Не се подвеждайте от лъскавата, старателно лъскана фасада, а погледнете какво става вътре, в недрата: там е страшно, там всичко е изгнило

Тази сутрин ненапразно се поразходих набързо из мрежата; попаднах на нещо интересно и веднага го препубликувах в блога си, а ще го сложа и в следващата книжка на списание HUMANUS, да се знае, да не се забравя (виж: Въпреки численото превъзходство на глупаците следва да се опитваме да надмогваме склонността си да правим глупости); там пише:

"Накъдето и да погледнеш, хората са все глупци" - така пише върху глинена плочка, открита сред развалините на Вавилон. Написани са тия думи в 587 г. пр.н.е., изглежда под надписа има и поставена година.

Трябва да имаме в съзнанието си това обстоятелство, именно, за господството на глупаците в живота ни, но то не трябва да ни насърчава сами да правим глупости. Глупакът е така устроен, че изпада във възторг от глупостите, той не ги съзнава като глупости, обича ги, смята ги за нещо велико, покланя им се, възприема ги като нещо свръхумно. И умните хора, чини ми се, са склонни да се подвеждат и да не разпознават на моменти глупостта като глупост, но все пак би следвало да имат наклонност, като чуят някакво по-пищна глупост, да се сепнат, интуитивно да усетят, че нещо не е наред, да се замислят и в един момент да установят несъмнено, че пред нас е една глупост. Способността да различава глупавото от неглупавото е особеност на умния, на неглупавия човек. Завършеният глупак твърдо възприема и най-откровените глупости като умнотии, а пък умните думи ги възприема като глупави, сиреч, подменя местата им. И го прави устойчиво. Не става дума за краткотрайна подмяна. Тази пристрастеност към глупостите у глупаците - те, излиза, не могат да различават глупавото от умното и си имат пиетета да се радват на глупостите - някои много мъдри хора смятат, че е дефект на ума, който е непоправим и нелечим. Кант примерно твърди, че няма лекарство срещу отдадеността на глупостите, глупакът ще си страда доживотно от глупостта си. Имам чувството, че е напълно прав. Някаква доста сериозна душевна и умствена извратеност е тази отдаденост на глупостите.

А сега да се върна на темата си. Знаете, почнах отново да пиша поредица за ситуацията в родното образование и училище. От един малко по-различен ъгъл ще погледна този път върху случващото се. Захванах се да пиша за идеалните типове на основните фигури, заети в реалния процес на образованието, искам да ги представя в тяхната нескривана и така неприятна за мнозина истина. Един вид да разголя същината, да махна всички покривала, завеси, пудри и прочие. Такъв ми е замисълът. Вчера както си пишех обаче ми звънна един стар приятел, минаващ през Пловдив и пожела да се срещнем и да поговорим. Зарязах всичко както и докъдето съм стигнал, но снощи късно вечерта реших все пак да го публикувам - да не стане зян (виж: В командната образователна система тече непрекъснато социалистическо съревнование по лицемерие, по имитация на човечност, по ненавист спрямо личността). Е, сега просто ще си продължа в поетата посока. И трябва май да ускоря темпото, че то вече 24 май си дойде, а аз още нямам особен напредък. Обещанието ми беше в дните преди 24 май да пиша по-най-сериозните проблеми на образованието, културата и духовността у нас, а ето, затънах в една тема, от която излизане няма. Затънах сякаш в едно тресавище.

Да, ретроградната бюрократична система на командното и дирижирано държавно-монополистично образование е довела дотам, че днес и системата като цяло, и всяко нейно звено е нещо като блато или тресавище, в което най-уютно се чувстват, знаете, тъкмо жабите, змиите и разните други такива пресмыкающиеся (една чудесна руска дума, означава влечуги или пълзящи; то и нашата дума си я бива де, няма съмнение в това), има също така в това блато и разни уродливи чудовища, които не се срещат в реалната природа, в реалните тресавища и блата. Да се пълзи е нещо като модус вивенди на тази превърнала се в застойно и злотворно блато система, всички в нея пълзят; който се изправи - затъва; трябва да се лази в гъстите застойни води на системата, в която всичко е гнило, разлагащо се, мъртвешко и нечисто. Тя служи не на живота, а на смъртта, на убиването на живото. Нека казаното да ни стои като ориентир. Блатото, тресавището е точен символ и обозначение на същината, на конституиращия принцип или на каквото щете на административната система в образованието. Тя е такава по едно най-просто основание или по една-единствена причина: не понася онова, което е принцип на живота - свободата. Тази система не търпи и не понася свободата - принцип на живота за човешките общности особено. По тази причина и няма живот в системата, а има само гниене. Има мъртвина - и мъртвило. Старая се да обособя с малко щрихи нейната същина и идея. Защо се е стигнало дотук е голяма тема, по която съм писал в другите си книги. Темата за злочестините на дейците на образованието у нас е необятна, затова ще се постарая да се съсредоточа на изявяването на най-важното.

Аз вече обособих някои водещи черти, които се откриват при по-прецизно вглеждане. Свободолюбието и човеколюбието - но автентични, искрени, истински - в тази система са забранени, затова вместо тях имаме само имитации, фалш. Вкратце казано, системата неумолимо поражда страшна деморализация на отношенията вътре в нея. Поражда неудържими тенденции към нравствена уродливост. Който иска да оцелява в нея трябва да се нагажда, инак казано - да играе недостойни роли. Нормалното за човека е с присъствието си да променя неблагоприятната, лошата среда. Така именно се развива човечеството: личностите са тези, които го дърпат напред. Една личност даже със самото си присъствие променя средата. Но ето, системата изисква безличността да е господстващият принцип. Отказваш се от себе си, от своята личност, забравяш за това що е достойнство, свободата става и нежелана, и опасна, и се захващаш... да пълзиш. Всички безропотно пълзят пред величавия трон на началството. Те е и непогрешимо, и мъдро, и прекрасно, и все така нататък в този дух, то, началството, изисква само подчинение, сиреч, отказ от своята личност. На тази основа общо взето друго не се прави освен всеки да мачка и да тормози другите, да се издевателства над тях. Спрямо висшестоящите си най-мил, вечно усмихнат, сърдечен, приветлив и клечиш на колене, само от време на време се осмеляваш да се обърнеш към тях примерно с ето тези думи:

- Днес пък сте толкова красива, уважаема госпожо директор, направо нямам думи колко сте прекрасна, елегатна, трептяща от женственост! И как хубаво Ви стои тази рокля, леле, как ви отива, просто не мога да кажа! А пък как хубаво ухаете: откъде си купихте този тъй вълшебно ухаещ парфюм?! От Париж ли, ясно, то си личи, при Вас всичко е стил и класика! Та аз ей-така, минах да Ви кажа някоя и друга мила дума, а сега се оттеглям да си гледам работата! Хубав ден, мила госпожо директор! Вие сте нашето украшения, нашето вдъхновение, нашата радост!

И пред кабинета на директорката всяка сутрин в редичка стоят бодри подлизурковци, които искат да й кажат някакви мили думи, вие забелязвате, че моя милост, поради неопитност, не може да измисли някакви още по-приветливи думи, но тия същите подлизурковци как могат да ги измислят, ох, как могат! Както и да е де, приемаме, че това е една метафора, то такова нещо може да се случва, знаем, в "съвсем импровизирана форма", аз лично, чувал съм, че директорка е подгонвала учителка поради това, че тази не й се била усмихнала достатъчно приветливо при среща в коридора и, предполагам, не й се е била поклонила достатъчно ниско, знам ли? Но чувах нещо такова. Абе има си съответният ритуал, който не го спазва, става набързо черна овца - и бива обявяван за "чужд елемент". Но този момент вече касае необятната тема за отношенията и взаимодействията между отделните компоненти - учители, ученици, директори-меринджеи, родители, инспекторат, министерство - затуй да се върна на описанието на типовете учители в съвременните нашенски школà.

Моя милост, за жалост, няма гения на Данте, на Шекспир, на Достоевски и прочие че да може да опише пълнокръвно типа, примерно, на типичния български образователен автократор, на авторитарния идеален тип учител или, казахме, по-скоро даскалица, щот учителите-мъже са изчезващ вид. Но аз много се съмнявам, че и самите Данте, Шекспир, Достоевски и прочие, ако можеха да станат от гробовете си, с цялата си гениалност дали биха успели да изобразят и една стотна част от цялата онази неописуема и неизобразима жизнено-очарователна пълнота на въпросния психологически тип. Защото той е неподражаем: той е крайно амбивалентен, примерно хем е тиранин, но също така е и страхливец, хем е величав, излъчва някакво царствено достолепие, хем е смачкан отвсякъде, в дълбините на душата си е най-унизеното същество, хем театрално играе ролята на най-умен, на "всичко знаещ" и "от всичко разбиращ", хем фактически е един игнорант, нещастен позьор, жалък дилетант, който вътрешно трепери от мисълта да не би някой ученик да му зададе въпрос, на който да не може да отговори; спрямо началството постоянно клечи в най-унизителна поза, но пред тия, които са негови жертви, които има властта да мачка, пред тях стои във величавата безстрашна поза на Наполеон при Арколския мост, или, още по-добре, на Наполеон, който на коронацията си грабва короната от ръцете на папата и сам сия слага на главата; той, разбира се, е безкрайно смешен, но има една-едничка грижа: как да всява страх у учениците, как да прави така, че те постоянно да треперят и дори да се покланят на величавостта му; за тази цел си е разработил, разбира се, една страхотно умна система от шантажи, заплахи, други средства за терор, за налагане на подчинение и т.н.; и прочие, и так далее, и т.н., и ала-бала.

Не, това не може да се опише, нямам тия сили! Поне да имах таланта на Алеко, но и него няма, не, решително се отказвам да пиша повече по тази тъй велика тема! Бай ви Ганя ряпа да яде пред неръкотворния образ на българския типов учител-автократор от днешната ни система, не, този тип ще продължи да си чака своя български Данте, своя Достоевски, своя Шекспир. Това чудо обаче по принцип едва ли може да се изобрази с думи. А може би е нужно да се изобразява с четка? Или с оди и оратории? Или стехове требе да се пишат, знам ли вече, съвсем се отчаях! Този величав образ едва ли някога ще бъде пресътворен по някакъв достатъчно убедителен начин, което ще е голям зян за общочовешката култура. Е те тука българските писатели требе да се пробват, да работят упорито, та един ден да можем да се поздравим и ний най-сетне с един български нобелист-литератор. Ама къде ти, те се занимават с описания на каквото друго се сетите, ала бягат от тази най-страхотна тема. Явно неслучайно бягат. То ето и аз се запътвам да избягам, както забелязвате, щото хем не съм художествен литератор, хем нямам нужния талантец, хем даже и време нямам, щото на главата си имам толкова много друга работа. А то за такъв велик предмет се иска цялостно отдаване и посвещаване. Аз нямам тази възможност.

Което казах за горния тип, то в още по-голяма степен важи и за втория идеален тип на българския масов учител, този на страдалеца. Тук е още по-трудно нещичко да бъде представено в онази жизнена пълнота и достоверност, с която ни го представя наготово животът, този най-велик майстор-присмехулник. Вземете, огледайте се наоколо, срещнете някой жив средностатистически български учител (най-вероятно ще попаднете на даскалица) и се опитайте да го почувствате. Хем говоря за типове, хем чувствам колко е несправедливо това, щото, примерно, в наглостите, в деспотизма, в авторитарността може и да има някакви типове, но тук, където водещата черта или емоция е страданието, тук вече всичко е пределно индивидуално. Затуй си вземете всеки който искате случаен български учител и се взрете някак в душата му. И само по този начин всичко ще ви се открие. Няма друг път. Истината по този не по-малко велик предмет може да ни се открие само по този начин. Ето, примерно, погледнете ония клипчета, в които побеснели простаци-ученици се гаврят над своята учителка по английски - и се опитайте да се вживеете в ситуацията. Поставете се, примерно, на нейното място, опитайте да почувствате това, което тя чувства в онзи момент. Е, ако това го можете, всичко ще разберете сами, аз за какво да ви пиша тук и обяснявам. Всичко го има там. Поставете се на мястото и на онзи учител, който пише на дъската, а пък някакво хлапе се впуска изотзад и му сваля панталона. И други подобни изгъзици, с извинение за думата, се случват всеки ден във всяко българско училище.

Всяко българско училище всеки ден е подобна лудница. А ако не е такава лудница, там нещата са още по-нездрави. Там, където учениците са взели надмощие и са встъпили в открита схватка със своите мъчители (думата учител у нас често я заместват с думата мъчител, и то е неслучайно), сиреч, където училищата не приличат на лудница или на бойно поле, там нещата са още по-отчайващо неистински. Там явно господства такова насилие, че то успява да удържа буйствата на тормозените предполагам по ужасен начин ученици. Щом учениците мълчат и се подчиняват, щом слушат, то в такъв случай нещата са още по-неестествени и като такива - нездрави. Щото системата не може да роди едни естествени и нормални човешки отношения между учители и ученици; значи всичко, което наподобява такива, е само имитация, е само фалшификат, е неискрено, е менте. Знаете, у нас е царството на ментетата. В училищата ни, особено в "образцовите", дето "всичко превъзходно върви", дето нямало, видите ли, ексцесии, работата е безнадеждна, още по-уродливо е всичко, още по-извратено е. Не зная доколко сте склонни да се доберете до смисъла, скрит в тия горчиви думи. Просто се опитвам да ви предложа да се замислите по-сериозно. Не се оставяйте да бъдете подвеждани от лъскавата, старателно лъскана фасада. Погледнете какво става вътре, в недрата. Там е страшно. Там всичко е изгнило. Там всичко е неистинско.

Системата е доволна когато всичко се държи под похлупак. За тия неща, които аз тук се опитвам да намекна, за тях е прието да не се говори. За тях е прието да се мълчи. Те се възприемат като "скандални". Оня, който дръзва да говори за тях, е непоносимо лош човек. Той е наш враг. Да огласиш обществената тайна за разрухата, която цари в недрата на системата на българското образование, е непоносим скандал, който си го позволи, следва да бъде наказан. И остракиран. Той трябва някак да бъде заставен да замълчи. Примерно устата му могат да бъдат затворени по много начини. Ако не мирясва, ще го обявим за... луд. ("Лудите, лудите, те да са живи и здрави... а пък у нас свестните ги смятат за луди..." и т.н.; в последните редове на "Под игото" разбираме, че само един луд се е осмелил да протестира - и затова го обесили на касапницата.) Е, най-радикалното средство да му затворим устата е като го уморим. Има си начини и за това. Може, примерно, да умре от глад. Както си искате може да ликвидираме враговете, дето са дръзнали да застрашат идилията на онова блато или тресавище, в което се е превърнало българското образование и училище.

Не зная защо, но напоследък освен метафората за гниещото блато в ума ми се върти по този повод една друга метафора. Тази за змийското гнездо. Змии, преплели се в кълбо, коя от коя по-отровни, всякакви змии, усойници, пепелянки, кобри, очилатки, каквото си искате още. Представете си затворена стая, пълна с такива змии. Опитайте да се представите как бихте се чувствали сред тях, ако случайно попаднете в такова змийско гнездо. По някои краища на България вместо "гнездо" казват "гняздо", както и вместо "дело" - "дяло". Съдебно дяло, примерно. Та в ето едно такова гняздо ако попаднете си представете как бихте се почувствали. Ако си го представите, то тогава на мен не ми е нужно да полагам повече никакви усилия за да описвам нравствено-психологическата ситуация в едно типично средностатистическо българско школо. Преувеличавам ли - това ли искате да ми кажете? Аз пък се питам нещо друго, ето това минава в ума ми като пиша за метафората, свързвана със змийското гняздо: де това да беше просто метафора! Уви, не е метафора, а е истина.

Ако не си змия, горко ти! Много ще страдаш, много ще бъдеш хапан, много отрова ще влезе във вените ти. И в резултат ще бъдеш зомбиран. Няма да умреш от тази... човешка ("човешка" ли казах?) отрова, но от нея ще бъдеш зобмиран и парализиран така, че цял живот след това ще усещаш пораженията. Ще бъдеш уж жив, а в същност - мъртъв. Като ония зомбита в оня същия американски филм. Дето като видят жив човек му се нахвърлят да му изпият кръвта. И него го превръщат в зомби. Сетихте ли се за филма? (Не му помня заглавието.) Бил популярен много. Аз гледах една-две серии и се отвратих. Но ето, сега ми послужи това, че съм го гледал. Дано се сетихте за какво говоря и пиша.

Навремето дядо ми Васил, Бог да го прости, ме съветваше да се отказвам от учителстването овреме, щото, по неговите думи, не съм бил... куче, а за да бъде някой учител в съвременните условия трябвало, според него да е куче. Това е било някъде в тъй блажените години на късния комунизъм, примерно в 1983-84-85. Там някъде е било. Тогава системата си беше непокътната. Та значи според него за да си учител трябвало по душа да си куче. Що значи това да си куче, вярвам, всеки сам разбира. Който по душа не е куче, а е, примерно, човек (аз имам този дефект, че си бях и си останах човек), при него нещата стоят иначе. Пак всеки нека сам да си го представи как стоят нещата тогава. Е, не послушах мъдрия си дядо. Минаха много години оттогава, които аз прекарах все в работа в българската образователна система. Куче никога не бях и не станах. Нито пък змия. Останах си докрая човек. Оказа се, че бях изритан накрая от системата с гриф "Негоден!". На 32-та година бях изритан от системата. Да, а ето, вече 33 години са изминали откакто за пръв път влязох с дневник в класна стая като учител. Тогава бях на 24 години.

Днес е понеделник, 18 май. Миналата година денят понеделник беше 19-то число. Отидох на работа както всеки ден, както всеки понеделник. Мисля, че имах два или три часа. Един или два си взех, не помня вече. Извика ме директорката в кабината си. Гледам, че повика и трима свидетели. Явно нещо тържествено искаше да направи, чувстваше се приповдигнатото й настроение. Зер, предстояло е да й се сбъдне най-съкровената мечта! И с величав царствен жест ми връчи заповед за моето уволнение. С мотив "пълна некадърност", "не става за учител", "абсолютно негоден за системата". Признавам си, втрещих се: не съм очаквал такова нещо. Успя да ме изненада! Аз знаех, че се подготвя за уволнението ми, тя извърши в последните две години какви ли не подвизи за да подготви това мое тъй желано уволнение, трупаше и произвеждаше усърдно "копромати" и прочие; ето, оказа се, че е събрала кураж да го извърши. Какъв героичен жест! Връчи ми заповедта за уволнение само два-три дни преди празника 24 май! Каква символика само, а?! Каква превъзходна гавра, нали така! Тя тези неща ги умее, има несъмнен талант в тази посока...

Та днес-утре аз празнувам годишнина от моето уволнение, което доведе и до фактическото ми лишаване и от преподавателските права. Факт е, че съм си заслужил не само уволнението, но и убиването направо. Аз си позволих да правя в рамките на системата нещо абсолютно забранено: позволих си лукса да бъда личност. Свободна, сиреч автентична личност. Това нещо системата не може никому да прости. Аз отправих най-превъзходни предизвикателства пред ретроградната система. Е, тя беше длъжна да ми отмъсти. Та да се защити някак. А сега всички говорят, че системата щяла била да се реформира. Вие вярвате ли в това?

"Не наливайте ново вино в стари мехове...", спомняте ли си тия думи на Спасителя? Ето, впрочем, откъса, в който се съдържат те, добре е да се знае целият:

33 И те Му рекоха: Иоановите ученици често постят и правят молитви, така и фарисейските, а Твоите ядат и пият.

34 Исус им рече: Можете ли да накарате сватбарите да постят докато е с тях младоженецът?

35 Ще дойдат, обаче, дни, когато младоженецът ще се отнеме от тях; тогава, през ония дни, ще постят.

36 Каза им още и притча: Никой не отдира кръпка от нова дреха да я тури на вехта дреха; инак и новата дреха се съдира, и кръпката от новата не прилича на вехтата.

37 И никой не налива ново вино в стари мехове; инак новото вино ще пръсне меховете, и то само ще изтече, и меховете ще се изхабят.

38 Но трябва да се налива ново вино в нови мехове.

39 И никой, след като е пил старо вино, не иска ново, защото казва: Старото е по-добро. (Лк 5:33-39)

Какво повече да говорим, та тук всичко е казано. Живот и здраве да е, тия дни може да пиша по това, може да се опитам да разсъждавам по тия думи, макар всеки би следвало да го стори сам. Да, най-добре е сам. Онова, което си постигнал сам, то само е наистина твое. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави и до скоро!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Добави в Svejo