За френското свободолюбие и за мизерния нашенски манталитет

Вчера беше 14 юли, националният празник на Франция. За разлика от един друг блогър (Просто... 14 Juillet), при това млад надежден политик, смятам, че не само има какво да се каже по този повод, но и че то трябва да се каже на висок глас. Философите, за разлика от младите надеждни политици, не са длъжни да правят само добро впечатление, затова често казват някои истини, които едва ли са толкова приятни.

Франция е страна на свободата, а французите са народ, прочут със свободолюбието си: тъкмо "нещото", което така много ни липсва на нас, българите. Ето защо трябва да се поучим от френския манталитет, според който свободата не е просто дума, както е при българския. От французите можем да научим, че за свободата си трябва упорито и всекидневно да се бориш, тя не е, драги ми българи, нещо, от което могат само да се черпят най-различни благинки, както си мислите вие. Французите за свободата си са способни да направят всичко - и са го показали в историята си, пък и сега, защото те са най-чувствителни към всяко възможно посегателство спрямо свободния живот, независимо откъде иде то. А ние, българите, продължаваме да си стоим все при онзи гаден архаичен манталитет, който така добре е представен в думите на Левски, апостолът на многострадалната и непрокопсала българска свобода: "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия..."

Така че когато почнем да се чудим защо французите, независимо че "и те като нас са в Европейския съюз", за разлика от нас живеят така достойно и се радват на такъв просперитет, трябва да имаме доблестта да кажем, че те, за разлика от нас, не са така малодушни, че тяхната преданост на свободата точно по тази причина не спира да им носи най-разнообразни плодове, а пък ние в същото време продължаваме да си живеем вперени в растящите цена на... олиото, водата и тока, и то тъкмо понеже не ни пука какво е станало със свободата ни, понеже сме склонни най-подличко да нехаем за нея. Тъй като, както казах, за мнозинството от българите свободата продължава да си е само нищо незначеща дума. Свободата обаче е извор на всичко за човека. Ето защо който се интересува и иска по-надълбоко да навлезе в темата, нека да погледне, ако иска, моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА, която има подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството". На тази моя книга, написана в 1997 година, а излязла от печат в края на 2000-та, изглежда най-после й дойде времето да се чете, знам ли? Но кой ли у нас обича да чете сериозни книги, предразполагащи към мислене и вглъбяване?!

Френските политици, имащи пред себе си толкова свободолюбив и тачещ човешкото достойнство народ, затова стоят поне десет класи по-високо от нашите, дори и от младите ни надеждни политици: понеже народ, истински обичащ свободата, не можеш да го излъжеш никога! А нашите политици не правят нищо друго освен да ни лъжат и да ни се мазнят: до такава степен сме свикнали с лъжата, че тия неколцина политици у нас, които не ни лъжат, ги мразим най-много и всеотдайно! Доказан лъжец сме си сложили и за Президент на републиката: представяте ли си каква щеше да е съдбата му ако наш Гоце по някакво чудо беше президент не на България, а на Франция?! И миг нямаше да го търпят гордите французи, за да позори нацията им! Ние обаче го търпим, понеже нямаме усет не само за национално, ами изглежда и за лично достойнство. Търпим и бабаитина бат ви Бойко, който стана търчи-лъжи подобно и на Гоце. Малцина са тези от нас, на които им е гадно, срамуват се и им е гнусно когато се сетят, че у нас доказан лъжец олицетворява моралното състояние на нацията. Или пък трие радостно ръце, гласейки се да става премиер. Е, точно тия двамцата олицетворяват в момента нацията ни, което значи, че мнозинството не усеща дори позора...

Тъй че, драги ми Радане, ако ще да ставаш политик, и то не като тази сегашна наша политическа гмеж, ами качествено различен, кажи-речи европейски, ще трябва да имаш смелостта да казваш каквото мислиш. И ще трябва да потиснеш порива си да се харесаш на всички, който така ти личи сега: умният политик знае, че няма как на всички да угоди, а някои непременно ще му се обидят, когато има доблестта да говори истинита. Е, вярно е, че привързаният към истината политик у нас едва ли има особена перспектива - виж каква е участта на лидера на собствената ти партия! - такъв политик няма, примерно, да бъде поканен от бат ти Бойко при апетитно димящия кокал на властчицата, ама той трябва априори да знае, че привързаността към истината, свободата и достойнството не носи лесни дивиденти. Това си позволявам да ти дам като съвет аз - философът, който никога няма да пожертва свободата си, понеже в нелекия си живот е разбрал, че свободата по начало стои на най-високо място. Поне за автентично съществуващите де, не за всички...

Ти мълчиш, аз пък искам да кажа защо обичам Франция. Моята любов към Франция иде от детството ми, когато, кой знае защо, малкото момче, което най-редовно ходеше до градската библиотека, почна десетгодишен да чете книги за Френската революция и за Наполеон. И също да чете много френски романи: Стендал, Балзак, Пруст. Приобщих се още по-здраво към френската култура, изучавайки френски език. И така бях подготвен да възприема ценностите на френската философия: като студент мои любимци бяха великите французи, като се почне от Паскал и Декарт, та се стигне до Сартр и Камю. Всеотдаен привърженик на свободата станах благодарение на тия велики френски мислители, чиято единствена тема е свободата, Радане. Идеята за свобода е състояние на духа, което се култивира в най-изтънчени духовни занимания, тя не се дава по наследство или по заслуги. Ето защо, Радане, мнозина "публично известни личности" у нас блестят не просто с малокултурието си, ами с органичната си непоносимост към свободата: у нас затова, драги ми Радане, не уважават личността. Личност и свобода са наделими, а у нас презират истински свободната личност: във Франция обаче, а и не само там, в Америка също, в Германия също, къде ли не вече също, тъкмо свободната личност е панацеята! Ала у нас не е: у нас свободните личности ги наричаме "конфликтни", те са ни неприятни, те са "скандални", те страшно ни дразнят, за тях именно мнозина си позволяват да казват: "Не те чета, защото зная, че не си заслужава, зная го, въпреки че не съм те чел" и пр., нали така, Радане, поне това трябва да ти е известно?

След като години наред бях чел за Франция, имах възможността на два пъти да посетя тази велика страна и с ентусиазъм да се радвам на Париж, на Нотр Дам, на Лувъра... Дни наред скитах по улиците и булевардите на Париж, и знаеш ли какво си мислех тогава, Радане? Ами ще кажа нещо крайно скандално, ужасно скандално, което обаче, честно си признавам, го мислех тогава непрестанно: разхождайки се из Париж си мислех, че се чувствам повече французин, отколкото българин! Всичко около себе си в "братския Париж" го чувствах някак си мило и родно, и културата, и цивилизацията, и нравите, всичко ми изглеждаше близко, лично, интимно някак си! Докато когато съм у нас, Радане, всичко ми изглежда чуждо, отблъскващо, неприятно, просташко, идиотско, нагло, невъзпитано и т.н. Еретична мисъл е тази, но се надявам, Радане, че няма да ме разкъсаш заради нея: аз обичам Франция, сърцето ми си е в нея, аз се чувствам повече европеец, отколкото българин. И точно по тази причина се боря и българското да застане на подобен висок пиедестал както европейското. Това е моята фикс-идея, заради това съм способен на всичко. Затова и не ми пука кой какво мислел за мене...

А за да доживеем този велик момент, Радане, се иска много да се говори, да се спори, да се убеждаваме, да влагаме страст, да бъдем непримирими към нашите дефекти, към комплексите ни като нация и като индивиди. Т.е. трябва да се разпространява неуморно гордото съзнание за свобода, на което за мен са символ французите - и американците също. Признавам си, Радане, слабостите, и си казвам това, което мисля: не се страхувам, че съм щял да подразня примерно русофилите. И искам да завърша с това, нещо като моя препоръка към теб, знаеш, аз съм долен, проклет и нагъл човек: никога, Радане, като политик, недей да говориш това, което се очаква да кажеш! А говори най-смело това, което мислиш, което в някакъв смисъл ти е на сърцето.

Този е критерият. А пък ако онова, което ти е на сърцето, не е за казване, Радане, не е за пред хората, то тогава зарежи политиката. Остани верен на себе си, и тогава ще си по-полезен на себе си, а оттук и на общността. Въжеиграчи си имаме предостатъчно. Повече не са ни нужни. А въжеиграчеството в нашенския му вариант не е "дипломация", както го величаят често. Трябва да намираме и изричаме смело точните думи, не бива да усукваме. То си е просто въжеиграчество. Носи известни дивиденти, и то бързи, а после цял живот живееш опозорен. Завиждат ти, но не те почитат. Не е добра тази участ, Радане, противно на разпространените у нас мнения...

Добави в Svejo