Представена публикация

Човеци ли сме?

  Да помогнем на Любо ОЩЕ:   Ще помогнем ли за лечението на г-н Любен Воденичаров? Освен това смятам, че нашият "Картаген" - мас...

събота, 31 юли 2010 г.

Щом Петър Стоянов постигна това - къща за 2 милиона "евра" в Сан Тропе - то какви ли пък чудесии е постигнал Гоце Първанов?

Тази сутрин попадам на информация с интригуващото заглавие Кой е съсед на Бриджит Бардо в Сен Тропе? Той е! в един сайт и се зачетох. Ето какви интересни факти открих там:

Петър Стоянов здраво е подплатил старините си, докато се подвизаваше на „Дондуков“ 2. Тези дни се разбра, че той е горд собственик на вила във френския курорт Сен Тропе. Тесни се оказаха нашите курорти за апетитите Стоянови, друго си е да живееш на френската Ривиера.

Този и още един слух броди упорито из Пловдив. Според близки до бившият първи това е станало възможно не без участието на мастит френски бизнесмен, който по времето, когато Пешо беше президент е успял да завърти солидна далавера в страната ни.

Защото, какво друго обяснение може да има факта, че имението на Петър Стоянов струва цифром и словом 2 (два) милиона евро…

В Сен Тропе Петър Стоянов е съсед по имот с Бриджит Бардо. Той вероятно ще живее на Френската Ривиера само през лятото, а след това ще отсяда в дома си в Лондон.

Това е. Някои явно доста добре са осребрили привързаността си към свободата и демокрацията. Впрочем, в първата седмица след 10 ноември 1989 г. моя милост заедно с тогавашния пловдивски адвокат Петър Стоянов и още неколцина други основахме "Клуб за демокрация", който скоро стана ядро на пловдивското СДС. Моя милост изобщо не е напреднала в имуществено отношение оттогава досега, напротив, постоянно дегенерира, а други, виждате, излязоха късметлии. Братчето на Петър Стоянов пък в ония знаменателни времена беше най-скромен редактор в университетското вестниче на университета, в който аз бях асистент по философия; днес знаете кой е, предполагам? Ами той сега е просто български евродепутат от управляващата, естествено, партия и още по-скромен собственик на телевизия ЕВРОПА. Хахал да са му тия успехи и да процъфтява още повече в идващите бъднини!

А моя милост в целия си идеалистически идиотизъм е гласувала за такива като Петър и Емил Стоянови, ех, за кой ли още не е гласувала моята наивна милост? Гласувала е все за такива, които използваха демокрацията като асансьор за издигане в звездните висини, а пък после биха шута на такива идиоти като мен, които с гласа си ги туриха там, където изобщо не е трябвало да припарват никога.

Както и да е де, моите разочарования в случая са страничен момент. Важното е че Петър Стоянов е толкова преуспял че да си пече кльощавия задник тъкмо в Сан Тропе, щото иначе няма друго достойно за задника му море, на което той може да си пече кльощавия задник. Само френското море е достойно, види се, за пешовия кльощав задник. Но както и да е де, човекът си е заслужил да си пече задника в Сан Тропе, пък ний, дето от наивност го направихме туй, дето е сега, нека да си продължаваме да лапаме мухи...

Но ето че тази сутрин ми мина през акъла една странна мисъл, дето съм я турил и в заглавието, а именно: щом Петър Стоянов постигна това - къща за 2 милиона "евра" в Сан Тропе - то какви ли пък чудесии е постигнал Гоце Първанов? Сигурно он, пернишкиот оправен момък, е спечелил, съвсем заслужено, впрочем, още по-големи благинки. Щот му се падна да царува в много по-проспериращи времена в сравнение с Пешко. Явно не е само пушката му за 50 000 "евра" единствена негова придобивка от президентстването. И мезонетчето на Манджуков явно не е единствената му облага, нито пък рогата на знаменития козел-архар! Дали пък наш Гоце вече не е собственик на огромно имение в град "Комсомолск на Амур", а, как сметате вие, а, скажите, таваришчи?!

Е, да не го подценяваме наш Гоце, он не е толкова прост да иде в някакъв си там "Комсомолск на Амур"; за неговото ниво най му отиват Бахамските острови или Хаваите; те днес другарите за по-малко едва ли ще се продадат. Хубавото е, че заради гоцевите постижения моя милост няма да се срамува и черви, защото не е гласувала и никога няма да гласува за него. Ама утехата е малка де, щото други, не по-малки идиоти от мен са гласували пък за него; идиоти у нашенско, у Българско, колкото щеш, виж, умните, разумните, свестните са кът...

6 коментара:

Анонимен каза...

http://video.v2.bgnes.com/view/8943

Анонимен каза...

Г-н Грънчаров,
Как бихте разтълкували:
"Битието определя съзнаннието?"
По-точно имам предвид диференциалната функция на този процес. Тоест процесът за пренебрежимо кратък период от време. При това за историята 20 или дори 100 години, та и цял човешки живот са пренебрежимо малък период от време!
Питам това и във връзка с коментара Ви в блога на Иво Инджев за журналистите от БНР. Понеже, като се поразмислих си рекох, че има връзка с носпоримия факт, че наши и чужди управляващи съвсем съзнателно и целенасочено ни държат в пълна материална мизерия! Тъй, кто във всяка област, така и пред журналистите има само две алтернативи. Или да си плюят на сурата и да се мазнят на управляващите, просто за да си осигурят хляба, или да отстояват позициите си, загивайки геройски (като Гюро Михайлов на поста си)! Това очевидно е в сила и за президентското съсловие, с тази разлика, че "доста беличък" е хляба, за който се борят те!
Подозирам веднага, че ще оспорите тезата за битието и съзнанието, но затова конкретизирах въпроса относно краткостта на времевия интервал на процеса. Защото се страхувам, че практиката показва, че съм прав. Та не се косете относно това, как сте гласували! Аз също гласувах, като Вас, но не мисля, че е имало друга възможност! По-важно струва ми се е да се борим против мизерията и то материалната такава. Пак поради горните съображения. Поздрави! GB

Борис Танушев каза...

Г-н Грънчаров,
Напълно споделям направените от Вас анализ и оценка на двамата президенти, по правило валидна, изобщо за "силните на деня". За съжаление, ценностите на демокрацията, позволяват тя да бъде не само начин на живот но и начин на (из)ползване.
Някои от нас "гласоподавателите", не знам дали не са били и преобладаващата част, си даваха сметка за това, но гласуваха по изборите въпреки всичко, защото го правеха заради идеята, а не заради конкретните нищожества, които я бяха яхнали в този момент. Лично за мен, това беше драма, защото беше предизвестено разочарование, което обаче трябваше да преглъщам в името на крайната цел. Тя обаче се оказа доста персонифицирано реализуема, за сметка на всички нас, които чрез идеализма си позволихме да бъдем набутани в, имам чувството сякаш е столетно, тресавището на прехода.

Димитър Димитров каза...

Като че ли бае Ви Радоя беше изключителна прав в твърдението си, че "званието определя съзнанието"

Анонимен каза...

Политиката неслучйно понякога се смята за синоним на корупция. Това важи с двойна сила за посткомунистическите страни, в които целият „преход” беше и продължава да е под контрола на КГБ. Така че няма нищо чудно в това, че в политиката след 1989 имаше и подкупни хора и продажници. Даже обратното, учудващо е, че покрай тях се намират и свестни. Но техните имена никой не споменава, те не са интересни за медиите.

В повечето случай не можеш да знаеш предварително що са стока са хората, за които гласуваш, особено когато, както в Източна Европа, на избори постоянно се явяват „нови лица”. Все пак след 1989 беше по-правилно да се гласува, отколкото да не се гласува. Каквото и да милсим за СДС – че е създадено, инфилтрирано и пр. от КГБ-ДС и т.н., това беше така или иначе единствената сила, която независимо дали на власт или в опозиция тласкаше реформите напред. Без СДС България днес щеше да е на нивото на Беларус или Молдова.

Колкото до корумпираните политици – ами то си е за тяхна сметка. Те всъщност не са никакви политици, а примитиви, животни и пълни нищожества. За един политик най-важното е как ще се изправи пред историята (и Бога). Аз не мога и да проумея какво удовлствие може да ти достави една материална ценност, придобита по незаконен начин. С това ти унижаваш себе си докрай. Аз бих искал моя труд да бъде оценен достойно и честно да спечеля материалните блага, на които след това евентуално да се наслаждавам. Ако пък не го оценява никой – така да бъде, няма да се унижа пред никого за нищо.

Ето два хубави исторически примера на политици, изправили се пред строгия съд на историята и издържали нейния изпит:

Анонимен каза...

Епаминонд (ок. 418 пр.н.е.–362 пр.н.е.) е тивански пълководец и държавник от 4 век пр.н.е., който трансформира елинския полис Тива, извеждайки го от спартанската хегемония към лидерска позиция в Елада. Римският оратор Цицерон го нарича „пръв мъж на Елада“.
Епаминонд прекарва целия си живот в бедност, отхвърляйки възможността да забогатее, като се възползва от политическата си власт. Корнелий Непот отбелязва неговата неподкупност и описва отказа към персийски посланик, който пристига при него с подкуп. В духа на питагорейците той дарява щедро приятелите си и ги окуражава към същите действия. Тези аспекти от характера на Епаминонд допринасят особено за неговото реноме след смъртта.

Марк Авре́лий Антони́н (26 апреля 121, Рим — 17 марта 180, Виндобона (ныне Вена)) — римский император из династии Антонинов. Философ, представитель позднего стоицизма, последователь Эпиктета.
Время его правления считается в античной исторической традиции золотым веком. Марка называют философом на троне. Он исповедовал принципы стоицизма, и главное в его записках — этическое учение, оценка жизни с философско-нравственной стороны и советы, как к ней относиться.
Это было непростое время для империи, уже очевидно склонявшейся к закату, и непростой была судьба ее парадоксального правителя, склонного к размышлениям, но проведшего большую часть своего императорства в военных походах.

Его повеления возмущали очень многих соотечественников. Как же! Он посылает гладиаторов на войну, чтобы они не умирали бессмысленно под крики толпы. Он приказывает стелить маты под снаряды для выступлений гимнастов. Он лишает римлян зрелищ! Он слишком милосердно относится к рабам и детям бедноты. И слишком много требует от сильных мира сего! Он не вероломен даже к врагам и даже ради военных побед. Он сумасшедший!.. А он просто философ, философ-стоик, считающий, что человек по сути своей свободен и никакие проблемы не могут заставить его поступить против совести.

Именно поэтому его правление назвали последним «золотым веком» Рима. Именно поэтому ни до него, ни после него не было императора, чья смерть вызвала бы столь неподдельную скорбь римлян. И такого уважения, что его не решались оплакивать, будучи твердо убеждены, что после смерти он возвратился в обитель Богов.

Он не оставил потомкам трактатов ни о мироздании, ни о глубинах подземных, ни о душах людских... Он оставил нечто большее — самого себя, свою прекрасную душу, запечатленную на немногих страницах своего дневника, позднее получившего название «Размышления к самому себе». Он обращался лишь к себе, но ныне, через века, ведет диалог с нами, его читателями. И мы беседуем с ним, иногда чувствуя уколы совести, но всегда вдохновляясь его простыми и глубокими мыслями.