ЛЕКЦИЯ СЕДМА: Защо съществуващото съществува?7.1.Първи досег с тайнството на съществуването
Така поставен, този въпрос звучи доста странно. Или направо – глупаво. Но не трябва да се прибързва със заключенията – възможно е да има някакъв смисъл в един такъв въпрос, но той просто да ми убягва. Смисълът се ражда нейде в душата, а за да се роди, трябва нещо да направя, или поне търпеливо да дочакам такъв един момент. Ако си внуша, че в нещо няма смисъл – и то преди да съм направил нещо, та този смисъл да ми се открие – то една такава изходна нагласа е крайно вредна и непродуктивна. В крайна сметка става точно така, както сме пожелали: ако държиш да няма за теб някакъв смисъл, то непременно ще стане така. Което значи, че си наложил неразбирането си, че не си направил нищо за да разбереш. Смисълът изцяло зависи от теб самия, ако пък държиш да пребиваваш в безсмислие, то няма нищо по-просто от това.
Наистина, има ли смисъл да се пита защо съществуващото… съществува? А нима би могло съществуващото… да не съществува? Ако приема това, аз се оставям на пълния абсурд. Съществуващото, доколкото е съществуващо, няма как да не съществува. Но дали точно за това става дума? Че съществува съществуващото, е несъмнено, но защо съществува не е ли важно да се разбере?
Впрочем, да се разбере дали нещо съществува, също не е така проста работа, както изглежда първоначално. Нещо си съществува, но аз как мота да съм сигурен в това? Примерно това, че мога да го видя или пък пипна ли е моето основание? За повечето хора изглежда е точно така: не вярвам в съществуването на нищо, освен на онова, което мога да видя, пипна и помириша. Това се смята за превелика мъдрост, но това е мъдрост на… немислещите.
Защото се иска съвсем минимално замисляне за да констатираш, че нещата не са така прости. Примерно аз виждам домата червен, но за далтониста това съвсем не е така – какъв тогава, “обективно погледнато”, е цветът на проклетия домат? Ето че някои неща като цветовете примерно излиза, че съществуването и несъществуването зависи от нашата субективна способност за възприемане, която си има своите особености. Глухият пък изобщо няма да чуе клаксона на шеметно движещия се шофьор, който, както обикновено е у нас, изобщо не признава правото на пешеходците да имат предимство на пешеходната пътека – съществува ли за него този принизителен за останалите звук? Ето че за да е човек сигурен, че нещо съществува, и то наистина, се иска да са изпълнени доста условия – това съвсем не е просто и безвъпросно нещо.
Защото, като се замисля, аз виждам много неща по време на сън, и то така убедително и ясно, че сякаш те наистина са се случили – и сякаш наистина съществуват. Дори мога да сънувам динозаври, вампири и други такива чудовища и кошмари – те реално съществуват ли? Да, за мен, по време на съня, те съществуват сякаш истински и реално – и за това свидетелстват и моите преживявания, треперенето, потта, крясъците, които издавам, за да се браня било от динозаври, било от… вампири или призраци. И какво, от това че ги виждам и усещам по време на сън, означава ли, че те съществуват?! Явно не трябва да вярвам много-много на това, което само ми изглежда, че съществува.Ето че тук се докосвам до един безкрайно важен проблем: този за реалността. Казваме: “реално съществуващ”, но кое е реалното? Истински, а не мнимо реалното, защото има и такова. Примерно нещата около нас, вещите, си съществуват, и аз имам известни основания на съм сигурен, че това е така, но какво да кажа в такъв случай за мислите, които са в съзнанието ми? Съществуват ли те? Може би да – стига наистина да мисля – но явно тяхното съществуване е от съвсем друг род в сравнение с това на материалните неща около мен и извън съзнанието ми. Ето два големи рода съществуване: защото нямам никакво право да смятам, че щом мислите не съществуват по начина, по който съществуват материалните неща, то значи те не съществуват. Много хора смятат така, а пък като е чак толкова сигурен, че мисли в съзнанието изощо не могат да съществуват, то съвсем малко се иска това за теб наистина да стане така. Винаги става само онова, което сами сме пожелали, от нас зависи всичко.
Ето че се докоснахме до един крайно коварен философски проблем: този за съществуването. Първо трябва да се разбере какво е това реалност, какво означава нещо да съществува. После пък иде въпросът за това защо нещата съществуват, който може би е още по-важен и коварен. Или няма значение защо нещо съществува, а важното е, че все пак съществува? “Ей така, съществува си, и толкоз, няма нужда да се знае защо съществува!” – така ли следва да мисля? Но нима това решава загадката на съществуването?
Как мога да вникна в тази фундаментална загадка ако предварително смятам, че никакво тайнство тук не съществува? Съществува ли за мен, наистина, някакво тайнство на съществуването? Ако не съществува, ако за мен “тук всичко е ясно”, то как тогава бих могъл изобщо за нещо да се запитам?
Тези, които изобщо не севпечатляват от великата тайна на същестуването, изглежда са крайно ощетени в духовно отношение хора. Аз няма да допусна да ме сполети такава зла участ на неразбирането: изглежда тъкмо животните не схващат и няма да да се докоснат до тайнството, до мистерията на съществуването, но за човешки същества това е непростимо. Човек убива най-важен компонент, на който се дължи цялото очарование на живота му ако във всеки един миг не е обзет от страхотно великото тайнство на съществуването. Животните дори, макар че явно са лишени от възможността да проумеят наистина неоценимия факт, че съществуват, въпреки всичко поне невероятно силно му се радват. Което значи, че по свой си начин са причастни на великата тайна и мистерия. А е възможно човек до такава степен да се отчужди от нея, да затвори очите и духа си за нея, че да скъса всичките нишки, които ни привързват към самото съществуване – и тогава именно изглежда всичко се обезсмисля. И то не как да е, ами тотално. Едва в такъв случай се стига до пълната невъзможност да се живее – безсмислието те обзема изцяло, а това усещане за безсмислие наистина ни поставя в непосредствения кошмар. Може би точно такива хора стигат до ясното убеждение, че нищо не си струва усилията и че човек изобщо не си струва да живее. За щастие, рядкост са такива хора и такива състояния.А иначе аз вярвам във великото тайнство на съществуването и му се радвам във всеки един миг. Защото за мен всичко друго произлиза именно от това тайнство. То е в основата на всичко останало. Има една тайна, от която зависят всички тайни: тайната на съществуването. Не говоря за факта на съществуването, а за неговата тайна – разликата е огромна. Не става дума за факта, а за тайната, от нея зависи всичко.
Тайната винаги е необяснима – и точно в това се крие нейният неизразим чар. Защото ако най-важното за мен не е тайна, ако си позволявам да смятам, че “всичко си зная” – и особено пък най-важното! – то не трябва ли още сега да изоставя всеки опит да се проникна от нея? Да се проникнем всецяло от тайната и тайнството на съществуването – може би точно за това ни е даден и животът?!Ето, например, една лястовица си е направила гнездо до прозореца ми, за да живее и отглежда малките си птички – нима това е просто факт, който е “ясен сам по себе си”? Нима не е свръхголяма тайна това, че тя съществува и живее? Тя самата, вероятно, не съзнава тайнството, но защо така се радва на съществуването си тази сутрин? А може би тя ме превъзхожда по това, че така е привързана към съществуването си? Тя не се пита като мен защо е така, тя просто вярва всецяло в него – не е ли това едно истинско превъзходство? Какво ми пречи и аз да изпитам същия възторг от съществуването, от приобщеността си към великата тайна? Това, че искам да зная ли е разрушило магията?
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар