Няма да изменя на мисията си на човек!

“Грубостта дойде в нашата страна веднага след войната и влезе в нашия живот, вкарана от ръката на НАСИЛИЕТО. Фактът, че всеки може да се изяви като упражни властта си, за да причини зло на някой друг човек – стана главният факт на епохата.”

Георги Марков

Признавам си, още не мога да асимилирам един момент от това, което се случи в моя наскорошен разговор с инспекторката по философия (виж: Образователна чиновничка ме прати да преподавам на агората, сиреч, на площада, на улицата - трябвало насила да ставам "пловдивски Сократ"!), а именно този, където тя ми заяви, че изобщо не чувствала абсолютно никакво разкаяние или пък вина за това, което ми се случи - и в подготовката на което тя активно участва, т.е. сътрудничи на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, става дума за моето уволнение, за моето изхвърляне на улицата. Аз за това най-вече отидох да попитам, интересна ми беше реакцията й, е, така реагира: аз съм си бил изцяло виновен, щом не съм се подчинил на Системата, съм си бил заслужавал изритването! Това, че пред теб стои някакво човешко същество, колега, индивид някакъв, пък макар и този същият индивид да ти е много неприятен, виждате, съвсем не влиза в сметките: ти си "враг", заслужил си си разправата, точка, пощада няма да има! Простете, но по същата логика навремето нали са и убивали живи хора, заклеймени за "врагове", каква е разликата в случая? Убийте ме, но аз не долавям разлика. Още повече, че човек в моето положение, в това число и здравословно, едно такова брутално и безчовечно изхвърляне на улицата съвсем реално може да доведе в един момент и до фактическото ми умъртвяване.

Даже на моменти се питам: а не са ли били по-хуманни, не са ли постъпвали по-хуманно ония, които направо са ти пръсвали черепа с револвера - щото не са те унизявали, щото са ти спестявали психологическия тормоз? А тук те убиват бавно, безмилостно жестоко, с цялото унижение, с цялата възможна гавра над личността. Аз лично бих предпочел направо, за един миг да ми пръснат черепа, а не това, което ми се наложи да преживея. Как да им обясня на тия административни другарки, на тия верни труженички на Системата, на тия чиновнически души точно този момент, как да им помогна да го почувстват, та да осъзнаят какво именно са дръзнали да направят? Не, така наистина не бива да се постъпва с жив човек, не, така с човешко същество не бива да се постъпва! А може би някои хора са стигнали дотам, че не ме смятат за човешко същество - щом си позволяват да се отнасят така с мен? Щом ме мислят за нещо друго, а не за човешко същество, само това изглежда може да обясни тяхното бездушно отношение към мен. Аджеба, аз човек ли съм, другарки администраторки, или не съм човек? Кажете де, защо мълчите така гузно?

Аз това същото нещо го почувствах още на два пъти не по-малко силно, третият път е сега, в дните и месеците след уволнението ми, когато ми се наложи да преживея цялото унижение, да изпия цялата горчива чаша; а ето кои бяха първите два пъти. Ще ви разкажа, така и така стана дума за това. Пиша тия неща с плахата надежда да помогна поне малко на тия така чисти чиновнически души да излязат от клопката на съзнанието, в която, кой знае защо, са допуснали да попаднат.

Първият път беше когато ми беше направена животоспасяваща операция в неврохирургията (операция по изваждане на хематом от черепа, получен след падане и жестоко удряне на главата в цимента); преди операцията (докторите дълго време не можеха да разберат точната причина на състоянието ми!) аз в последните дни се чувствах като смъртник, хематомът е притискал мозъка, лекарите не вярваха на моите приказки дали не се чувствам така щото преди време паднах и си ударих главата, а аз чувствах ужасни болки по цялото тяло, същински кошмар! Един-два дни да се бяха забавили да ме пратят на скенер (в последния момент една лекарка се сети за това, а от бърза помощ искали да ме карат в... психиатрията, възприемали ме тия темерути за... мъртво пиян, така твърди синът ми, аз нищичко не си спомням от тия последни дни преди операцията!), та един-два дни да се бяха забавили, аз щях да си и погина мърцина; е, размина ми се, Бог явно е решил така - да ми подари още малко време. Това се случи в април месец миналата година, тогава ми беше операцията. След операцията се чувствах като новороден, въпреки че ми бяха цепили черепа, радостта отново да живея беше неописуема! Да, обаче съпругата, която го беше крила преди операцията, ми съобщи, че срещу мен помощник-директорката на училището била завела... съдебно дело за "обида", делото беше наближило, а аз не още знаех за него; е, наложи се да ми го съобщи това два дни след операцията. Почувствах се ужасно. Тогава именно им написах едно прочувствено писмо, пък и видеообращение направих, с камерата, ей-така, направо с бинтованата си глава - и помолих да се разберем по най-човешки начин, стига злоба, стига интриги, стига тази идиотска война, учители сме все пак, възпитатели, така не бива да се отнасяме! Написах, обърнах се към велможите - и зачаках как ще реагират тия двете особи, директорката и нейната помощничка.

Знаете ли, имах смътната надежда, че у тях предвид тежестта на момента ще проговори човешкото, скрито нейде в гърдите им, ще се пробуди съвестта, даже във въображението ми се появиха ето такива идилични картини: идват двете велможи в болничната стая, носят дори... букет (или два-три лимона или портокала!), усмихнати, казват ми "Е, така се радваме, че си жив още!", говорим си приятелски, прощаваме си всичко, зер този човек се е върнал от оня свят кажи-речи! Чаках, дни наред чаках, съвсем други хора дойдоха да ме посетят в болничната стая, колеги и пр., двете чиновнички обаче не дойдоха, даже и не благоволиха да ми се обадят по телефона! Други хора ми се обадиха по телефона като прочели за случилото се (аз и от болничната стая си пишех своите ежедневни "репортажи" за преживяваното, от написаното стана една книжка, нарича се БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, всеки може да я разлисти), други хора ми се обадиха, примерно предишният директор г-н Паунов ми се обади (за другите, дето ми се обадиха, позволете да не им споменавам имената, щото ще бъдат репресирани!), но тези двете другарки-чиновнички удържаха и не показаха нито милост, нито капчица разкаяние, нито сантим човечност, нищо не показаха. Пардон, показаха: показаха своята жажда за мъст, своята комунистическа безпощадност, своята омраза, ето тази омраза, за която говори Г.Марков по-горе, а и Гьоте на едно друго място, което аз цитирах тази заран в блога си.

Както и да е, така са решили, че е правилно да постъпят, така са постъпили. Това си е техен избор. Морален избор. Няма сега да описвам гаврите по повод на онова съдебно дело за "обида", които продължиха в целия период на възстановяването ми след операцията, период от цели 8 месеца (в това време аз не ходех на училище, бях извън властта им да се гаврят с мен, но ето, те намериха друг начин да ми отмъщават и да ме тормозят и тогава). Преживелиците си по повод на това епохално съдебно дяло описах в своя книга, носеща заглавието VERITAS ODIUM PARIT (Заглавието се превежда от латински ето как: Истината ражда ненавист. Продължението на тази римска поговорка е следното: ... а угодничеството - приятели.) Даже директорката изнамери и още по-гаден начин: обжалва моя болничен лист до ТЕЛК, обяви ме за нещо като "симулант", от ТЕЛК-а спряха за цели три месеца да ми плащат болничните, останах без лев средства за съществуване: виждате ли колко изобретателна може да бъде самонадеяната отмъстителна власт у нас когато поиска да се погаври с човека?!

