.jpg)
Много ми е мъчно, че заради случките и преживелиците около съдебното дяло (за отмяна на заповедта за моето уволнение от длъжността преподавател по философия и гражданско образование, издадена от директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова), които по моя си обичай възпроизвеждам в слово в последните дни (виж последната публикация от тази серия: Постановката за един най-важен нравствен урок, който с цялата си наглост днес ще изнасям на отговорни образователни чиновници от РИО-Пловдив), на мен ми се наложи да се откъсна от любимото си занимание, по което бях набрал, така да се рече, скорост, пък дори и вдъхновение, имам предвид писането на есета от поредицата за вярата и религията (един ден от нея смятам да издам книга с условното засега наименование ПОМАГАЛО ПО ВЯРА); но какво да се прави, такъв, дето се казва, е животът. Горя от нетърпение да завърша тази серия от репортажи за случилото се около съдебното дяло, та да мога да се върна към истински смисленото за мен, а именно, заниманията ми с философия, писането па истински важните и сериозни духовни въпроси.
Е, да се надяваме, днес, живот и здраве да а само, ще успея да се отърва от едното, за да се отдам от утре с цялата си душа на другото; ако е грях всичко това, което ми се струпа на главата и трябваше да преживея, да изстрадам във връзка с проведената в последните две-три години кампания по моето личностно и професионално дискредитиране и в крайна сметка за унищожението ми като личност, проведена така упорито от въпросната администраторка, то най-жестокото зло, което в тази връзка ми беше сторено, е това: че бях откъснат по най-брутален начин от любимите си творчески занимания, а именно преподаването на философия и моите философски изследвания, именно писането на книги; ето този грах аз лично никога няма да простя на тия, които ми го причиниха, които дръзнаха да ми го причинят. Както и да е, но нали казваме "Всяко зло за добро", е, да се надяваме, че случилото се също ще има в крайна сметка позитивно значение, тия борби с настроени хептен волунтаристично представители на така самонадеяната и самовластна образователна администрация, убеден съм, изобщо не са напразни, дай Боже те да спомогнат за истински важното: за коренната промяна на плачевното статукво, което се е сложило в образователната сфера, знаете моята гледна точка по този въпрос каква е, положението вече е нетърпимо, а промяната, въпреки съпротивата, е неизбежна! Всеки човек на тази земя си има някаква мисия и задача, един вид на плещите му си тегне неговата съдба, всеки от нас си дърпа, подобно на вол, хомота; моята съдба явно включва два неотделими момента, а именно, да бъда борец-свободолюбец, независимо в каква сфера, явно и в образователната борбата, както виждате, е жестока, а втория момент на съдбата ми е - според силите си - да сътворя нещо на духовното поле, на духовното поприще, на попрището на философията. Е, сами виждате, влача си оралото, макар силите ми доста да са слаби; но пък енергия ми дава усещането, че сякаш някаква Могъща Ръка ми сочи пътя, на моменти се чувствам невероятно импулсиран и вдъхновен, а това го може единствено, знаем, Всемогъщият Бог. От гледна точка на това мое дълбоко разбиране аз изобщо не се чувствам грохнал, независимо от преживяното, е, имам си своите проблеми най-вече с физическото ми тяло, примерно на бедното ми сърце тия изпитания най-много се отразиха.
Снощи по моя си обичай, след кратко дремване (час и половина два) пред телевизора (на мен господстващите национални жълти телевизии ми действат общо взето най-приспивно, а по моя критерий комай всички наши национални телевизии са все жълти или жълтеещи се, като дълго носени непрани, някога бели гащи!) поседях два-три часа пред компютъра и като се изтощих съвсем, рекох да си легна; понеже съм настинал, пък може и да е някакъв гаден грип и вирус (вчера така и не можах да ида до лекаря си) напоследък, в последните дни като легна, в един момент почвам да чувствам сякаш се задушавам, не ми стига въздуха, почвам да дишам с отворена уста, а в същото време сърцето ми почва да бие с бясно темпо, с крайно ускорен ритъм; та снощи това нещо продължи прекалено дълго, обикновено за 5-10 минути и дишането, и сърцето ми се успокояват, но снощи туй нещо продължи необичайно дълго, може би повече от 30-40 минути. Горката ми жена си изкара акъла като захърках, но не защото съм заспал, а защото се задушавах; казах и че нищо няма, постарах се да дишам по-учестено, но тихо, белким сърцето се успокои; но не би, то дълго не се успокояваше. И в един момент взех да си мисля ето какво: ами ако съм дотук, ами ако сърцето ми спре ей-сега, ако е дошъл вече "оня момент", именно за раздяла със света и живота? И при това този път тази мисъл за идването на невъзвратимото ми се откри пределно ясно, то ние във всеки момент трябва да очакваме смъртта, но пък се знае, че най-хубавото е, че постоянно забравяме за нея и се увличаме в правенето на какви ли не глупости. (Може би правим глупости в живота си тъкмо заради това да се отвличаме от мисълта за смъртта, бягайки от нейното дихание, което в някои моменти като снощния за мен се усеща съвсем близо?) Уплаших се като животно, което е разбрало, че го дърпат към мястото за заколение, което сякаш вече е усетило миризмата на кръвта. Бързо през съзнанието ми започна да се върти лентата, съдържащи някакви събития от живота ми, някакви снимки на събития, отдавна случили се, а аз си рекох, спомням си го ясно: е, край, Ангеле, тоя път няма да се отървеш. Започнах да чакам момента на необичайна лекота, в който душата се отделя от тялото (тия, които си мислят, че явно съм... "изкрейзил" вече, нека да прочетат книгата на философа, проф. от СУ Сергей Герджиков "Лицата на смъртта", пък и една друга книжка по тия въпроси, казва се, доколкото си спомням, "Живот след живота", тя е на един американец, да, правилно, имам предвид знаменитата книга на д-р Реймънд Муди), а докато чаках, си разглеждах с любопитство "снимките" от кинолентата. Дълго правих това занимание, а задушаването ми не отминаваше, бясното скачане на сърцето ми не престана. Запитах се дали да не викам бърза помощ, но в този момент си рекох: каквото има да се случи ще се случи, ами ако съдбата ми е предвидила тъкмо нашенската "Бърза помощ" да ме умори, дали да не опитам да надхитря съдбата си просто като не позвъня на "Бърза помощ"? Казах си молитвата преди сън и реших да опитам да заспя, пък ако се събудя на другия ден - добре, ако пък се окаже, че вече съм... на оня свят, вече в компанията на Сократ, на Платон, на Кант, на Достоевски, на кого ли не - нима пък има смисъл изобщо да се оплаквам от такава щастлива участ?! Ще ви призная, че тази мисъл сякаш невероятно много ме успокои, снощи, гърчейки се в леглото, разбрах изцяло защо Сократ преди да изпие чашата с отровата от бучиниш е бил така спокоен, че тъй омиротворяващото негово спокойствие толкова е поразило учениците му: ами той, милият, просто е искал да провери дали е истина онова, което цял живот е проповядвал, а именно, че човек напълно просто няма как да умре, че за душата такова нещо като смърт няма и не може да има, че душата, бидейки Божия искра, е безсмъртна, за нея няма умиране и т.н.
Та значи реших да... "експериментирам" и да се оставя на съдбата си, реших да се оставя на увличането от съня, пък дали този сън ще стане вечен или пък, да допуснем, сабахлем все пак се събудя, ето, за да проверя това, аз се успокоих донякъде и сякаш съм се увлякъл в съня. По едно време се събудих от просъницата (истински сякаш цялата нощ не можах да заспя или ако съм заспал, то е било на отделни къси моменти) и с изненада установих, че задушаването и бясното скачане на сърцето в гърдите ми са... изчезнали, пипнах се тук-там за да установя дали... тялото ми е тук, оказа се да, тук съм, още съм в този свят, щом тялото ми е с мен! Е, признавам си, не мога да ви кажа дали се зарадвах или се малко натъжих, но като усетих дишането на съпругата ми до мен, ми стана, признавам, приятно, че още съм в този свят. (На младите мъже, които се чудят дали да се женят или да не се женят, ще си позволя да кажа следното, както навремето правел и Сократ, той им отвръщал, като го питали какво да правят, да се женят ли или да не се женят, той им отвръщал: "Правете каквото искате, и в двата случая все ще съжалявате!"; аз обаче в случая ще кажа на младите ето какво: няма нищо друго по-приятно на този свят от това когато като се събудиш нощем на зрели години като моите да усетиш до теб дишането на едно много мило малко същество, което, подобно на мекичко животинче се е свивало до теб години наред, стоейки неотлъчно до теб и в добро, и в лошо време, във време на тежки изпитания, в които мъжът е трябвало да доказва себе си; и това нежно, мило, добро, топличко същество се е прилепило до теб дотолкова, че е станало сякаш част от теб самия; та ще ви кажа, младежи, не слушайте Сократ, послушайте мен, а аз ви казвам ето какво: търсете добра жена, жена с добра душа (те общо взето са рядкост, затуй са най-ценни), щом я намерите, щом се убедите, че наистина е добра, женете се веднага без да мислите повече, е, не мога да ви помогна за това ако сте излъгали, че въпросното същество е било добро, щот жените са и доста лъжливи и коварни, затуй ни въртят на малкия си пръст, но общо взето е това, търсете жена с добро сърце и се женете, този е критерият за мен! Малее, какво изречение съоръжих, страшна работа, сигур доброжелателите ми непременно ще използват това изречение като "писмено доказателство" в съдебното дяло, което аз водя за клевета, с туй "компроматно" изречение нищо чудно и да успеят да убедят съдията, че "явно съм луд", ама карай, то каквото и човек да каже или да напише, все може да бъде тълкувано всякак, ако почнем много да се пазим какво ще каже тоя или оня, трябва изобщо да мълчим, нищо да не кажем или да напишем.
Както и да е, та снощи, като разбрах, че и жена ми е до мен, а аз още не съм в компанията на душите на Платон и останалата философска тайфа, дето ме чака да се присъединя към техните тъй сладки разговори нейде из райските селения, да ви кажа правичката хем се успокоих, хем и страшно се разочаровах, щото се сетих, че ще трябва да пиша ето този текст! Пък в един момент разбрах, че тази среднощна преживелица с моето задушаване е явно сигнал, че трябва да се върна към писанията си за вярата в Бога, а да оставя проклетите репортажи за случките ми в РИО-Пловдив настрана, е, и а не ги оставя настрана, да мина покрай тях и да кажа нещичко съвсем мимоходом; аз всъщност главното вече казах, сега малко ще допълня. Не зная обаче прави ли ви впечатление как въпреки всичко успях да се върна към любимата си тема, именно да пиша по ония проблеми от помагалото по вяра, е, за момент се откъснах, разказах ви тази преживелица от късната нощ, а сега се връщам към ужасно тежката си работа да пиша по неща, които изобщо не са ми приятни, напротив, са ми така досадни, че ако нямах това пусто съзнание за дълг, отдавна да ги бях зарязал. Днес докторът ми е следобед и ще ида да му разкажа за снощните си здравословни проблеми, знам добре, че ще ме накара да постъпя в болница, тъй че нищо чудно следващото ми писание да бъде от кардиологичната клиника, това скоро ще се разбере. Такъв, дето се казва, е животът, пълен е с какви ли не чудесии.
Ха, като казах "чудесии", внезапно се сетих заради какво се захванах да ви описвам снощната си преживелица: ами най-вече заради това се захванах да ви разказвам за нея защото като мислех там как ли ще се пренеса в отвъдното, ми хрумна следната важна мисъл, която сега искам да споделя (дори с риск да не мога да довърша тоя текст и да отложа писането за ония идиотщини за друг път). Просветна ми в един момент следното "откритие" воня момент, в който се гърчех в леглото си в ония ужасни спазми на задушаване, при които сърцето ми биеше като полудяло: това, че сме живи, че в телата ни стават какви ли не тайнствени жизнени процеси, ето, примерно, че тупка сърцето и пр., та това е едно същинско чудо, това е едно велико чудо, да, това, е си жив, какво по-голямо чудо искаш Бог да направи, та да повярваш, безумецо, в това, че Бог съществува?!?!? Щом си жив, и животът е едно великолепно чудо, една вселенска загадка, която прехвалената наука никога няма да разгадае или "обясни", ето ти го най-непосредственото и точно доказателство за това, че Бог съществува!!! И е пълна идиотщина да искаш още "доказателства" или други чудеса, които да те убедят в несъмненото обстоятелство, при факта, че си жив, в това, че Бог съществува, че няма как да не съществува щом чудото живот, което е невъзможно даже да се помисли, камо ли пък разбере, без Бога, е налице, го има, тече, и то не къде да е, а в нас самите, ето, това, че пулсира в този момент сърцето ми (слава Богу, че имам още работа за вършене!), за мен е пределно ясно доказателство, че Бог съществува. Ако не съществуваше аз нямаше да изляза от снощния противен гърч, а сега някои хора щяха вече да празнуват, че мен вече ме няма (макар че аз тогава мога да ги тормозя и от... отвъдното, примерно чрез като ходатайствам пред техните ангели да направят нещо по въпроса и да задвижат най-сетне... съвестта им!), да, щяха да празнуват, щото аз съм казал на сина ми, че щом умра, мигновено да сложи едно съобщение в блога от рода на това:
Край, Ангел Грънчаров вече го няма тука, той замина тази нощ в компанията на Платон, Шопенхауер, Киркегор, Кант и на останалите си любимци, той там сега вече пирува и си говори с тях, тук повече не го търсете, обадете се на райския телефон ако искате да говорите с него, ама едва ли ще ви огрее това!
(Моля, другари, разпечатайте и това мое изказване и го предайте непременно като "писмено доказателство" в съда, за да илюстрирате твърдението си, че тъжителят в дялото за обида и клевета Ангел Грънчаров "очевидно" е изкрейзил - щом пише чак такива идиотщини!)
Както и да е, да не се майтапя повече, щото туй нещо, свободомислието и иронията, както знаете, действат на някои хора както на биците действа... червения цвят. Да мина нататък. Спирам с днешното си писание по помагалото по вяра, сега съвсем вкратце да кажа какво се случи оня ден когато в РИО-Пловдив отидох за втори път, за да изнеса своя прословут нравствен урок на инспекторката по философия и също така и на самата началничка.
Това стана, както казах, в ранния час 9.30; аз бях във фоайето значително по-рано за да се почина, да се аклиматизирам и да подредя мислите си за предстоящия урок. Покрай мен минават трудолюбиви и ранобудни чиновници, забързани по работа, открих, че един от тях, именно г-н РУМЕН РАДЕВ, г-н експертът по професионалното образование, куриращ именно ПГЕЕ-Пловдив, примерно, мина три пъти, погледна ме, срещна погледа ми, ала и трите пъти се престори, че изобщо не ме познава, погледна ме така, сякаш съм нещо като "слузесто и гнусно извънземно същество" (аз така прочетох написаното в погледа му, извинявам се ако не съм добър в четенето на погледи!); той, между нас казано, е едно от най-главните действащи лица в епохалната епопея с директорката на ПГЕЕ-Пловдив, той именно направи всичко по силите си тя да може "да си разиграва коня" както си иска, именно той нищичко сериозно не направи за да я възпре (и като такъв носи респективно и своята отговорност, поради което, явно, ми е прекалено... обиден, виждате как без вина в нашите родни български условия ставаме виновни тъкмо ний, жертвите!). Както и да е, разбирам чувствата му напълно, с "толкова долен човек" като мен явно му е под чиновническото достойнство да покаже, че се познава. Да карам с по-бързи обороти нататък, че, признавам си, взе да ми писва писането.
Край, дотук беше за днес, спирам: аз да не съм някакъв руски каторжник - та ще се мъча толкова?! Айде де, спирам тук точка! И утре е ден, пък ако не доживеем до утре, майната му: така било писано! А и, признавам си, не ми се ще да си оцапам днешния що-годе сносен текст, що се роди дотук, с писания, които са значително по-други, да, непременно ще развалят написаното. Затуй - точка! Край! Хубав ден ви желая! Ще изтърпите малко и живот и здраве да е, ще ви разкажа и за това. Може и от болницата да пиша следващия път, зависи от доктора. Чао засега. И не забравяйте тия две неща, които ви казах днес, а именно:
- На младите, дето се вълнуват дали да се женят или не, казах и се опитах да ги убедя, че без да мислят трябва да се женят, но само ако попаднат на жена с добро сърце и душа, ето, желая им го това нещо; да не обръщат чак такова фундаментално внимание на... циците, а да търсят най-вече душата на жената;
- Второ, ще добавя още нещо: като си намерят, дай Боже, жена с добро сърце и се почувстват истински щастливци, тогава ги съветвам непременно да почнат да раждат деца, и то не едно или две, а повече, непременно, за да не съжаляват един ден; то всъщност смисълът на живота са именно децата, добре е младите да знаят това от мен още отсега;
- Третото важно нещо, повтарям, което ви казах днес, беше ето това: щом сме живи - а живото, живеещото, животът са нещо като същинско чудо, мистерия, страхотно велико тайнство, разгръщащо се обаче пред очите ни, а също и вътре в нас, в недрата ни! - значи има Бог; без Бог такова велико чудо като живота и живеенето е изцяло невъзможно, значи благодарение на неговата добрина и благоволение ние сме изобщо живи; ето това не го забравяйте, моля, а пък какви изводи си правите от него вече си е изцяло ваша работа.
Това е. Мисля че бях ясен. Който разбрал, разбрал. И после ще ми е благодарен. На останалите съвсем не мога да помогна... майната им на останалите; като ги поочука животът оттам-оттук, може и да почнат да вдяват, само дето тогава може да е късно. Които искат да разберат повече по тия въпроси да четат моята книга "Преследване на времето", с подзаглавие Изкуството на свободата. Приятно четене им желая!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
