ни е изключително потребна за
анализа и аз често ще я използвам, да видим обаче докъде ще стигна, щото още
тук започнах да се плаша: дали изобщо, както съм я подкарал, ще успея да стигна
до... темата си?)
Да, ние сме свободни, мислим се за свободни, искаме да сме
свободни, но давате ли си сметка колко много хора има на този наш вече 8 или 9
милиарден (!!!) човешки свят, които или се плашат от свободата, или смятат, че
тя им е непосилна, или пък я смятат за вредна и опасна ("Свободата е
страшно и опасно нещо...", Достоевски), а има и стотици милиони, може би и
няколко милиарда човека, които дори... мразят свободата, виждат в нея извора на
най-голямото екзистенциално-житейско – за тях самите! – зло! (Добро ли е свободата за нас, човеците – или
е зло? – ето един хубав, чини ми се, въпрос, който не е зле често да си
поставяме! Или този въпрос според вас е напълно излишен, щото за вас, може би,
свобода... изобщо няма, вий пък така ли мислите, моля ви се?! Прочее, един
уважаван от мен – заради дълбочината на прозренията си! – мислител, Артур
Шопенхауер, твърдо смята, че свободата е една от най-коварните илюзии или
заблуди на човечеството. В днешно време мразещите свободата обаче са така
много, че ний, свободолюбивите, се чувстваме някак некомфортно – сред морето от
проклинащи я...
Така, май избрах вече няколко думи с възлово за анализа ми
значение, които съм длъжен да използвам? Разбира се, има още такива твърде
потребни ми думи. Налага се (без да ги подлагам на кой знае какво проясняване) още
някои други думи, примерно думи като съзнание, разум, здраве,
болест, норма, нормално, патология, изрази
като душевен живот или само живот, една моя любима
дума, подобно на думата свобода, думите човек и човешко също
неизбежно ще използвам. И думата идея, разбира се, трябва да
използвам по необходимост, щом като в заглавието, в основния ми въпрос, се
съдържа израза "война на идеи".
И ето че се оказа, че терминологията ми общо взето съвпада с философската
терминология, поне най-главната, да, това са най-важните тъй любими на нас,
философите, магически думички, с които жонглираме, боравим, играем си кажи-речи
всекидневно, поне когато се мъчим да проумеем това или онова.
Майко мила, ето, вярно, пак си затънах в непроходимото тресавище,
от което излизане няма! Ще трябва неизбежно да се самоограничавам ако искам да
не се удавя... в тресавището, терминологичното, да не говорим за огромния екзистенциално-мисловно-идеен и пр. океан,
в който сме ако не плувци, то, може би, чисто и просто... удавници?! (Щото т.н.
кръжащи наоколо нас... зомбита, живи мъртъвци, уж живи, но мъртви, с мъртви,
отровени от пропаганда и от лъжи умове и дори души, нима могат да бъдат някакви
плувци и сърфисти, не, няма как да са плувци и сърфисти, те са просто... давещи
се потенциални удавници, а някои, нищо чудно, са си направо удавници-трупове,
агонизиращи и почти бездиханни.)
А въздухът, който дишаме, плувайки във въпросния мисловно-идеен-информационен океан,
какво ли е – щото той именно ни дава живота, нали така, без този въздух направо
ще се издавим мигновено, нали така? Дали темата ми не трябва да е именно за
въздуха, примерно, дали въпроса си в заглавието не трябва да го променя ето
така:
А кой е въздуха, който дишаме в нашия безпределен, в нашия
грамаден идейно-информационен океан – и благодарение на който сме все още живи?
Стига, разбира се, наистина да сме живи, щото ако това, че сме
живи, е една от нашите тъй безкрайни илюзии, тогава какво пък ли ще правим? "Делото по спасяването на давещите се е
дело на ръцете на самите давещи се!" („Спасение утопающих – дело рук самих утопающих!”), този лозунг на
таваришчите Илф и Петров дали не ме принуждава да променя въпроса си ето
как:
Можем ли да спасим осиротелите си души ний, давещите се в океана
от информация, в който уж все още плуваме?
Да, и така може да се каже, защо пък не, но карай да върви...
Неизбежно се налага да използвам много често една дума с
най-почетно и възлово, ключово значение: истина. Думата истина е
най-почетната философска думичка наред с думи като свобода, човек, живот, красота (нека да не
забравяме, че истинският човек е не само естет, но е и поклонник на бог Ерос,
който без усета за красота е нищо!). Истината заема такова почетно място за
нас, човеците, по причина на това, че тя е неотделима от свободата: Познайте Истината, защото Истината ще ви
направи свободни! (първата заповед на Христос е точно тази). Като
стана дума за това не мога, нямам право да се въздържа и да не кажа, че
Учението на Христос е религия както на свободата, така е и религия на любовта, а нали ний, общо взето, имаме
претенции, че сме (уж) християни?!
Е, изведнъж тук ми идва в ума коварната мисъл, която обезсмисля
цялото ми начинание с писането на този уж научен текст: добре де, човече, какво
има толкова да му философстваш и да се правиш на интересен, та нима всичко вече
не е казано? Ето как е казано: от полудяване, сиреч, от удавяне в океана на... безумието, в океана на безсмислието, ни спасява само
ако успеем да се доберем до непоклатимо-твърдия остров на Истината, която
именно и е душевното лекарство, благодарение на което се предпазваме от
всякакви смъртоносни отрови, от които кажи-речи се състои въпросният безбрежен
"мисловно"-"идеен"-информационно-дезинформационен океан,
в който всички ние се потенциални удавници?! Или Истината е само непотопяем
сал, с който ще доплуваме до... Острова на блажените? (Острови на блажените е митично място в древногръцката и келтската
митология, където героите и други знатни смъртни са
приети от боговете в блажен рай –
ни казва тъй услужливият чичко Гугъл.)
Прочее, психично болният човек, човекът с увредена психика има
тежко разстройство на душевния си живот,
изразяващо се в това, че неговите душевни сили не успяват да си вършат работата
така, че в душата му да възникне общо взето реалистична картина на
съществуващото, т.е. такива нещастни хора очевидно живеят в някакъв лъжлив,
примислен, въображаем, фантастичен свят. Тия неща съм ги обяснил пределно ясно
и простичко, в разбираема и човешка форма в своята първа (ако не броим
историческата ми и в крайна сметка незащитена дисертация, която, прочее, беше
на тема "Учението за човека и формите на духа"!) книга,
която написах кажи-речи още в младежките си години (30-годишните още младежи ли
са?), озаглавих я ето как: ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА, а за подзаглавие
сложих думата ПСИХОЛОГИЯ, като обаче още в предговора обясних, че
това е ФИЛОСОФСКА ПСИХОЛОГИЯ, а не онази другата, научната,
психология.
Животът на душата и на духа е темата на моя живот, вълнува ме тази
тема още от юношеските ми години – когато Бог знае как в условията на комунизъм
(в това число и съветски: завърших Санкт-Петербургския университет през
далечната 1983 г. когато бях само на 24 години!) не само не... полудях (ах, какви
чудесни условия за полудяване имаше тогава, не по-малко прекрасни от
сегашните!?), не само запазих душевното си здраве, но и, да се надяваме, успях
(да пази Господ!) да култивирам такава сила на духа, благодарение
на която устоявам на всякакви приливи, отливи, грамадни вълни на оня същия
безбрежен океан, в който плувам вече толкова много години! Простете, дано не
звучи прекалено грозно, сякаш съм някакъв вманиачен самохвалко, но си
позволявам тази волност: силата на моя дух, щом ето сега пиша това, все пак ми
е напълно достатъчна. (Стига, разбира се, да не възприемете моя свободолюбив маниер на писане като ярък
симптом за... несъмнена лудост,
нещо, което, разбира се, не се съмнявам, че ще направят моите тъй сърдечни
доброжелатели, които ме съпровождат като... бесни кучета и ме лаят и плюят при
всяка моя проява, при всеки мой текст, при всеки мой философски клип и пр.!)
И тъй, ще ми се наложи оттук-нататък да бъда пределно кратък. Дай Боже да устоя на обещанието си, щото все пак е непростимо да пиша огромен текст когато нещата въпреки потресаваща си сложност все пак биха могли да се кажат и значително по-просто и лесносмилаемо – нали имаме претенция да сме съвременни, какво ни пречи да спазваме тъй мъдрия съвет на "напълно лудия" философ Фридрих Ницше, друг мой любимец от ранните ми младежки години та чак досега, написал ето какво:
"Моята суетност се свежда до това да кажа с едно-две изречения онова, което всеки друг ще каже в цяла една книга – или, по-скоро, няма да каже в цяла една книга!
Затова и ето оттук-нататък ще се разбързам – като умел олимпийски
шампион по плуване.
Когато всички до една душевни сили (това е от моята философска
психология) успяват да се сработят,
т.е. подпомагат се, а не си пречат (което води до опасен блокаж и до парализа
на душевния живот!), сиреч, изпълняват си ролята в една прекрасна хармония, то тогава всичко си
е на мястото и ний, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, сме си напълно
здрави и нормални – дай Боже всекиму, имам предвид дай Боже всеки четящ този
текст човек да има щастието да постигне това! На всички чистосърдечно го желая!
А на ония, за които това не е така, искам да кажа ето какво:
недейте бърза да се ядосвате по повод на това, което казвам и пиша, имайте
малко търпение, недейте да ме съдите толкова строго! Имайте търпение, да,
почакайте малко! (Щото, примерно, някой горд учен, разбира се, няма да се
стърпи да изкряска: "Но какви са тия
глупости, които този нещастник си позволява да дърдори, та това е...
дръндософене (авторството на тази дума принадлежи на един мой заклет и много
злобен, крайна завистлив, но за сметка на това многоучен всичкознайко!), та в
негови дръндософщини нема никаква научност?!") Карай да върви, нека
всеки да казва каквото иска, аз продължавам – стараейки се да не хвърлям камък
по всяко лаещо ме куче, щото, както казва мъдрият Уинстън Чърчил, който прави
това, т.е. гледа да хвърли камък по всяко лаещо го куче, доникъде няма да
стигне.
Умът (той си има много имена: съзнание, интелект, разсъдък, дори
"разум"!), чувствата, въображението, интуицията, паметта, волята, вярата,
безсъзнателното ("То" на Фройд) и най-вече техният началник, именно
самосъзнанието, Аз-ът, не влизат във
война една с друга (използвам женския род, щото това са все душевни сили!), а
си сътрудничат, партнират си, подпомагат се, не си пречат – както това, имам
предвид преченето, е при повечето, за жалост, човеци. За нашия ХХI-ви век е
характерно обаче това, че самонадеяният
ум е станал всевластен господар и
тиранин, а пък Аз-ът, самосъзнанието (и дори... самочувствието, другата
сила на т.н. Аз-комплекс) е станал негов унизен и жалък слуга, дори роб; ето я
най-важната причина за тази епидемия от
масови психични патологии (лудости и бесовщини!), на която сме свидетели в
наше време: да бе, какви ми пречи да смятам най-отвратителната, най-гнусната
лъжа за... истина, щом така ми е скимнало, нали така?!
Е, по тази перверзна логика, при която Аз-ът не си изпълнява
ролята, настъпва такъв хаос, настъпва така бъркотия
в душевния живот, че в него е възможно абсолютно всичко, т.е. нищо не пречи
истината да бъде смятана за... "лъжа", а лъжата – за
"истина"; бялото да бъде видяно като... "черно", а черното –
като "бяло"; доброто да бъде оценено като "зло", а злото –
като "добро", сиреч, нищо не пречи жертвата на руската имперска
агресия, именно горда и свободолюбива Украйна, да бъде възприета като
"агресор" и "виновница" за войната, а пък Русия, дето
започна войната и нападна Украйна, да бъде възприемана като
"защищаваща" се от... "украинско-американската агресия",
нали така "мислят" папагалите ("папугай" на руски!), които
са жертва на неподражаемо глупаво лъжещата руска, безкрайно злобна, лудешка и
бесовска пропаганда?
Такъв клет Аз е именно онова зомби, онзи "жив" мъртвец, чиято душа вече е отровена така, че не различава
нищо реално съществущо именно като реално съществуващо, а в болното му
съзнание всичко е съвсем наопаки на действителното, на реалното. Страшна
трагедия е това да си душевно сляп, да си с отровена душа, душата, де факто, да
ти е парализирана и дори мъртва, щото щом една душа не си изпълнява ролята,
заради която Бог ни я е дал (да прозираме истината и дори Истината, да не
говорим за това, че трябва с цялата си душа и сърце да я обичаме!), то тогава нима такава една душа може да е жива?
Разбира се, че не може, и ето, подобни души на... плувци, дори и да стигнат до
пясъка на някой остров, там почват да се мятат като риби връз същия този сух пясък,
щото такава клета душа няма как да ражда живот; а именно истината е носител на
живота, а лъжата, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, наподобява и
прилича на смъртта, нещо повече: лъжата убива душата, следователно лъжата е убиецът на душата!
Някога Сократ всеки ден воювал със
софистите, които се упражнявали, както е известно, в изкуството лъжата да
представят като... „истина”, а истината – като „лъжа”. Те били така изкусни, че
можели да „докажат убедително”, че истината е „лъжлива”, а лъжата е „правдива”
и „истинна”, което, разбира се, е много глупаво и кухо откъм смисъл занимание.
В днешно време софисти бол, нещо повече, те не знаят, че са
софисти и лъжат „от цялата си душа и сърце”, т.е. те са пропагандисти, те са,
простичко казано, безскрупулни лъжци!
(А такова лъжене е именно ужасна психопатология, вярването на такива лъжци също
е кошмарна психопатология, на това основание аз отдавна съм дал своята диагноза
на путинщината, на путинизма: той е една отвратителна
психопатология. И лъжат, естествено, за пари, за какво друго да лъжат?! (Някои
от тях, като телевизионния лъжльо и мошеник Владимир Соловьев, който, както
знаем, имаше доста хубави имоти в Италия, ги загубиха заради санкциите и
войната, но това не им попречи да продължат да лъжат още по-нагло: е, сега вече
наистина има за какво да мразят толкова Запада, Европа: щото им взе имотите,
„спечелени” с толкова безчестно изработени пари! Щото за такива клети души няма
нищо духовно, за тах единствено парите са този Modvs
Vivendi, около който всички се върти!)
Да вярваш на лъжи и на лъжльовците
сякаш си безумна и безчувствена твар,
а не човек (мислещо същество!), е най-разпространената душевна патология на
нашето време. Тя е израз не само на парализа
на ума, мисълта и чувството, тя е израз на пълно, тежко и жестоко дори разстройство на душевния живот. Такъв
човек е загубил пиетета си към истината,
усета, който ни прави човеци, той е и безчувствен (което е най-страшно, щото
благодарение на чувствата ние оценяваме нещата,
даваме им смисъл!), а безчувствеността ражда какви ли не пороци (и чудовища!),
тя именно е показател за ценностна и идейна безпътица.
Идеята пък (нали ви обещах да кажа и що е идея?) е органично единство на мисъл и чувство,
на знание и ценност (смисъл), която има такова мощно въздействие върху душата
като цяло, че най-вече успява да активира волята и то така, че ние почваме да
действаме; да, човекът, въодушевен от здрави идеи, е способен не само да
променя света, но и дори да го подобрява (стига това изобщо да е възможно, щото
кьонигсбергският мислетел Кант и неговият почитател Шопенхауер смятат, че
светът благодарение на нашите намеси може да стане по-лош, но по-добър, уви, не
може да стане; нищо чудно двамата философски пророци да излязат прави, знае ли
се?!).
Какво правят нездравите, лудешките, пропагандните, бесовските,
лъжливите идеи ли? Водят най-напред до какви ли не отровни зарази на умовете, водят
до масови психопатологии като путинщината, водят до изкрейзване на цели народи
(като германския в 30-те години на ХХ век и като руския след 1917 г. та
досега!), водят до жестоки ексцесии, войни, масови гробове (Буча), водят до ГУЛАГ,
КГБ и прочие, да не повтарям ония неща, които би следвало да знаете до болка
сами. Знаем го щото всичко това сме го преживели, ала, за жалост, така и не
поумняхме! И се стигна до свинщината сега, след като така тъжния ХХ век уж си
отиде, да има тотално побъркани хора, които даже сега, в XXI-ия век, да си мечтаят за връщането на
комунизма – щото, видите ли, той досега не бил показал всичките си толкова
грозни и тъпи „прелести”!
Налага ми се да спра дотук. Темата е
благодатна и голяма, но и цяла книга да напиша, май няма кой знае какъв смисъл.
Най-важното вече го казах. Или поне намекнах за него. Всеки човек, всеки читател
на горния текст, стига да е донякъде с неувредена душа, би могъл сам, тръгвайки
и опирайки се на вече казаното, да си извлече всичко останало съвсем сам. Този
е верният път. Да бъдем само консуматори на готови, смлени мисли не е кой знае
колко достойно поведение. То не е и успешна жизнена стратегия. От такива неща
трябва да се пазим както дяволът се пази от тамяна.
Войната на идеи гъмжи и бучи около
нас. Колко много гласове като коварни сирени ни примамват, неизчислимо
множество търговци ни канят да си купим техните тъй бляскаво опаковани стоки.
Продава се всичко, всичко е стока, а най-голямо е търсенето на... готови мисли,
които, подобно на готова конфекция, да си ги облечеш и да се перчиш след това
със „самородната си хубост и красота”.
Светът, в който живеем, може да бъде и прекрасен, но може да стане
и същински кошмар. От нас зависи всичко. От нас зависи какво ще бъде. От
идеите, раждащи се в нашите души, зависи животът, зависи и бъдещето ни. Ние
самите зависим от своя дух, от духа, който ражда душата ни – и от който тя се
вдъхновява. Здравата душа ражда здрави, жизнеспособни идеи. Затова трябва да
бъдем безпощадни към болестта – и да работим всеки ден за здравето си.
Както се грижим за телата си, още повече следва да се грижим за
душите си, нали така, драги ми естетични и хедонистично настроени фитнес-маниаци,
затъпяващи всеки ден, оттадени така страстно глупостите на тик-ток, които ви
направиха неспособни да се задълбочите в един що-годе смислен текст като този?!
Край. Бъдете здрави! Ето това мога
да ви пожелая най-сетне. Това е любимото ми пожелание, което постоянно повтарям...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар