Можем ли да спрем агонията на българския живот изобщо?

Текстът по-долу е продължение на разсъждението, посветено на онова образование, което ни е жизнено потребно: Образование и творчески импулс. Налага се да продължа още малко, понеже оня текст в този си вид си остана съвсем незавършен.

Преди време в Дискусионния клуб поканих моята състудентка Нели Нановска, доктор по философия, която доста години живя в Австралия - за да разкаже за австралийското образование: виж Лекцията на г-жа Нели Нановска, доктор по философия, на тема "Австралийското образование", изнесена в Дискусионния клуб днес. Тя тогава разказа някои, без преувеличение, умопомрачителни неща: за това как децата в началния курс няколко години учат най-вече как да са вежливи едно с друго, т.е. учат "предмет", който може да се нарече "човешки обноски" или "култура на общуването"; за това как родителите заедно с учителите в началото на всяка година сами решават какво да учат децата им, т.е. върху какво да се сложи акцента (някой у нас да е питал родителите за това какво трябва да учат децата им?!); разказа също как децата още съвсем малки биват приучавани самостоятелно да търсят и осмислят потребната им информация, правейки проекти (примерно първокласничката да подготви презентация, обясняваща по вълнуващ начин на другите деца "пътя на хляба", т.е. през какви етапи трябва да се мине, та от зърното да стане хляб); как по-нататък в отделните степени на образование същината на австралийското образование съвсем не е да блъскат главите на учениците с никому непотребна информация, ами да им се помага ефективно да решават практически задачи на живота (пак чрез правене на проекти), т.е. задачи, които по-късно самият живот ще им поставя; за това, че в Австралия няма учебници и преподавателят нищо не преподава, а цялата информация, която ти е потребна, трябва да си я набавиш сам и т.н. Чуйте лекцията й в блога ми, а пък след това можете да чуете и толкова показателната дискусия, въртяща се около "предимствата" на нашата родна "образователна система" пред австралийската.

Моето впечатление е, че у нас масово не се разбира, че целта на една добре устроена образователна система не е и няма защо да се свежда до прословутото "да прави младите знаещи", т.е. да им "дава системни знания", а би следвало да е да ги насърчава да бъдат личности, способни да се справят най-ефективно с предизвикателствата и трудностите на живота. Ето, примерно, г-жа Нановска по време на дискусията, пък и на лекцията повтаряше това, че на австралийските ученици, представяте си, им било много приятно да ходят на училище, и дори когато се случвало да стане така, че да не могат да отидат на училище (примерно са болни), децата, представяте си, много страдали заради това: понеже щели да изпуснат много интересни и забавни неща, които щели да се случат в същото време в училището! А у нас учениците се чудят как да избягат от училище, щото всичко друго е много по-привлекателно от това, което може да им се случи в класната стая; ето тази е категоричната присъда на младите у нас над едно несмислено устроено образование: те го смятат за безполезно и, трябва да признаем, съвсем са прави!

В Австралия, представяте си, имало в училищата паралелки, които били за ученици, които искали да учат повече; в тях "учебният материал", ако за такъв изобщо може да се говори, за две години го вземали за една; а пък ония, които не искали толкова много да учат, били в други, обикновени паралелки. А пък тия, на които изобщо не им се учело, неминуемо отпадали от училище (поради строгите изисквания, поради тежките програми: в Австралия, представяте ли си, не се занимавали, както е у нас, с имитация на учене, а истински, сериозно учели!) и започвали работа; пък който от тия след време решавал отново да се върне към ученето, можел да го направи чрез т.н. вечерни училища, които били много развити в Австралия. Ето, оказва се, че проспериращите държави най-вероятно просперират и заради това, че имат едно умно, смислено направено образование, докато бедните и нещастните нации като нашата най-вероятно са бедни и нещастни и заради това, че образованието им е калпаво, е непригодно за живота.

Но да оставим Австралия (или Америка, Англия, Франция, Германия и пр., за чиито добре устроени образователни "системи" може много да се пише) и да се върнем към проблема, до който стигнахме, а именно: какво образование ни е нужно на нас, ето в този момент. И аз, ако си спомняте, стигнах до твърдението, че в днешния свят е потребно образованието да е такова, че да не потиска творческия импулс на личността, напротив, трябва да помага за насърчаването и за разгръщането му. Добре де, но как именно може да стане това? Откъде трябва да се започне в поправянето на сбърканата ни образователна система?

Нещата са твърде много, даже прекалено заплетени и объркани. Ето нещо фундаментално: разбира се, че най-напред учителят (преподавателят, възпитателят) трябва да бъде научен и възпитан. Ако не настъпи качествена и същностна промяна в университетското образование, което именно подготвя учителите, преподавателите, възпитателите, промяна в цялата образователна сфера просто няма как да започне. Добре, но тия, които подготвят бъдещите учители, именно университетските преподаватели - как тъкмо при тях да се случи промяната? Щото, знайно е, че тия "академични" преподаватели, които имаме сега, са нещо като "екстракт" на всичките недъзи на досегашната, на толкова зле действащата образователна система на всичките й нива. Понеже и университетското ни образование е принципно сбъркано, то на това основание неговата сбърканост бива репродуцирана по-нататък, отгоре до долу, т.е. неефективността и сбъркаността му биват, както се казваше едно време, "мултиплицирани". Ония пък, които стават академични дейци, за да се наместят удобно в съществуващата система, трябва да са нещо като нейна "квинтесенция", да са нещо като неин "образцов дефектен продукт"; говоря по принцип, разбира се, възможни са изключения, потвърждаващи обаче принципа и правилото. Ето че възниква омагьосан кръг, от който сякаш изобщо не може да се излезе. Дали пък нещата наистина не са толкова безнадеждни, колкото ни изглеждат в този момент?

Да, безнадеждни са, но на нивото на схематизиращия разсъдък; ала, за щастие, самият живот лесно разрешава онова, което за разсъдъка е неразрешимо. Значи това, с което следва да започнем, е да се захванем с вливането на живот на всички нива на "образователната система", а това може да се случи единствено на основата на промяната на съзнанията, именно, чрез разчупването на утвърдилите се стереотипи, чрез разпространението на нови, на жизнени идеи за това какво следва да бъде, с просвещаване на самите просветни дейци, чрез подбуждането в обществото на един интензивен духовен живот, чиито искри да започнат да се пръскат във всички сфери, та да се разгори един ден буйният огън на промяната, който ще изгори всичко негодно да живее, а пък на разчистеното място ще покълнат всички ония нови отношения, които са ни така необходими. Трябва да се отхлабят всички ония задушаващи живота подобно на примка през шията регламентации и условности; като наред с това обществото да започне да толерира и насърчава пораждането на една духовна атмосфера, при която свободната обмяна на мисли и ценности ще стане всекидневие, ще стане нещо като първа жизнена потребност. Разбира се, за да се случи това, държавата (и държавният чиновническо-бюрократичен апарат) трябва да бъдат принудени да се оттеглят, понеже тъкмо тяхна, на техните несмислени регламентации, е заслугата да бъде блокирана и парализирана творческата и човешка енергия на всички, които са заети с образование и възпитание. Но за да се стигне до един такъв етап, би следвало т.н. "обществено съзнание" да е напреднало дотам, че това, което пиша в момента, да не изглежда, да не звучи така скандално, както, предполагам, звучи в толкова много уши.

Ще се постарая още по-конкретно да илюстрирам току-що казаното. В средите на преподавателите от всички нива винаги има по-авангардно мислещи и търсещи личности, които обаче по начало биват потискани от огромната маса посредствени и гледащи си само личното спокойствие индивиди. Тези последните, естествено, задават духа и атмосферата, съществуващи в разглежданите сфери; на фона на техните норми за "допустимо" и "непозволено" ония личности, които се различават от утвърдилия се стереотип на посредствеността, биват възприемани и оценявани като "бели врани", като "черни овце", като "ненормални", "вредни", "скандални", "опасни" и какви ли не още. Новаторите, авангадно мислещите, нестандартните личности пък не могат да придобият така потребното им самочувствие, явяващо се основа за една целеустремена енергичност, понеже тия хора обикновено не могат да се свържат един с друг, те съществуват откъснато един от друг, всеки "някъде там", в своята си "черупка" и пр.

За да се преодолее тази откъснатост и изолация, огромни са възможностите, примерно, на интернет. В тази насока моят Център за развитие на личността HUMANUS пък създаде философското списание ИДЕИ, което също може да съдейства за пораждането на една общност от авангардно мислещи, нестандартни и творчески личности, която би следвало да придобие такова самочувствие, че в един момент да почне да влияе за промяна на общата атмосфера в т.н. духовна сфера, в която образованието е не просто елемент, а е център, ядро, фокус, в който всичко останало се пречупва. По абсолютно същия начин както след 1989 година едно революционно-реформистки настроено малцинство от демократично мислещи българи, въпреки ужасната съпротива на ретроградните и консервативни комунистическо-комуноидни сили, успя да наложи промяната в политическата и икономическата сфера на живота, та ето сега, 20 години по-късно, България въпреки всичко е страна от ЕС, така и в сферата на духовния и културен живот у нас, макар и 20 години по-късно, трябва да настъпи "1989 година". И едва тогава ония реформаторски сили, които до този момент не можаха да вземат надмощие над консервативно-ретроградната инертност, да започнат да чувстват силата си, и, окрилени от правотата, от жизнената си достоверност, в тежка борба да наложат коренна промяна на гибелното статукво най-вече в сферата на образованието, което, както казах по-горе, наистина е ядро на духовния живот на обществото като цяло.

Не зная как звучи всичко това, но наистина без борба никога нищо добро не се е случило. И трябва да имаме готовност за борба - борбата, която ще ни донесе промяната. С чакане някой "велик реформатор" отгоре да наложи щастливата и благодатна "коренна промяна" в образователната сфера, видя се, нищо не може да се случи, а бетонните блокове на инертността, плътно прилепнали един друг така, че даже и най-тънкото острие не може да се мушне там, продължават да тежат и да мачкат всички кълнове на живота. Иска се обединение на всички ония напредничави сили, заинтересовани от коренната промяна на гибелното статукво - иначе агонията ще продължава безкрайно. И тук става дума не само за агония в собствената сфера на образованието; тук имам предвид агония на цялостния духовен и културен живот на нацията, т.е. агония на българския живот изобщо, на която агонията на образованието е само един най-изразителен симптом. В тази страшна агония това, че сме най-бедни, е най-малкото, от което трябва да сме смутени. Духовната бедност е най-страшното, а пък личностната мизерия е основата на всяка друга бедност и мизерия. Нима има още някой, който да не е разбрал тази толкова проста зависимост?!

А сега да се върна на първоначалното си разсъждение - за да доведа анализа си до завършек. Обещах да пиша за "мечтаното образование", ала логиката на търсенето ме отведе в по-различна посока. И ето, сега искам да завърша със следното.

Напоследък една мисъл ме е завладяла: нищо няма да се случи ако младите - вечната жертва, "жертвеното агне" на българската "образователна система" - не се размърдат и не започнат да търсят правата си. А свещено човешко и конституционно право е правото на качествено и съвременно образование, от което младите у нас са лишени, което ги прави неконкурентноспособни на европейския и световния пазар на живия труд, на пазара на личности, който е пазарът, определящ всички останали. До този момент нашата младеж се съпротивляваше по всички линии, ала съвсем пасивно: младите в огромната си част де факто са бойкотирали българското образование, отказват да бъдат тикани в неговата безжалостна месомелачка. Но, действайки по този начин, пак те са ощетените, т.е. месомелачката, така или иначе, продължава да ги мачка. Което и показва, че така повече не бива да продължава.

Младите у нас са оставени на произвола на съдбата, т.е. обществото не полага нужните грижи за тяхното пълноценното развитие като личности, не полага грижи за най-важното: качеството на личността на младия човек. Младите у нас биват формирани извън сферата на образованието, т.е. биват формирани и моделирани, съвсем стихийно, впрочем, от масовите настроения, манипулирани от олигархичните медии, от масовата "чалга-култура", от превратностите и стихията на самия живот и пр., но не съзнателно, не в резултат на свободен избор, не целенасочено. Коварното е, че монополът върху личностното развитие на младите, който по право трябва да принадлежи на една свободна и хармонично действаща образователна сфера, у нас й е отнет, и то знаете ли от кой, знаете ли от какво? Отнет й е от избуялата - върху непълноценността и малодушието на българския живот - сфера на "чалга-културата", на триумфиращата посредственост, арогантност и простащина, от цялата онази "менте-действителност", която се роди у нас в годините на непълноценната ни демокрация. И ето, когато това положение почне да се усеща като нетърпимо и безкрайно опасно - а аз смятам, че сме доближили до този момент - с него трябва да започнем да се борим. Трябва да започнем да се борим без да се щадим - всички ония, които не само че не сме се примирили, но и нямаме намерение да се примиряваме, ония, които не само че не сме капитулирали, но и изобщо не сме склонни да капитулираме, които не само че не сме се отчаяли, но и изобщо нямаме намерение някога да се отчайваме.

Защото, отчаем ли се и ние, нещата ще станат съвсем непоправими и безнадеждни. Докато има непримирили се хора и личности, положението е поправимо, не е все още безнадеждно. Когато всички до един се отчаем и примирим, тогава не ни остава друго, освен заедно да погребем ковчега на българското образование - а и на българската духовност и култура изобщо! - и дружно, подобно на вампири, да изиграем един кючек на прясния му гроб. Аз лично не съм склонен да приема този край и този вариант. А вие?

Добави в Svejo