Така. Мина този осеммесечен период и аз се върнах на работа в края на ноември 2013 г. Още в първия ден се случи нещо, което не съм си представял, че е изобщо възможно: влизайки в училището стана така, че във фоайето забелязах и двете, да, същите тия две администраторки, и помощничката-синдикалистка, и самата всемогъща директорка, приказваха си мило, в своя си дух, нежно усмихнати. Като ме видяха, като си срещнахме за миг погледите, те и двете като по команда погледнаха в друга посока, сиреч, престориха се, че не забелязват, че не ме познават! Човешкият момент, който би следвало да стои над всякакви други съображения и свеждащ се до това да кажеш, примерно, ето това: "О, Ангеле, здрасти, радваме се, че си пак тук, че си оздравял, много се радваме да те видим пак!", и в този момент просто го нямаше, изпари се, отиде в геената на небитието! Аз това нещо още не мога да го проумея как е възможно, каква е тази титанична сила на омразата, че да си позволиш да се държиш по този начин с един човек, с едно друго човешко същество! Ни ми стигат силите да проумея това, не разбирам как е възможно, ето, най-чистосърдечно си признавам, че не разбирам!

Това, че същото това човешко същество ти е неприятно, щото си позволява да мисли различно от теб, би следвало да не е водещото в случая, да, ама не, за безпощадната безчовечна система и нейните усърдни труженици това явно не е така: врагът трябва да бъде смазан безпощадно! Сякаш е не човек, а някаква гнида, някаква въшка! Е, и още същия този ден се отпочнаха всекидневните гаврички: наредиха ми да пиша един-какви си обяснения, да дам един какви си доклади, да направя един-какво си. Веднага също така почнаха игрички и с учениците срещу мен (на втория ден ученици от един клас бяха вече готови със "стачка", искането на която беше така драго на нежните сърца на директорките: "Не щом тоя непоносим Ангел Грънчаров повече да ни е учител!", представяте ли си, това се случва след като се е завърнал учител, отсъствал цели 8 месеца, бил е болен в това време, ето как го посрещнаха "достойните възпитаници" на горепредставените директорки!) - и така безогледният натиск над мен продължи всеки ден, чак до уволнението ми на 19-ти май тази година, предпразнично, тъй да се рече! Наистина са феноменални тия ексцесии, нали, какво ще кажете?! "Не човек, а желязо!", тия думи нали са ви известни? И продължението им знаете, нали? Да не го пиша аз сега тука.

Това са факти. Факти за преживяваното от мен. Аз съм и човек, и изследовател - затова пиша за тия неща. Вълнуват ме тия загадки, затова и пиша. Аз съм и възпитател на младите. Няма да мълча. Ще си изпълня дълга. Пък дори и да умра, дори и да заплатя с живота си жестоката цена. Няма да мълча, няма да допусна заради презрения си комфорт да изневеря на мисията си на учител и на възпитател. И най-вече няма да изменя на мисията си на човек. Това също е една важна мисия. Дано сте го разбрали вече.

Бъдете човеци! - ето това искам да ви пожелая тази сутрин! Не допускайте човешкото у вас да отслабне или да изчезне, винаги се старайте то да бъде на най-преден план при вас. Нека човешкото бъде най-отпред, нека то бъде вашето лице! Нека то да бъде най-високо при вас! Да си човек е най-вълнуващото! Майчице, колко ли са нещастни тия, които са допуснали да погубят човешкото у себе си? Да го елиминират, да го "озаптят", да го стъпчат както се тъпче отровна змия, ето това не мога да разбера: как е възможно?! Удивителна работа!

Какво от това, мама му стара, че си някакъв велик властник, командир, началник, пред когото всички треперят, на когото всички малодушници се подмазват - когато тъкмо човешкото у себе си успял да погубиш?! Аз ето това не мога да разбера как е възможно. Вий можете ли да го разберете? Обяснете ми го, моля, помогнете ми, онемявам вече от почуда, от удивление, от страхопочитание пред великата истина, скрита в тази загадка. Знаете, аз вече съм "доказано некадърен", заради това явно не разбирам, е, какво от това, аз все пак нали съм човек: нима нямам право да разбера поне отчасти истината по тази толкова трогнала ме страхотна тайна?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo