Правете само онова, което истински обичате - и което го иска цялата ви душа

Приятели ме съветват едва ли не всекидневно да мирясам, да зарежа всичко, да почна да живея "като хората", спокойно, да не се тормозя за нищо, да си гледам, както се казва, кефа, да не се опитвам "да оправям света", щото той, светът, си бил такъв от вечни времена и почти не се бил изменил, сиреч, никой не е могъл да го "оправи", та ти ли ще го оправиш; та за какъв и за кой се мислиш бе, глупако?! И също така се осланят на един железен аргумент, свързан с неотдавнашните ми здравословни премеждия, които ме доведоха до границата между живота и смъртта (операция и пр.), и той е: "Подарен ти е втори живот, пази го!". Предлагат ми да се щадя, да не се увличам прекалено, защото лекарите наистина ми предписаха "щадящ режим" в периода на възстановяването. Е, аз се старая да се щадя де, но нищо да не правя не мога, по начало съм деен човек. Да зарежа "излишното", това може би е разумно, но кое ли пък е именно "излишното" в живота на един човек?

"И ще си окопавам своята градина!" (аз го знам на руски: "И буду возделывать свой сад!"), това думи на Волтер или на Русо бяха? Едва ли има голямо значение кой точно ги беше казал, но си заслужава човек да се овладее от съдържащата се в тях мъдрост. Да тръгна да копая в чужди градини нима е разумно?! Да, ама ний, философите, сме нещо като... трактори, които можем да окопаваме и орем всякакви градини - ето това е най-коварното в нашата съдба. "Господи, дай ми спокойствието да приема това, което не мога да изменя, дай ми мъжеството да изменя това, което мога да изменя. И ми дай мъдростта да отлича едното от другото." ("Господи, дай мне спокойствие принять то, чего я не могу изменить, дай мне мужество изменить то, что я могу изменить. И дай мне мудрость отличить одно от другого.") Това са думи на Карл Фридрих Етингер (1702—1782), то е част от молитвата на този немски богослов. Много мъдрост има в тия думи. Но как да отлича това, което не мога да изменя, след като, бидейки съвременен човек, смятам, че едва ли не всичко на този свят зависи от нас, хората, от нас, човеците? В предишните времена, особено пък в средновековието е било друго, хората не са били овладени от такова мощно съзнание за свобода и по-лесно са се примирявали, днес обаче съзнанието ни е съвсем друго. Както и да е, значи трябва да си окопавам градинката - и всичко друго да зарежа, така ли? И коя е моята градинка?

За философа градината е философията, какво друго да е? Да си се занимавам тихо и уединено с философия, това, впрочем, за мен винаги е било един идеал на живота; за жалост обаче съвсем недостижим. Да избягам от света явно съвсем нямам сили, чисто академичните и теоретични философски занимания, макар че са доста примамливи за манталитета ми, все пак не могат да ми дадат онова задоволство от съществуването, което ми е нужно. И проблемът иде от това, че философията е нещо твърде широко - и голямо. Включва, така да се рече, "всичко". Оттам иде проблемът. Другото е моят темперамент, моята настройка: аз не съм привърженик на откъснатата от проблемите на живота "чиста философия", напротив, според мен философията не трябва да се изолира от него, напротив, трябва смело да се гмурка, да плува, да гребе в "житейското море", в "морето на живота", което, както и да го погледнем, е твърде бурно. Блазе на ония, които могат да се настроят така, че да се откъснат от тия коварни и нерешими "проблеми на живота" и да се отдадат с наслада на чисто академичните, теоретични и прочие занимания на така наречената "чиста философия"! Аз, уви, не го мога това. Мечтая си го, ала не го мога. И, оказва се, съм все потопен в туй "море на живота", което в нашите специфично български условия често мяза на един... мръсен селски вир, в който свинете с кеф се излежават в летния зной и пек. И, разбира се, съм си все оцапан и омърсен от "тия толкова прозаични проблеми на живота". От тях някак си не мога да избягам, нито пък да се скрия. Да, знам, че е много лошо това, но дали човек може да се промени, и то на моята възраст, след като животът ми, кажи-речи, комай вече си е отишъл. Или поне си е отишло "най-хубавото от живота". Да, в навечерието на житейския здрач се намирам, в навечерието на тоя неизбежен жизнен заник съм се довлякъл някак. И пак се двоумя какво да правя, нима моята вече не е ясна?

Да, нека юношите да решават тия проблеми, моята вече се е видяла. Ще трябва да се примиря - и да се отдам на копаене на моята градинка. Или на бране на плодове, щото аз вече съм в есента на живота си, ако приемем, че дълбоката старост (или самата смърт?!) е неговата зима. А есенно време предимно се берат плодове. Тъй че и за копаене на нивата май ми е минало времето, а? Колкото съм могъл, съм копал когато му е било времето, а сега следва да бера плодовете. Доколкото са се родили, доколкото ги има. Да, наистина имам чувството, че живея в есенното време на живота си. Особено в последните години. "Да береш плодове" за философ като мен означава едно: да пиша книги. Ако мога да напиша още някоя книга, това ще е достойния завършек на живота ми. А пък работата с младите, "преподаването", е нещо като да садиш семена в душите им: семена, взети от същите тия плодове, които аз сега бера, нали всеки плод трябва да си има семена, е, като "ядем" заедно с младите плодовете, в душите им незабележимо, да се надяваме, ще попадне някое семенце, та белким един ден и те не останат безплодни! Този според мен е смисълът на т.н. обучение по философия, аз така предпочитам да наричам прословутото "преподаване". Или учителстването де, но тази дума, и то тъкмо заради примера на Христос - той единствен заслужава да се нарича Учител! - думата учител, на това основание, някак си не мога да я употребявам без някаква вътрешна съпротива. Да оставим това, че у нас думата учител - понеже ний, българите, нали знаете, всичко наопаки го правим! - носи в себе си някакъв едва ли не унизителен смисъл: виж, да се наречеш "професор", е престижно, но да се наречеш "учител", сиреч, "даскал", това в рамките на т.н. "обществено съзнание" се смята за крайно непрестижно. Аз обаче, както казах, долавям крайно възвишения смисъл на думата учител, идещ от примера на Христос, та затова я избягвам толкова.

Както и да е. Да бера плодове и да сея семената ми - това ли ще е моят път занапред, във времето, което Бог ми е отредил? Вероятно да, само това, то, впрочем, съвсем не е малко, напротив, много е. Да чета, да пиша, да бъда "сеяч" на семената, които намирам в собствените и в чуждите плодове, това наистина не е малко. То, общо взето, ме задоволява. И всичко друго трябва да зарежа, така ли? Примерно, моите "занимания с политика", моята "политическа ангажираност", моите едва ли не всекидневни политически коментари в блога трябва да ги зарежа, така ли? Всички единодушно ми викат: зарежи ги! Това на теб не ти е работа, гледай си работата, не се ври дето не е позволено! Успокой се бе, човече, и остави политиката на други, по-подготвени хора! И това ми е казвано. Факт е обаче, че воденето на политически (общо взето) блог, и то от години, както и издаването на негова база на хартиен вестник (!), именно на вестник ГРАЖДАНИНЪ, ми изяде крайно много време и "нерви", сиреч, ако успея да се отърва от носенето на това бреме, явно наистина ще бъда значително по-спокоен - и по-свободен. Да, така е, но как съвсем да зарежа това, в което съм вложил толкова много сили и време? Май-май обаче това нещо, политическото анализаторство спада към разреда на ония неща, които аз съвсем не мога да променя - и затова следва да ги зарежа, така ли?

Аз не съм много съгласен, че ний, гражданите - щото в блога си аз, знайно е, се представям тъкмо като един гражданин, при това ангажиран - нищо не можем да променим. Аз пиша блога си за други хора, имам сведения, че много хора, особено млади, доста са се повлияли и също така все още се влияят от моите преценки, тълкувания, писания по политическите въпроси. Тъй че, ако допуснем, че по някакъв начин нещо в душите на тия хора се е променило под влияние на четенето на моите всекидневни анализи, то следва законно да допуснем, че има и смисъл от тази работа, а и явно тя не е към разреда на ония неща, които ний, хората, не можем да променяме. Пък и като с години съм се занимавал най-активно с тия неща, с политическите, но не като политик, а като политически наблюдател и тълкувател, ако сега, да допуснем, зарежа всичко това, ще дам на младите един много лош пример, сиреч, ще се присъединя към легиона на ония, срещу които най-вече е насочено жилото на моите писания, именно ония, които проповядват, че нищо нямало било смисъл, че "политиката е мръсна работа", че "всички са маскари", сиреч, ще стана един нихилист сред нихилистите у нас, а такова нещо аз не мога да допусна никога. Ето, оказва се, че съм сякаш някак "вързан" и за тая работа и лесно не мога да се отвържа. Пък и тия неща, политическите, са дълбоко свързани - ще го напиша, нищо че е крайно противно на онова, което обикновено се мисли! - с философията, да, свързани са с философията. И затова няма значим философ, който да не се месил по някакъв начин в "политическите работи", като се почне от Сократ и Платон, та се стигне до съвременните големи имена във философията на ХХ век, като Сартр, Камю, Хайдегер, кой ли не още.

Това, че съм се разлял и разпилял в много области, това е факт. Ето, и списание ИДЕИ издавам, и то вече пета година. Безспорно е, че трябва да се огранича, да избира някои приоритети, на които си заслужава да се отдам всецяло, а пък други неща, разбира се, да зарежа. Този, всъщност, е въпросът, който ме терзае всяка сутрин, след ставане, щото точно това време за мен лично е най-пълноценното време на деня, първите няколко часа са времето, в което мога да направя нещо наистина ценно, а в останалото време на деня, да речем, не мога да пиша (но мога, примерно, да превеждам нещо написано от друг човек на друг език), или да върша някаква друга по-механична, нетворческа работа, работа, не искаща цялостно отдаване. Всяка сутрин аз решавам тази дилема: дали да пиша по някоя от моите започнати, ала незавършени книги, дали да пиша сериозна, "тежка", философска статия или да пиша някакъв по-лековат коментар, било политически, било свързан с всекидневието, било нещо друго, ала подобно на тия. И, обикновено, зарязвам истински важното и сериозното и се захващам с нещо по-лековато; ето това е нещото, от което трябва да се откажа, и то съвсем съзнателно. Делът на сериозните неща, които пиша, трябва да се увеличи непременно, поне в това лято. Есенно време, когато почна "преподаването", тогава може сутрин да пиша и по-лековати и неизморителни неща, но сега, когато съм изцяло свободен, трябва да пиша предимно сериозни текстове. Това ограничение, да се надяваме, мога да го осъществя. За начало то съвсем не е малко. По-иначе казано, трябва да си окопавам всяка сутрин своята градина, а не да ида да копая в чужди градини...

Ами това е в общи линии. Този "самоанализ" е на привършване. Още може да се пише, ама да не прекаля. Пък се и изморих. Още съвсем не съм се възстановил, лесно се изтощавам, като попиша, после ми се налага да почивам дълго време. Обичам обаче разходките, най-много си почивам като се разхождам бавно из града, ето и сега, като свърша тази работа, излизам напосоки, без да имам специална работа. Блажени са тия разходки, пък като седна в усамотение на някоя пейка, ме овладяват най-ценните настроения - и ми идват най-благодатните мисли. Все обаче си забравям тетрадката, та често ги забравям тия мисли, а пък като взема тетрадката, или лаптопа, това означава, че разходката ми ще отиде по дяволите, ще седна някъде да пиша, и ще зарежа разхождането. Затуй често "забравям" и тетрадката, и лаптопа. Хайде да спирам и да излизам, че ме засърбяха краката за разходка!

Хубав ден на всички желая! Правете само онова, което истински обичате - и което го иска цялата ви душа. Не насилвайте себе си, а се отдайте на свободата, която извира от сърцето ни, не от някъде другаде; този е пътят...