Един мой приятел ми съобщи наскоро потресаващия факт: бивш доцент по “научен комунизъм” се прехранва в момента като изнася в СУ “Св. Кл. Охридски” лекции за… Светия дух (?!!). Ясно е, че подобни перестроечни феномени, стигащи до неприкрит фарс, няма как да не са често срещано явление, щом трета година нищо не беше направено за ликвидирането на прословутите катедри по “марксизъм-ленинизъм” във вузовете. Те не само оцеляха, но и добиха куража, че безкрайно ще могат да паразитират.Политикономистите, десетилетия проповядващи “преимуществата” на плановото централизирано стопанство и на тоталната държавна собственост, днес вече са страстни адепти на пазарната икономика и набързо скалъпиха курсчета по “мениджмънт и маркетинг”. На пазарната икономика те гледат както преди гледаха на “неотклонното” социалистическо строителство – като на възможност за апологетика с цел постигането на користно-кариеристичните си подбуди; в никакъв случай не подхождат от научна гледна точка, която не търпи подобни салтоморталета.
Преподавателите по “История на БКП”, най-идеологизираната и конюнктурна пропаганда, която е имала някога място в университетите, днес са си наметнали мантията на строги и безпристрастни “учени”, третиращи модерната история на България – и е чудно, че има наивници, които могат да вярват в една толкова съмнителна метаморфоза. Един от тях в опитите си да защити тяхната каста разви парадоксалната теза: ако ще трябва да се четат сега лекции по история на… СДС, ние сме готови да го правим: защото сме специалисти и професионалисти и сме най-добрите(?!). Досущ същото, което искат да правят комунистическите дипломати, плачещи сега за кариерата си…
“Научните комунисти” (имаше и такива!) пък направиха най-зашеметяващия скок – към дебрите на несъществуващата и отричаната от тях самите политология и, изглежда, се чувстват уютно там, щом като още не са освиркани. “Цялата работа е в смята на акцентите – дълбокомислено твърдеше един побелял доцент, цял живот вадил хляба си от теорията за диктатурата на пролетариата. – Досега отричахме буржоазната политология и хвалехме комунизма, а отсега нататък ще правим обратното: ще отричаме комунизма и ще хвалим буржоазната политология!” Тоест досущ байганьовското: “Маскари си бяхме, маскари ще си останем!”.
Същото е положението с някогашните “марксически философи” – “смята на акцентите”, “пазарна конюнктура”, “съвест под наем” и пр. Малцина са ония, които не са си продавали душите и имат моралното право да застават пред студенти. Душевният хоризонт на марксистките философи се простира в тесните граници от “Анти-Дюринг” на Енгелс до “Материализъм и емпириокритицизъм” на Ленин, но независимо от това се надяват, че никой няма да забележи фалшификацията.
Успешно завършилите метаморфози в тази сфера нямаше да минат ако съвестта и моралът бяха познати “продукти” сред пасмината бивши “идеологически работници”. Но не би: някой да е чул след пропадането на комунизма и марксизма за масови оставки на ония, които живееха от безогледното му пропагандиране?! Или пък да е станало поне едно самоубийство? Не, няма такова нещо, а има: “Ний пак сме тук!” – червенобузести, нахални, безпардонни, с лакти проправящи си пътя…
Хуманитарните и особено социалните науки са в тежка криза, тъй като не бяха друго, а безсрамна апологетика на комунистическата система. Моралната деградация на “кадрите” в тях е ужасяваща – гореказаното е само илюстрация и пример. Десетилетия възпитаваното верноподаничество и господството на лъжата в тия среди не могат да бъдат излекувани и на тяхно място да дойде (откъде?!) научната добросъвестност, обективност, честност, всеотдайното служене на истината. Липсват нормални вътрешно-научни отношения и механизми, които естествено да ограничават безскрупулната и готова на всичко посредственост – и същевременно да дават път на талантливите и способните за наука. Необходимо е час по-скоро да бъде разбита сферата на възпроизвеждащата се посредственост и нейната псевдонаука, която продължава да паразитира, уповавайки се на това, че държи командните постове в свои ръце (мнозинство във факултетни и научни съвети, атестационни комисии и пр.). Нейното упование сега е на по болшевишки превратно разбираната “демокрация”, свеждаща се до това масата некадърници, недопускащи промяната, да продължават да налагат мнозинството си и да диктуват развитието на нещата. Т.е. добре познатата ни социалистическа “демокрация” – вечното условие за съществуването на мързеливите, неспособните, заспалите.А отстраняването на тази напаст може да стане единствено с един нов закон за науката, бързо и ефективно приложен в живота. Той трябва да бъде приоритетен след приемането на икономическите закони. Ликвидирането на катедрите по марксизъм-ленинизъм е една от първите му задачи.
Защото цинизмът на маркс-ленинските пропагандатори вече надминава всички граници и достига анекдотични измерения. Сега в техните среди е популярна една мисъл, с която искат даже признание на… заслуги. “Понеже некадърно преподавахме марксизма-ленинизма – тъй като бяхме “вътрешни опозиционери” – ние най-много допринесохме за краха на комунистическата доктрина, а оттук и на цялата система!”
Този е абсурдният финал на бързо половинвековното присъствие на марксизма из нашите университети.
Моя статия, публикувана във в-к ВЕК-21 на 9.06.1992 година
(Забележка: Тази статия ще влезе в новата ми книга ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, която тия дни подготвям за печат.)
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте: ЗА КОНТАКТВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар