
7.1.Първи досег с тайнството на съществуването
Така поставен, този въпрос звучи доста странно. Или направо – глупаво. Но не трябва да се прибързва със заключенията – възможно е да има някакъв смисъл в един такъв въпрос, но той просто да ми убягва. Смисълът се ражда нейде в душата, а за да се роди, трябва нещо да направя, или поне търпеливо да дочакам такъв един момент. Ако си внуша, че в нещо няма смисъл – и то преди да съм направил нещо, та този смисъл да ми се открие – то една такава изходна нагласа е крайно вредна и непродуктивна. В крайна сметка става точно така, както сме пожелали: ако държиш да няма за теб някакъв смисъл, то непременно ще стане така. Което значи, че си наложил неразбирането си, че не си направил нищо за да разбереш. Смисълът изцяло зависи от теб самия, ако пък държиш да пребиваваш в безсмислие, то няма нищо по-просто от това.
Наистина, има ли смисъл да се пита защо съществуващото… съществува? А нима би могло съществуващото… да не съществува? Ако приема това, аз се оставям на пълния абсурд. Съществуващото, доколкото е съществуващо, няма как да не съществува. Но дали точно за това става дума? Че съществува съществуващото, е несъмнено, но защо съществува не е ли важно да се разбере?
Впрочем, да се разбере дали нещо съществува, също не е така проста работа, както изглежда първоначално. Нещо си съществува, но аз как мота да съм сигурен в това? Примерно това, че мога да го видя или пък пипна ли е моето основание? За повечето хора изглежда е точно така: не вярвам в съществуването на нищо, освен на онова, което мога да видя, пипна и помириша. Това се смята за превелика мъдрост, но това е мъдрост на… немислещите.
Защото се иска съвсем минимално замисляне за да констатираш, че нещата не са така прости. Примерно аз виждам домата червен, но за далтониста това съвсем не е така – какъв тогава, “обективно погледнато”, е цветът на проклетия домат? Ето че някои неща като цветовете примерно излиза, че съществуването и несъществуването зависи от нашата субективна способност за възприемане, която си има своите особености. Глухият пък изобщо няма да чуе клаксона на шеметно движещия се шофьор, който, както обикновено е у нас, изобщо не признава правото на пешеходците да имат предимство на пешеходната пътека – съществува ли за него този принизителен за останалите звук? Ето че за да е човек сигурен, че нещо съществува, и то наистина, се иска да са изпълнени доста условия – това съвсем не е просто и безвъпросно нещо.

Ето че тук се докосвам до един безкрайно важен проблем: този за реалността. Казваме: “реално съществуващ”, но кое е реалното? Истински, а не мнимо реалното, защото има и такова. Примерно нещата около нас, вещите, си съществуват, и аз имам известни основания на съм сигурен, че това е така, но какво да кажа в такъв случай за мислите, които са в съзнанието ми? Съществуват ли те? Може би да – стига наистина да мисля – но явно тяхното съществуване е от съвсем друг род в сравнение с това на материалните неща около мен и извън съзнанието ми. Ето два големи рода съществуване: защото нямам никакво право да смятам, че щом мислите не съществуват по начина, по който съществуват материалните неща, то значи те не съществуват. Много хора смятат така, а пък като е чак толкова сигурен, че мисли в съзнанието изощо не могат да съществуват, то съвсем малко се иска това за теб наистина да стане така. Винаги става само онова, което сами сме пожелали, от нас зависи всичко.
Ето че се докоснахме до един крайно коварен философски проблем: този за съществуването. Първо трябва да се разбере какво е това реалност, какво означава нещо да съществува. После пък иде въпросът за това защо нещата съществуват, който може би е още по-важен и коварен. Или няма значение защо нещо съществува, а важното е, че все пак съществува? “Ей така, съществува си, и толкоз, няма нужда да се знае защо съществува!” – така ли следва да мисля? Но нима това решава загадката на съществуването?
Как мога да вникна в тази фундаментална загадка ако предварително смятам, че никакво тайнство тук не съществува? Съществува ли за мен, наистина, някакво тайнство на съществуването? Ако не съществува, ако за мен “тук всичко е ясно”, то как тогава бих могъл изобщо за нещо да се запитам?

А иначе аз вярвам във великото тайнство на съществуването и му се радвам във всеки един миг. Защото за мен всичко друго произлиза именно от това тайнство. То е в основата на всичко останало. Има една тайна, от която зависят всички тайни: тайната на съществуването. Не говоря за факта на съществуването, а за неговата тайна – разликата е огромна. Не става дума за факта, а за тайната, от нея зависи всичко.

Ето, например, една лястовица си е направила гнездо до прозореца ми, за да живее и отглежда малките си птички – нима това е просто факт, който е “ясен сам по себе си”? Нима не е свръхголяма тайна това, че тя съществува и живее? Тя самата, вероятно, не съзнава тайнството, но защо така се радва на съществуването си тази сутрин? А може би тя ме превъзхожда по това, че така е привързана към съществуването си? Тя не се пита като мен защо е така, тя просто вярва всецяло в него – не е ли това едно истинско превъзходство? Какво ми пречи и аз да изпитам същия възторг от съществуването, от приобщеността си към великата тайна? Това, че искам да зная ли е разрушило магията?
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар