Смятах да мълча. Не защото се уплаших, а защото в един момент се оставих да ме подведат. Пък и ме шантажираха ето по какъв подъл начин: "Сакън, гледай да не дадеш гласност на случилото се, то си е "наш", вътрешен проблем, щото иначе ще пострада институцията; трябва да сме лоялни към нея!". Е, щото именно съм лоялен към институцията и нейния дълготраен интерес, сега решавам повече да не мълча. Ето за какво става дума.Аз съм учител, прехранвам се като преподавам философия в една най-елитна пловдивска гимназия (пиша това за тия, които не го знаят). И ето каква невероятна и отвратителна история ми се случи тия дни, оня ден, в понеделник. Една гнусна история, заради която не мога да спя вече втора нощ. Никога в живота си не съм бил подлаган на подобно грозно отношение и унижение. Но преди да опиша последните събития се налага да кажа нещо един вид като прелюдия.
Училището, в което работя вече 12 години, е едно знаменито и бляскаво по славата си училище, което имаше един не по-малко знаменит и бляскав директор: неговото име е Венелин Паунов. Аз за него и друг път съм писал: виж Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието, също така Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище, ето примерно и това Пътят към успеха и просперитета. Съвсем наскоро нашето училище чества своя 50-годишен юбилей. На тържествата обаче не присъства доскорошният му директор; не присъства, примерно, и знаменитият учител Жак Асса, емблемата на тази наистина знаменита гимназия, работил в нея от основаването й, т.е. един вид явяващ се нейна жива история. Защо не присъстваха ли? Ще разберете съвсем скоро, стига вече сами да не сте се досетили. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
8 коментара:
„Страшното, по нейните думи, било, че това били жалби не само от учениците от тия 4 класа, но и от техните родители!“ –
„Родители играют в американской школе очень большую роль — гораздо большую, чем в школе российской. Это субъект неограниченных возможностей. При грамотной жалобе родителей не то что учитель, даже директор не усидит в своем кресле. Конечно, встречаются совершенно адекватные родители, которым от педагога нужна лишь информация об их детях. Однако, мне кажется, основная часть американских родителей видят свою миссию в школе в том, чтобы защитить свое чадо от посягательств учителя.
Претензии могут быть самые разные: от жалобы на слишком большие домашние задания до прямого давления на учителя…
…Начиная презентацию своей реформы, директор мягко, но твердо предупредил коллектив: кто не со мной — тот против меня, либо вы меня поддерживаете, либо ищете себе другую работу.
…А почему это письмо анонимно? Почему автор, по всему видно, опытный и уважаемый учитель, не хочет или боится выступить открыто?
Этот вопрос я задал одному из своих коллег. Он белый американец, лет пятидесяти, одинокий, очень порядочный и набожный. Ещё он попросту, как они говорят, хороший парень. Я спросил: «Джон, объясни мне, почему все молчат, глядя на этот театр абсурда? Почему все боятся открыто сказать директору, что он не прав?» «А ты сам почему молчишь?» — ответил он вопросом на вопрос. «Я молчу только из-за своего визового статуса иностранца, — продолжил я. — Если меня вдруг уволят, то я теряю все — через десять дней меня просто вышлют из страны. Да к тому же я здесь все равно не свой, а в чужой монастырь со своим уставом не ходят». «Ты знаешь, Айрат, — ответил он мне, — я понимаю, что в этом случае ты теряешь гораздо больше, чем любой из нас. Но я тоже не хочу терять свою работу, свою зарплату, свою страховку и прочее».
К слову сказать, работа и зарплата у учителя в Америке такие, что терять в общем-то особенно нечего. Но… с одной стороны, учитель — это ещё не самая худшая профессия. А с другой — сами подумайте, куда пойдет человек за пятьдесят, большую часть жизни проработавший в школе? Только в другую школу. Что ещё он умеет делать? А какую характеристику даст ему директор? И куда его возьмут с такой характеристикой? Мне кажется, в Америке это самое страшное — получить клеймо человека нелояльного, человека, имеющего собственное суждение и, что ещё хуже, имеющего нехорошую привычку это суждение высказывать. В этом одно из главных отличий менталитета американского и российского, или, точнее, советского.
http://warrax.net/93/07/usa_class.html
И понеже в блога на друго място стана дума за интелектуалците и простаците: ами не е априори ясно, че интелектуалците са винаги за предпочитане, виж пример преподавателските колективи в училища като Вашия техникум и в университети като ПУ, музиканти в хорове и оркестри и т.н. Мнозина интелектуалци са ужасни хора, самовлюбени, егоисти и егомани, тщеславни и честолюбиви, завистливи, нарцистични, нетолерантни и т.н., докато отношенията в колективи от „простаци”, например строителни работници или миньори, понякога са много по-хармонични. Човеконенавистническите идеологии на фашизма и комунизма например също не са продукт на простите хора, а на интелектуалци или на такива, претендиращи че са интелектуалци.
Класиката на Фелини - Амаркорд - порнографски филм!?! Стига бе! Кой можа да измисли такава глупост. Даже съветската цензура през 1983 г. го беше пуснала по кината.
Грънчаров, бори се! С теб съм! Колкото и да съм те критикувал, колкото и да не съм бил съгласен с похватите и манипулациите ти, все пак съм сигурен, че си стойностен учител, кавито в нашете училище са малцина.
Пипалата на Октопода са дълги!
П. Каменов
Доста подличко отмъщение.Вероятно тия образи от ГЕРБ четат блога Ви и беснеят.
В ГЕРБ са се събрали всички нереализирани сини и червени некадърници с претенции, гарнирани с брутални и тъпи милиционери и целия тоя буламач, не само разсипва държавата сега, но и нанася непоправими щети за бъдещето и. За съжаление, не сме в състояние да го променим.
П. Каменов
http://ned3.blogspot.com/2012/04/blog-post_21.html
http://ned3.blogspot.com/2012/04/blog-post_21.html
Публикуване на коментар