Пиянството на един народ, любител на най-сълзливи мелодрами (26)

През лятото на 1996 година се случи едно събитие, което беше крайно вълнуващо за всички нас, неузрелите глупави български тикви: Симеон се завърна в отечеството си точно след 50 годишно изгнание! Това наистина беше исторически момент, Царят беше посрещнат като месия от отчаяния народ, комуто тепърва предстояха истинските изпитания на жанвиденовата зима. Стана така, че Симеон – или неговите умни съветници – подбраха най-подходящия психологически момент за завръщането му, което изведе на улиците и площадите мало и голямо: толкова народ никога не беше излизал, това беше същинска монархическа револуция!

Да, така беше, и аз бях сред възторжената тълпа и си мислех, че участвам в историята, във възстановяването на Царство България – как да не се вълнува човек в един такъв момент?! Даже, спомням си, че написах тогава една невероятно глупава статия, в която сравнявах това събитие с… рисуваното детско филмче за “Царя Лъв”, появило се кой знае защо точно в навечерието на идването на Симеон – и дори открих пряка аналогия между двете покъртителни истории! Трябва да намеря тази своя статия, тя е показателна за пиянството на един недотам умен народ, който в оня момент, отчаян от своите комунистически управници, видя в Царя своя спасител.

В София невероятно дълъг шпалир от хора с цветя, проснал се по цялото Цариградско шосе – огромно море от хора със светнали от непонятна радост лица – чакаше с часове идването на Симеона! Той се появи, величав като Наполеона след битката при Арколския мост, и от една бавно вървяща открита кола поздравяваше своя приветстващ го с цялото си сърце възторжен народ. След часове продължило шествие Симеон се добра до софийското кметство, където ухилен го чакаше кметът Софиянски, който пък изведе царя на един балкон, където величеството произнесе вълнуваща реч, просълзила народа. Вълнуващи моменти, показващи най-красноречиво и съвсем разголена безкрайно наивната българска душа: и младо, и голямо, и умно, и глупаво, всички до един се побъркаха, превъртяха някак си, и цялата си надежда свързаха с възвръщането на трона на куриозното величество, което вече беше дало основания да не му се вярва чак толкова: мълча като пукал в най-тежки за нацията моменти!

И през цялото време се срещаше само с ченгета като Димитър Кеворк Кеворкянов, Сава Доганов и пр., които бяха вече направили утъпкана пъртина до Мадрид. Самият президент Жельо ходи на нарочно поклонение до Мадрид, а пък като се върна, на летището, дето го срещна цяло лято репортерки (които тогава, уви, още не знаеха за бат си Бойко и по тази причина не бяха чак така ентусиазирани!) и в отговор на въпроса къде е ходил изтърси следния ненадминат веселиновски селски шедьовър: "Бях в Мадрид, срещнах се със Симеон, и си говорихме за... Борис!". Сякаш Борис и Симеон са му кумове или баджанаци! Абе какво да рече човек, казват, простотията не ходела по гората, а по хората, и май са прави...

А пък после, на изборите през 1997, вече след виденовия разгром на страната, Симеон ще застане с името си зад една странна коалиция, в която освен Доган, именно агента от ДС Сава, бяха набутани в Парламента и много други ченгесарски недомислия като Луджев, В.Димитров и други такива все от тоя сорт. Но ние, българите, бързо забравяме и лесно прощаваме, и затова името на “цар Симеон” се произнасяше тогава с неизразим трепет. И това чак до 2001 година, когато ще дойде симеоновия триумф, когато народът му подари властта - и шашардиса целия цивилизован свят...

Правителството на Виденов странно мълчеше и показа пълна безучасност към разпалването на такива неудържими монархически страсти в една република, където, по дефиниция, комунистите уж били републиканци. Напротив, усещаше се, че властта сякаш с невидима ръка направлява тия емоции, явно опитвайки се да ги насочи в изгодна за самата себе си насока. По същия начин преди две годинки, през 1994 година, мафиотското правителство на БСП-ДПС, правителството на желювия сламен човек Беров, видя в българските победи на световното първенство по футбол нещо като манна небесна, която видя в обезумяването от радост на целокупния наивен народец своя шанс да запази дискредитираната си по всички линии власт. Същата стратегия възприе и кабинетът на Виденов и е напълно възможно Симеон да е бил доведен в този момент за да закрепи правителството, ала то няколко месеца по-късно се издъни така тотално, че вече нищо, дори и Господ, не можеше вече да го спаси. И тогава Симеон се скри отново в своя Мадрид, и мълча дълги години, и пръста не си мръдна да подпомогне с нещо реформатора Костов, захванал се с най-тежките реформи в българската история, не, Симеон-месията с нищо не помогна, а само чакаше да дойде сгодния момент, та да излезе на сцената и да изпълни отредената му от някой друг роля. И така да съсипе без остатък така величавия исторически престиж на монархията в очите на един патриархален народ, който векове наред е бил управляван все от царе – и от един султан също така де.

Но тогава ние, наивниците, изпълнили улиците и площадите, не знаехме каква роля играе Симеон. Ченгесарските медии години наред преди това провеждаха най-старателна кампания за насърчаването на една историко-монархическа митология, която хвана в коварните си мрежи всяко едно българско съзнание. И ето, моментът дойде, Симеон се върна за малко, проверени бяха чувствата на нацията, и после си отиде, та да си чака сгодния момент да се намеси и да си поиска правата. Това ще стане чак в 2001 година, когато Костов вече ще е извадил всички кестени от огъня, а пък “царо” вече можеше да дойде, яхнал един бляскав бял кон. Доста пошъл сценарий, не мислите ли?!

По същия начин, с всенародно поклонение, беше посрещнат Симеон в 1996-та и по цялата страна. Аз си спомням много ясно посрещането му в Пловдив, беше ужасно горещ ден, хората даже припадаха, а центърът беше забит с хора така, както никога не е бил: същинско стълпотворение от всякакви, и млади, и стари хора. Наложи се да отида до центъра пеша, понеже човек не можеше да се провре в автобусите, а пък улиците към центъра течаха потоци от бързащи хора, които искаха да зърнат поне за миг своя цар. Целият град в кварталите се изпразни, и народът заля центъра така, че там вече хората за малко щяха да се изпоудушат от липса на въздух. Няколко часа ни се наложи да чакаме в пещта, а Симеон все не идваше и не идваше, и се носеха всякакви слухове, примерно, че му се налагало да ходи пеша чак от Голямо Конаре насам – по същия начив, по който генерал Бонапарт е стигнал пеша до Париж за да вдигне с копието си потъпканата императорска корона. Ала народът, съзнавайки важността на момента, не помръдваше – никой не си тръгна, а всички стояха, за да зърнат поне за миг своя цар. Въодушевлението, признавам, беше голямо, бабичките припадаха от жега, линейките виеха, ала хората предпочитаха да да се пържат безкрай и дори да измрат в пещта, но да зърнат царя си.

И ето този момент най-после дойде: величествено, на открита кола, приветстващ множеството, се зададе Царят! Той набързо, в присъствието на ухиления до уши кмет Гърневски, откри бюст-барелеф на баща си, на Цар Борис Трети Обединител, наблизо до Тримонциум. А пък след това прислугващият му кмет – Гърневски се беше превил отдве, като слуга, и се беше превърнал в самата учтивост! – го заведе на балкона на хотела в стил сталински ренесанс Тримонциум, където Симеон каза няколко объркани словца, които обаче като балзам жегнаха народното сърце. Гледах хората около себе си, които плачеха; и аз явно съм непоправим глупак, та се поддадох на тази емоция на тълпата и също отроних, признавам си, някоя и друга сълза. Но и аз не съм камък, а и камъните на Тримонциум сякаш плачеха когато така милият ни Симеончо се появи на балкона и ни помаха усмихнат с ръка, а до него стоеше доня Маргарита, царицата! "Ех, палачи сърце..."

Това беше, Симеон посети още няколко места из страната, пък после си отиде в Мадрид, и когато почна апокалипсисът, когато дойде поредния разгром на България от комунистите, той и малкия си пръст не мръдна с нещо да помогне – нищо че уж толкова силно обичал родината си! И се намеси нашият мил Симеон в играта едва когато кестените вече бяха извадени от огъня от някой друг. Да, есенно пиле е нашият Симеончо: когато се берат плодовете се явяват такива пилета, а не когато се сади и копае...

Разказвам тази поучителна история, която е доста показателна какво представляваме като народ: непоправими наивници сме. Казвам “наивници”, за да не употребявам постоянно една друга, много по-подходяща за нашия случай дума, която обаче е доста по-обидна. Такива сме обаче, не е важна думата, а същността: не ни бива в мисленето, това е моята диагноза. Оставяме се на закоравели лъжци да ни лъжат както им скимне: и на комунистите вярвахме безброй пъти, и на Доганчо вярвахме и вярваме, и на Симеона, разбира се, и на Сидерова после повярвахме, а пък сега, както се знае, с неизразима надежда вярваме на телохранителя на Симеона, на великия бат Бойко, който тепърва щял да ни оправя. Впрочем, през цялото време никой не беше забелязал тогава напетия охранител, бъдещия генерал, който Симеон по-късно ще тури на най-висок пиедестал, а пък услужливите медии ще довършат останалото. Та да се стигне дотам в наши дни охранителят да заеме мястото на самия цар в така любвеобилното българско сърце.

Та да се стигне дотам че в наши дни гавазинът на царя да заеме мястото на самия цар – в така лесно влюбващите се сърца на толкова милозливия ни народец. “Ех, народе, народеее…”, неслучайно апостолът, нашият Левски, е изрекъл тия думи – в подобен на нашия, и също така горестен исторически момент. Нима за нас специално историята работи без смисъл, нима нищо не сме научили от нея, нима сме си все още същите като някога?!

(Следва продължение, а пък всички други очерци от тази поредица за съвременната ни българска история могат да се намерят ето тук.)

Добави в Svejo