HUMANUS Academy: И се питам: къде бъркаме, къде е проблемът, та разсипваме и опропастяваме най-ценното, което имаме, а именно, човешкия потенциал на нацията?!

неделя, 6 юни 2010 г.

И се питам: къде бъркаме, къде е проблемът, та разсипваме и опропастяваме най-ценното, което имаме, а именно, човешкия потенциал на нацията?!

Писмото на едно вече американско българче - или българско американче - което публикувах под заглавието Милата баба, тя ни накара да заминем да живеем в Америка! предизвика доста коментари, а вероятно и тепърва ще предизвиква. Но не за това ми е сега думата, а за един страшен проблем, който е скрит не само в тази така сърдечно разказана история, но и в безброй други подобни истории. Искам да кажа нещичко за този жесток проблем, който имплицитно се съдържа във филма "Без думи" на една телевизия - не зная дали сте го гледали?

Поразителното е обаче как не се разбира същинския проблем, съдържащ се в този филм, който бива наричан "филм за изоставените деца". Не че филмът не е за изоставените деца, за тях е, но не това е основното, въпреки че то също така е много тъжно. Но има нещо още по-тъжно, за което аз не прочетох отзив - явно то не се разбира, не се съзнава. Ето за какво става дума; ако сте гледали филма, ще ме разберете веднага, но все пак трябва малко да кажа нещо за филма - за тия, които не са го гледали.

Филмът разказва основно за историята на две изоставени деца, живеещи в такъв дом, които били приятели, седели на един чин и пр. Но ето че станало така, че едното от тях било осиновено и заминало да живее с новите си родители в Швеция, а другото имало лош шанс и останало. Минали 8 години, доколкото си спомням, и ето, че българчето в Швеция (то, изглежда, не е българче, а е било по-скоро циганче, но това няма никакво значение), което тъгувало за своя някогашен приятел, идва в България, за да се срещне с него и да разбере какво се е случило, как е протекъл живота му дотук. И ето, двамата разговарят във филма, срещата е вълнуваща и прочие. Както и да е, шведчето си заминава, българчето-циганче остава. Минават още години, и ето, правят сега продължение на оня филм. И него можах да го гледам. Там има разказани още такива истории, представена е "биологичната майка" на едното циганче, зрителят разбира как живеят осиновените деца в Швеция, които иначе били много, толкова много, че осиновителите им си имали специална организация, която пък си имала сбирки и срещи и т.н.

Та темата за изоставянето на децата обаче не е основната според мен в този филм, макар че явно тя е основна даже и за създателите му. Но има нещо уж "странично", което според мен е още по-важно, което е най-важното: как става така, че съвсем едни и същи деца, когато заминат и поживеят в Швеция или в друга някоя нормална страна, стават качествено различни хора, интелигентни, възпитани, абе стават хора сякаш от друга порода - аз се шашнах като видях какви стават, стават програмисти, музиканти, какви ли не! - докато тия, които нямат шанса да се измъкнат от тукашната тиня и да заминат в някоя развита и нормална страна, а остават тука, освен че продължават да живеят в отчайващи жизнени условия, и като хора, като личности, изобщо не се развиват, ами направо дегенерират, един вид стават боклуци!

Та ето в този момент изпъква нещо, което съвсем не се съзнава и не се признава: освен че живеем лошо, освен че не можем да си подредим като общество живота, правим така - което е съвсем непростително! - че и личността и бъдещето на децата си погубваме, правим ги или ги оставяме да станат дегенерати, отрепки, нравствени уроди и пр. Не става дума само за изоставените деца, за децата без родители, макар че там проблемът изпъква особено релефно, а и изобщо: как е възможно когато такова българче (циганче, щото у нас се раждат предимно цигански дечица) замине в Швеция, там то да бъде възпитано така, че да стане човек, и то модерен и знаещ човек, да стане богата личност, а тук у нас личността му не само да бъде погубена, ами и да бъде обречено на най-жалко съществуване, на всеобщ регрес и на страшна жизнена трагедия?! На този въпрос ако не си отговорим, понеже в него като във възел се събират много други въпроси, доникъде няма да стигнем.

Едното момче, заминалото за Швеция, го дават във филма как свири на цигулка, също така се занимава с компютърно програмиране; знае и шведски, и английски, нищо чудно и немски или и друг език да знае; български, разбира се, е забравило (защо ли пък му е нужно да знае езика на нацията, която така се е погаврила с него в началните години на живота му?!); говори интелигентно, личи си, че е станал страхотна личност, станал е друга порода човек, как е възможно това?! А в същото време неговото приятелче, което е останало тука, у нас, се занимава предимно с това, че рине оборски тор в един краварник, а пък с париците, които получава, си купувало предимно цигари и някаква жалка дрешка - това е всичко, което е постигнало! Не ходел на училище, нямало време, трябвало да рине кравешки лайна - казваше това момче, и се хилеше като олигофрен; а някога, като дете, е бил не по-малко свестен от оня, който имал късмета да отиде в Швеция; и говори предимно за това каква ужасна била храната в дома за изоставени, само веднъж седмично им давали кюфтета с лютеничка, а в останалите дни трябвало да ядят някакви отвратителни чорби. Ето, че у нас, за нас, тукашните хора, най-важното си остава храната, грижата за биологичното оцеляване, станали сме като скотове, а пък в другите, в нормалните страни, хората се грижат за съвсем други неща, за личността си, за културата си, за бъдещето си, за просперитета си, за разкриването на богатствата на своята личност се грижат, разбирате ли сега къде е разликата?!

Дадоха във филма и други деца, родом от България, ала имали късмета да се махнат оттука: ами и от тях впечатлението е същото: изглеждат вече като хора от друга планета, човек не знае вече как да се изрази, съвсем различни са, такива хора у нас рядко се срещат даже и сред уж "нормалните", абе интелигентни, някои с очилца, изглеждат като поети, станали са вече истински европейци, станали хора от друга порода! А пък у нас всичко ни е устроено така, че личностите масово дегенерират, пропиляват си всички качества, заложби, жизнени сили, и се отдават я на паразитиране, я на пиянство, я на тъпеене, на безпросветност, на чалгашарска простотия, на какви ли не пороци, на идиотизъм, на олигофрении всякакви! И се питам: къде бъркаме, къде е проблемът, та разсипваме най-ценното, което имаме, а именно, човешкия потенциал?! И образованието ни калпаво, за възпитание да не говорим; ето, у нас даже и добри семейства не успяват да възпитат родните си деца и често те стават някакви уродчета, чудовища, безскрупулни наглеци, простаци, идиоти, чешити, темерути! Има някъде основни, кардинални грешки, има нещо тотално сбъркано, щом и децата си не можем да възпитаме, да ги образоваме, да ги направим ценни личности: как във Швеция това го могат, могат го не само в Швеция, а и по целия цивилизован свят, а пък ние само съсипваме човешкия потенциал на нацията си?!

Даваха във филма приемните майки на такива взети за осиновяване деца; споделяха проблемите, които е трябвало да предоляват особено в началото; едната майка, майката на онова дете, за което става дума, беше възрастна жена, била осиновила 5 деца от най-различни, изостанали като нашата, страни, и петте ги възпитала, направила ги хора - как го правят това, как го умеят?! Ами защо българи не щат да осиновят такива изоставени дечица, или ако осиновяват, то е от немай-къде; и се страхуват, щото съвсем няма да ги възпитат, и ще имат страшни проблеми; щото трябва да се намери подход, който да навлезе в душата и сърцето на едно такова пострадало и травмирано още в най-ранна възраст дете, а ние това не го можем; ние собствените си деца не можем да възпитаме, та тия ли?!

Нашата "образователно-възпитателна система" общо взето само разваля децата, а не им помага да станат ценни личности, способни да се реализират успешно в живота. Имали сме били не знам си каква система, били сме не знам си колко по-умни от западняците (?!), ала ето, били сме, неизвестно защо, съвсем нещастни, та в нищо почти не ни върви - ако не отчетем всестранния разцвет на чалгата и на простотията из българските предели. Тъжна картина сме, какво да се говори повече, но въпреки това трябва непрестанно да се търси разковничето. Защото е въпрос на оцеляване.

Да, има нещо най-важно, в което особено много бъркаме, и заради което не можем да изявим човешкия си потенциал, а го погубваме. А също така и пропиляваме почти без остатък жизнените си сили и шансове. Кое е то трябва непременно да се открие - и да се започне промяната оттам. Ама как да започнем тая промяна, като самите ние явно сме твърде много увредени?! И възможно ли е такива дефектни хора изобщо нещо да променят, щом като себе си първом са безсилни да променят?!