Преди време, във връзка с конференцията ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ И КАПИТАЛИЗМЪТ и моя доклад на нея реших да напиша поредица от статии, в които да изложа както своето разбиране, така и основното от ония дискусии, които се отпочнаха там. Но понеже се оказа, че въпросите наистина са много, то и първоначалният замисъл за тези статии, съответстващ на заглавието на доклада ми на конференцията - Идеите на Айн Ранд и ценностното проясняване на младата българска демокрация - в един миг се оказа прекалено тясна рамка, която не може да побере дължимото съдържание. Та по тази причина преформулирам идеята си, и ето, под новото заглавие, ще се опитам да вместя ония мисли, които са неизбежни когато се потърси истината по визираните в заглавието проблеми. В момента не мога да кажа колко на брой ще бъдат тия статии, но тъй като хоризонта, в който сега поставям проблематиката, е доста широк, то мога да предположа, че броят на статиите няма да е малък, а нищо чудно и да прерасне и в нова книга под горното заглавие. Не знам, ще видим. Та ето сега втората статия, продължението на първата. Искам да тръгна от едно принципно положение: за да се разбере съответният мислител трябва да общуваме с първоизвора, със собствените му произведения, в тихо усамотение да се приобщим към неговата мисъл, четейки книгите му. Ето по тази причина не виждам особена нужда да поднасям тук някакъв сбит очерк на идеите на Айн Ранд: всичко най-ценно и добро всеки може да открие единствено в собствените й произведения. Аз мога само да разкажа за своето лично впечатление от досега с нейните идеи.
Но ще започна отдалеко. Преди двайсетина години, когато започнаха епохалните промени в България, аз осъзнавах себе си най-напред като свободолюбец, като влюбен в свободата човек, и, разбира се, като противник на комунизма, като твърд враг на обществото на несвободата, каквото е комунизмът. Това е било идейното ядро, около което се въртеше моята мисъл, изразявана в статиите, които съм писал и публикувал по вестниците и списанията тогава. Известен патос в тази насока ми даде руската перестроечна преса от ония години, от която аз разбрах за престъпленията на болшевизма и сталинизма, явяващи се руските проявления на автентичния комунизъм. Като философ бях възпитан в една хуманистична насока, основаваща се на преклонението към човешката свобода и великата мисия на човека на тази земя. Но, признавам си, тогава, преди 20 години, аз почти не бях запознат с конкретните идеи на онази либерална традиция в западната мисъл, към която се приобщих по-късно - и чиито ценности приех с цялата си душа и сърце. Но, подчертавам, аз така или иначе бях принципно предразположен към една такава духовна тенденция, понеже моето философско образование беше здрава основа на личностното ми израстване в ясния смисъл, който постигнах едва по-късно.
Та в този смисъл аз вече бях предразположен да приема по-късно идеите и тезите на Фридрих Август фон Хайек, на Лудвиг фон Мизес, на Милтън Фридман, на Алексис дьо Токвил, на Айн Ранд и на цялата тази плеяда мислители на Запада, апологети на свободата, на демокрацията и на капитализма. Моето впечатление от техните текстове беше необичайно: имах чувството, че техните мисли сякаш са мои, имах усещането, че това са мои лични откровения, които по чудодеен някакъв начин са изразени така съвършено и точно от други хора, живели в съвсем различни условия. Т.е., случи се нещо, което наподобява онова автентично същностно познание, което великият Платон определя като "спомняне": сякаш душата ми преди да се родя е общувала най-пълноценно с тия грандиозни идеи в първичното царство на чистата мисъл и на духа, все едно и изглежда съм бил в компанията на съответните мислители, а пък после, при раждането, от шока на досега ми с този свят, душата ми е забравила и загубила това първично знание, което едва по-късно, вече четейки техните текстове, наново и наново, стъпка по стъпка, преоткривах, възхитен от случващото ми се тайнство.
Иначе казано, в книгите на Хайек или на Ранд аз сякаш откривах свои собствени мисли, ала изразени съвършено, така, както аз бих исках да мога някога да ги изразя: ето това е именно тайнството на съпричастността, на духовното и на ценностното родство, без което едва ли човек някога истински може да възприеме една или друга идея. Затова ония, които от позицията на "обективни изследователи" си позволяват да застанат в позата на съдници и критици, т.е. започнат да се разпореждат по тертипа "това е невярно, а това, понеже ми харесва, е правилно", та тия именно хора никога няма да постигнат автентичното личностно овладяване от ценностите, имащи толкова възвишен за цялото човечество смисъл - един смисъл, който е незаменим с нищо друго, който, специално на нас, българите, ни е съдбовно потребен - защото комунизмът успя да ни откъсне от толкова плодотворния процес на човешката цивилизация. Разбира се, за да застанат в позицията на "безпощадни съдници", тия хора иначе не са нищо друго, освен жертва на коренно и принципно различни ценности от една съвсем друга традиция, която със самия факт, че претендира за "общовалидност" и "общозадължителност" ("научност"), признава съпричастността си към традицията на несвободата, чийто най-чист израз си остава марксистко-комунистическата и лявата по същество доктрина във всичките им разновидности.
И още едно важно съображение ми се иска да изложа тук, пък макар и мимоходом. Автентичният и оригинален мислител се познава по това, че той си има собствена терминология, че той тълкува по свой несравним с никой друг начин общоупотребявани понятия, че успява да открие неподозиран смисъл в някакви уж изтъркани от употреба термини или понятия, пък и, защо не, и идеи. Разбира се, ония, които държат на някаква призрачна "общовалидност" и "общозадължителност" на понятията уж в името на някаква мнима "научност", никога няма да се примирят пред една такава творческа свобода, която е признак на оригиналния и талантлив мислител. И особено пък на мислителите от традицията на свободата в противовес на традицията, която има за свой патос потискането на свободата във всичките й проявления.
Ето защо, примерно, когато Хайек излага своето знаменито тълкуване на автентичната рационалност на свободното пазарно общество, която се постига не по пътя на централизирания контрол, не чрез разсъдъчно планиране, което никога няма да обхване многоликостта на живия живот, а която се постига тъкмо чрез свободната спонтанна дейност на милиони и милиарди съзнателни човешки същества, предприемачи и собственици, то една такава теза по никой начин не може да бъде асимилирана като "законна" от т.н. "обективен мислител", докато в същото време тя с лекота се схваща като най-естествена от позицията на мислителя, уважаващ свободата и индивидуалността. На т.н. обективно-научни мислители им се струва, че за да е нещо разумно, то трябва да е пряк продукт на претенциозния разум и на разсъдъка, а не на свободната споннтанност, която на тях винаги им се струва че е израз на хаос, на произвол, на пълна анархия. Ето защо и от тази именно мисловна традиция произхожда и едноизмерният волунтаризъм на Карл Маркс, която в името на "разума" и "науката" прокламира появата на свят, в който свободата е прокудена, а пък индивидите са поставени в унизителната позиция да са слепи изпълнители на държавната воля. Това именно е и идейното ядро на комунизма, който, това специално трябва да отбележа, въпреки фактическия си крах в сферата на външния живот и отношения си остава, предполагам, неизменен дефект в главите и в съзнанията на толкова много хора, сред които особено изпъква групата на т.н. "обективно-научни" и "безстрастни" изследователи.
Айн Ранд, това трябва специално да се отбележи, съвсем не употребява "общоприети" термини в някакъв традиционен и общозадължителен смисъл, защото тя е именно мислител от традицията на творчеството и на свободата. Когато тя говори, да речем, за "разум", то нейното разбиране не може да се сведе до ония дефиниции за това, което е разум, които можем да намерим по речниците или пък из баналните писания на т.н. "обективни" мислители. На някой това може да се стори израз на любопитна екстравагантност, докато аз настоявам, че то е белег на творческа свобода и на идейна продуктивност, защото ако не изтълкуваме известните понятия по нов начин, ако не открием нов и оригинален смисъл в тях, то тогава изобщо е невъзможен всеки прогрес в мисълта и в сферата на идеите и на ценностите. По същия начин, впрочем, някои са откривали "некоректност" и в специфичната и оригинална терминология примерно на Кант, на Шопенхауер и на кой ли не друг оригинален мислител. Между другото ония, които се специализират в това да критикуват различните епохални мислители и философи го правят, изглежда, само затова, защото, предполагам, чувстват и признават своята лична творческа импотентност: оня, който нищо свое не може да каже, запретва ръкави да критикува ония, които имат какво да кажат и го казват проделно ясно и твърдо. Ето защо това, което някои изтъкват като недостатък на Ранд, всъщност е най-голямото ласкателство, което може да й бъде отправено: то е признание за творческа продуктивност, за талант и дори за гениалност. Защото какво друго е татантът и гения ако не потъпкване на всички правила и "общодостигнати положения", защото какво друго е талантът и гения ако не най-спонтанен израз на абсолютна творческа свобода?!
Айн Ранд, притежавайки размаха на оригиналния мислител, всяко нещо тълкува по свой начин и във всяко нещо открива неподозиран и иначе неоткриваем смисъл. Що е свобода, как да разбираме морала, какво е човекът, как следва да се живее, как се заражда смисълът, как личността може да се овладее от усещането за сила, какво следва да правим, как съществува общността и т.н., и т.н., във всички тия теми и проблеми тя тълкува нещата по свой оригинален и твърде любопитен начин. Ала тази любопитност на някои им се струва израз на творческа и личностна зрялост и свобода, докато други в същото време настръхват и скачат да крещят: "Стой, Ранд тук нещо бърка, това не е така, дайте да я критикуваме, щото тя... не мисли като нас, немислещите и т.н." Аз по-подробно и съвсем скоро ще разгледам тия възражения, които, впрочем, са неизбежни, щом като се застане на съвсем друга позиция; ала нито една позиция не може да претендира за абсолютност освен онази, която признава или поне е израз на субстанциалната за човека потребност от свобода.
Айн Ранд като мислител принадлежи именно на тази традиция, което и определя патоса на нейното мислене и, бих си позволил да кажа също, на нейното толкова оригинално философстване. А оригиналността във философстването не е недостатък, тя е най-висша добродетел...
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар