Деморализацията в българския живот по моето разбиране иде оттук - от пълната деморализация на живота в училищните общности

Атаките срещу блога ми продължават - а е ясно в чий интерес може да е съсипването на един блог с ярка политическа и гражданска позиция като моя - но докато злосторниците успеят да извършат пъкленото си дело, аз продължавам да пиша; и тази сутрин ми се иска да напиша есе или статия по един проблем, който ме гложди от няколко дни. Той е свързан със ситуацията в нашата образователна система; искам написаното тази сутрин да го направя в статия, която да изпратя до някои медии, интересно ми е дали някоя ще се заинтересува все пак от проблемите, ето, иде първият учебен ден, а на първия учебен ден всички поне се преструват, че силно се интересуват; на другия ден вече всичко забравят и нещата продължават да си текат по старому, в добре познатите утъпкани коловози. Така е у нас, всяко чудо - за един, най-много два-три дни само...

Обикновено за образованието се говори само когато се обсъждат някои дреболии, примерно, поредната министърка като заговори за своите "епични риформи", свеждащи се, примерно, до това учениците да учат от... един учебник само (та главите им да станат по-приятно четириъгълно оформени)! Или когато, примерно, някой пусне слуха, че Вазов или Ботев "нямало било повече да бъдат учени в наште училища", което е същинска благодат за разните патриотари, излизащи мигновено на мегдана и почващи да се тупкат по космясалите гърди, крещейки с пяна на устата своите прочувствени вопли на тема "Накъде вече отива България?!" и пр. Или какви нови мерки за натиск върху учениците ще измислим с оглед да ги накараме да са послушни в часовете, с оглед "затягане на дисциплината": ето, сега някои директори измислиха да забранят смартфоните, леле, панацеята вече е намерена: забрани, забрани, само забрани ще оправят положението, таваришчи, давайте да забраним всичко, що още не сме се сетили да забраним! И всички училищни директорки, щото обикновено са страшни "модернистки", ще подкрепят "революционната иновация", ще отвърнат единодушно на почина - и те ще забранят смартфоните: е, и какво от това? Минава някаква вълна от коментари за поредната глупост на министерските или директорските чиновници и всичко пак утихва, всички забравят за горкото многострадално българско образование, чието блато продължава необезпокоявано да излъчва зловонните си и отровни изпарения. Съвсем рядко някой се опитва да обхване проблемите в тяхната цялост, да предложи решителен изход, но такива "странници" кой ли пък ги слуша? И всичко си тече ли тече в старото и добре познато русло: какво, свобода ли, откъде-накъде, ний свобода не щем, на нас в кошарата или в кочината, наречена "българско образование", си ни харесва, на когото не харесва, да иде да преподава... на Агората, нека да иде да се прави на Сократ. Това последното ми го заяви съвсем официално инспекторката по философия в Пловдив А.Кръстанова по повод на това, че моя милост, след 30 години активна преподавателска дейност, беше уволнена и изгонена от системата най-позорно, именно като "несправящ" се, бях обявен от една самозабравила се директорка за "пълен некадърник" и бях уволнен по безцеремонно груб начин. И така беше даден пример на другите учители да мълчат, да си подвиват опашката, да са послушни, щото нали знаете у нас как е: "Който слушка - папка, който не слушка - не папка!". Нали така възпитават невръстните дечица учителките още от детската ясла? Туй златно правило е станало нещо като матрица на цялостните отношения не само в българското школо, а и в обществото ни като цяло, щото от всички се знае, че школото е огледало на обществото, а пък обществото е нещо като проекция на зададеното в школото - и като манталитет, и като съзнание, и като модели на поведение, и като ценности, и като всичко.

Имаме един ретрограден закон за образованието, който от години се гласят да променят, ала в Парламента "все не стига време" за приемането на нов и съвременен закон, все се отлага "новата революционна промяна", явно мнозина, ако не всички, системата ги устройва, сиреч, са заинтересовани от запазването й. Е, не устройва някакви си там "аутсайдери" като моя милост, но голяма работа, те, вечно недоволните мърморковци, са нищожно малцинство, важно е че мнозинството е доволно, нали така, драги другари болшевики? Да, болшевизмът в българското образование, болшевизмът като най-зъл, подъл и дивашки комунизъм си е създал най-уютно гнезденце в системата на българското образование, вие това нима не го знаете? Нищо, повтарям, абсолютно нищо, същностно и принципно, не беше променено в българското образование за тия епични 25 години на "епохални и кардинални" промени, системата тук продължава да е абсолютно същата каквато е била в съветското образование през 30-те години на ХХ век, тази система беше присадена в българското образование след 9 септември 1944 г. и тя надживя, подобно на неунищожим тумор, и комунизма, и комунистите, и всичко, тя и в момента изглежда в цветущо състояние и нищо чудно всички нас да надживее. Каква е тази система аз безброй пъти съм писал в книгите и в статиите си за образованието: това е една свободоненавистническа административно-командна и директивна система, в която държавата (разбирай: държавния чиновник, бюрократът-всезнайко) решава и командва всичко, а пък реалните участници в самия образователен, познавателен и възпитателен (личностно формиращ) процес, именно учителите, учениците и родителите, са лишени от каквито и да било права да решават ония въпроси, които пряко ги засягат; от тях се иска само послушание и изпълнителност, от тях се иска само да не мърдат от "правата линия", свободата пък е забравена и забранена дума в тази абсурдна и човеконенавистническа или противочовешка система. Това е положението, то трябва да се признае, ала интересното е, че мнозина даже не съзнават колко е порочна самата система, напротив, самата й порочност се разглежда като "добродетел", затуй за несполуките на изцяло сгрешената система винят тъкмо... свободата; по логиката на тия немислещи създания "прекрасната ни система" била развалена от "проклетите либерали", които в годините на прехода, видите ли, всичко били съсипали в нашето тъй бляскаво социалистическо образование; всичко било рухнало тъкмо заради опитите системата да бъде "либерализирана", сиреч, свободата у нас тия късни мохикани на комунизма продължават да я размахват само като плашило. Разбира се, в рамките на абсурдната система всичко се възприема тъкмо наопаки на истинското, на действителното положение: прокудената от системата свобода не може да й е навредила с нещо тъкмо поради отсъствието си, тъкмо поради липсата си! Разковничето е просто и аз за това вчера вече писах ето тук: Докато държавата не се оттегли изцяло от сферата на образованието, нещата няма да потръгнат, няма да бъдат поставени на вярната основа, а погледнете как реагира на тезата ми един млад човек, който при това претендира, че е... дясномислещ:

Svetoslav Alexandrov каза: Е това, което казвате, ми се струва не свобода, а свободия. Контрол в образованието има още на ниво оценки. Както имаме оценки за учениците, така трябва да има оценки и за учебните заведения и дали покриват изискванията за специалностите. Става въпрос за образование и наука. Не за иху-аху.

Виждате ли как се възприема една най-простичка мисъл, изказана от мен, и то, повтарям, от члад човек, имащ претенцията, че е дясномислещ; е, отвърнах му ето как, но какво от това, нима той ще ме разбере:

Ангел Грънчаров каза: Неразбиращите свободата имат тази боязън от нея, която се изразява в употребата на типично българската дума "свободия", дума, която уважаващите свободата хора изобщо не употребяват, не си позволяват да употребяват. Говорим за държавния контрол, за контрола на чиновника, на държавната бюрокрация; не зная дали ви хрумва, но има една съвършено друга и при това автентична форма на контрол, именно самоконтролът, който свободните субекти на някоя дейност сами осъществяват: ето това е истинският контрол, истинската отговорност е неотделима от свободата. Без свобода няма отговорност, а има само произвол на самозабравили се чиновници-диктатори, има също така и пълна безотговорност на всички в системата, има анархия. Не свободата е причина за произвола и анархията, а липсата на свобода, неразбирането на свободата е коренът на всички български проблеми.

Но тия неща у нас съвсем не се разбират, ние по рефлекс, изработен от времето на комунизма и стигнал най-вероятно дори до гените на нацията (сиреч, повредил я изцяло), разчитаме, че държавата, държавният чиновник ще оправи всичко; е, няма да нищо да оправи, а всичко разваля и опорочава. Няма да го оправи в същата степен, в която няма да угасне пожарът, гасен с... бензин. Точно с това, от което е болна образователната ни система (прекомерна намеса на държавата, ние в образованието имаме пълен диктат, монопол и хегемония на държавната бюрокрация върху тази сфера на духовния живот), точно с това вие предлагате тя да бъде "лекувана", правете си сам сметка дали това някога може да стане.

Казах това на този млад човек, докторант при това, а той замълча, явно е "силно шокиран" от моето "крайно" и дори, допускам, "екстремистко" разбиране - по неговото възприятие. Правите ли си сметка какво означава това мълчание? Ами означава неразбиране и то на най-елементарни същностни обаче характеристики на развитото и личностно обагрено съзнание за свобода. Свободата у нас се възприема като "страшилище", което всичко ще съсипе, ето, съсипала е вече нашата университетска система, но, слава Богу, в средните училища свободата още е нежелана гостенка, допуснем ли я обаче там, майка ни жална - нали така мислите и вие, признайте си го де, бъдете поне малко честни?!

Аз преставам тук да пиша в този общ, принципен, глобален план, понеже ми се ще да опиша нещо, което според мен е много важно. Ще наблегна на един най-зловреден дефект на системата, който всекидневно нанася неизчислими поражения върху съзнанията на всички, които са вградени в самата система. Става дума пълното всевластие, за авторитаризма на училищните директори; по закон тези директори имат огромни права, стигащи дотам да регулират и командват всичко, включително държейки най-важните за българската душа "инструменти" и "продукти", именно ножа, хляба и... сиренето! Директорът вече е господар и на бюджета, разпределя парите, възнаграждава с пари послушните и санкционира, ощетява "неправилно мислещите", тях именно ги обявява за некадърни и пр.; директорът може всичко, само дето не може да командва изгрева на Слънцето, но и по този въпрос следва да помислим дали да не дадем по-големи права на директорите. Аз преди време препубликувах в блога една дискусия, проведена в пернишки сайт (виж: Разтърсваща в своята безпощадна прямота дискусия за катастрофата на българското образование и училище и също Продължение на дискусията за катастрофалното положение в образователната сфера на България), след това и петиция писахме по този повод (виж Петицията под надслов "За същинска демокрация в българското образование" беше изпратена на Президента, Министър-председателя и Министъра на образованието и науката), където учители предимно се жалваха от тежката, от непоносимата вече ситуация в училищата, огромната част от хората съвсем справедливо искаха някак да се ограничи това непоносимо директорско всевластие, необходимо израждащо се в директорски произвол и тормоз на училищните, на образователните общности. Та ми се ще да поразсъждавам в принципен план върху този възлов момент. Аз от няколко години в блога си описвах конкретни рецидиви на директорски произвол, точно по тази причина и бях уволнен, въпросната директорка точно за това ме и уволни, но ето сега искам да поставя нещата на съвсем принципна основа, щото въпросната женица няма кой знае каква вина за случилото се, тя просто изпълни това, което системата й вменява; тя е просто една изпълнителна администраторка, която с оглед векуването си в системата прави нужното да я предпазва от всякакви беди - особено пък от "злодеи" като мен, дето отвътре искат да рушат "милата система". Та предупреждавам, написаното по-долу или това, което следва оттук-нататък, има общ, принципен план и не визира никоя конкретна административна особа; аз оттук-нататък ще пиша единствено като изследовател на тия чудати феномени на българския живот.

Първо, да се запитаме: в рамките на системата какви особи или що за личности могат да се стремят към административната директорска кариера? В училище най-интересното и най-същественото кое е? Ами как кое: общуването с младите, ученето, взаимодействието учител и ученици, в което се създава един най-фин духовен по естеството си продукт, именно младата личност. Това е най-интересното, най-вълнуващото, онова, което не може да се опише с думи, тук е "тръпката", която кара много хора, отдали се на учителстването, да пожертват всичко, с оглед да изпитват тия горчиви, но и сладки все пак плодове на учителстването. Казвам тия неща, щото искам да намекна за следното: един способен, кадърен учител никога не би пожелал да пожертва съкровената страна на учителстването заради властта и кариерата на един обикновен администратор. Е, вярно, и мениджърската дейност в училищата си има своите хубави страни, ако човек е наистина талантлив, но трябва да признаем, че истинските таланти в тази сфера са същинска рядкост. Щото това е още по-сложна дейност за работа и управление на хора, за която малцина имат нужните таланти и призваност. (Аз познавах такъв прекрасен училищен мениджър, неговото име е Венелин Паунов, аз много съм писал за редкия талант на бившия директор на ПГЕЕ-Пловдив, при когото имах щастието да работя цели 10 знаменателни и много плодотворни години.) Администрирането, особено пък в рамките на царящия в системата дух на казарменост, на подчинение, на незачитане на ученическия и учителския суверенитет, на пълна ненавист към свободомислието и пр., изобщо не е привлекателна дейност за оня, който има нужните качества да бъде добър учител; един кадърен, имащ таланта за тази изключително сложна духовна дейност учител никога няма да пожелае да става "канцеларски плъх" и пр.; добрите, кадърните учители се отдават всецяло на учителстването с всичките му трепети, с всичките му така горчиви понякога, но и много сладки иначе плодове. Затова стоят в образователната сфера истински кадърните учители, които, за жалост, в съществуващите условия стават все по-малко - и това непременно, ако искаме да сме честни, следва да признаем.

Ако учителите не са кадърни, ако хората, които упражняват тази свята "професия", са случайно и незаслужено попаднали там, в родните училища, ако те не разбират и не са овладени от тайнствата и аз бих си позволил дори да кажа свещенодействията на учителския занаят (то е същинско изкуство, върховете на което достигат малцина!), ако тия хора, дето се изявяват на това поприще, просто не стават за тази работа и по тази причина са станали слепи изпълнители на диктата на системата, то нашите училища неизбежно почват да се превръщат в същински... зверилници! И те необходимо са се превърнали точно в зверилници, нарочно употребявам тази дума, та да изпъкнат по-ясно нещата. Тук-там в тази система все още съществуват сериозни и самоотвержени труженици на същинското образование, но тия хора са подложени обикновено на всекидневен тормоз, репресивната система никому не позволява личностна оригиналност, талантите в нея са нежелани, те пречат, те всичко развалят, щото талантът, за да се разгърне, иска едно-единствено нещо, иска свобода. Свободата за таланта именно е нещо като въздуха за всяко живо същество. Затова тия, които нехаят за своята свобода, които даже ненавиждат свободата, които ругаят свободолюбивите, сиреч, талантливите хора, това са обикновено хора крайно некадърни, а по тази причина и озлобени, тия хора именно правят нужното нашите училища да са истински зверилници. Тия неща са прости и би следвало да се разбират от всички; е, аз зная добре, че те няма да бъдат признати от всички, по причина на това, че те са крайно неизгодни за мнозина, дето подобно на същински паразити незаслужено се се впили в тялото на системата и смучат оттам жизненост, подхранвайки жалкото и презряното си съществуване.

Та ето извода, към който клонях: обикновено хора, които не стават за учители, сиреч, са крайно посредствени и некадърни, в рамките на съществуващата система се насочват към административната кариера на училищен директор, едно поле, в което те си мислят, че ще могат безпроблемно да довегетират някак до заветната пенсия. Аз лично смятам, че за да си добър директор се искат много редки качества и таланти, правете си тогава сами сметката какво се получава, когато некадърник, който и за учител не става, се докопа до този пост. Тук нещата са прости: добър директор може да бъде един добър учител, като се искат и още някои други качества; но оня, който няма качествата да е добър учител (ако ги имаше, той едва ли щеше да възмечтае да става директор-администратор: щото тази длъжност има някои крайно неприятни страни, които предизвикват погнуса у талантливите, сиреч, свободолюбивите хора и личности!), правете си сами сметката какво ще се получи, когато некадърник седне на тъй мечтаното и заветно директорско кресло! Правите ли си тази сметка, удава ли ви се да изчислите (грубо поне) всекидневните поражения, които такава одиозна личност ще може да нанесе връз живота на училищната общност? Трудно е, но опитайте поне. Ако искате, мога да ви кажа аз - ако този въпрос ви затруднява. Искате ли да ви кажа? Е, ще ви кажа все пак - за всеки случай, в случай че сами не можете да изчислите тия възможни поражения.

То и за мен е трудно да опиша всичко това, виждате, сам съм си виновен: поставям си постоянно свръхзадачи, пък после изнемогвам в решаването им. Но какво да се прави, такава е съдбата на мислещия човек. Чакай сам да си се похваля, щото снощи чух в едно тъпо телевизионно шоу такъв лаф: никой друг не може да те похвали така добре както сам можеш да сториш това; или нещо такова, избяга ми от акъла тази бляскава мисъл, понеже съвсем неочаквано беше изтърсена в шоуто от ръсещия обикновено простотии водещ, аз бях задрямал, ето, пропуснах дошлата изневиделица мисъл. Та както и да е де, да не се отклонявам, ето вкратце моя отговор на въпроса какво обикновено прави типовият некадърник, поставен по волята на случая или късмета на незаслужения директорски пост в едно училище?

Аз ще отвърна кратко: ами вреди, постоянно вреди, какво друго да прави? Вреди, всичко обърква, всичко прави тъкмо наопаки на както трябва да се прави, прави какви ли не простотии, гаври се с хората, тормози ги, тъпче ги, мачка ги, какво друго да прави? Всеки прави каквото умее, некадърникът на власт умее да прави само тия щуротии. Обкръжава се с пълни некадърници като самия себе си, цяла една свита от лицемери и подлизурковци кръжи около него както мантията се влачи зад кралската особа. И тия хора от сутрин до вечер повтарят ето това:

- Малее, шефе, колко си умен само! Малее, шефе, колко са кадърен само! Малее, шефе, колко си хитър само! Малее, шефе, колко те обичам само, искаш ли да те цуна където кажеш? Не, ти само кажи, веднага ще те цуна без замисляне и то именно където кажеш! Леле, шефе, колко си убав даже! Леле, шефе, ти си същински убавец! Красив си, шефе, я земи назначи некоя красива даскалица тука да си имаме, пък знаеш ли кво може да стане? Шефе, откъдето и да те погледна, си пич на място, думи немам, мили шефе! Велик, свръхвелик си, най-любими шефе! Леле, какъв късмет имааме ний, че точно ти ни стана шеф! Лелее, какъв кеф, че ти си ни шеф, страхотен, си, наш скъпи шефе!

Ето това се говори от сутрин до късна вечер на ушенцето на мило усмихнатия шеф - или шефка. За шефка няма да превеждам речта на дежурните подлизурковци, щото вие сами можете да си я преведете. Е, ще дам едно само допълнение, което е най-често срещаното ласкателство за госпожа директорката, щото да хвалиш една дама че е умна - тук моля дамите да ме прощават, но ще кажа нещо, което съм длъжен да кажа, колкото и да не им харесва! - та значи, да хвалиш една дама, че е умна, е крайно неуместно ласкателство, което непременно ще прозвучи като подигравка. Шефката, значи, се хвали ето как:

- Малеее, мила дру... пардон, госпожо Х, днес пък само колко сте красива в туй спретнато костюмче?! Много Ви отиват тия дрехи, правят Ви с поне 30 години по-млада! Немам думи, мила госпожо директор! А как пък приятно ухаете - откъде го купихте тоз парфюм, дето сте се намазала днес? От Версаче ли? Малее, какъв кеф, че си имаме толкова убава и спретната шефка! Ох, чакайте да вдъхна по-пълно с цели гърди от уханието, което излъчвате, мила шефке! Какъв кеф, че Вие именно сте ни шефка, какво щастие е това за всички нас! Ний сме щастливци да бъдем под Вашето тъй прекрасно, мило и нежно ръководство!

Е, аз не знам точно как се хвали директор и директорка, щото хич не ме бива в това изкуство, лицемерието и подлизурството хич, ама хич не ми се удават. Но вие сами се сещайте какви по-пищни хвалби могат да се измислят. Защо хвалят толкова шефката и шефа си ли? Как за какво? Нима не се досещате? Я не се излагайте де! Ами че тия дето хвалят най-усърдно, те ще получат най-голям дял от диференцираното заплащане в края на годината! То е просто, то е близо до ума защо така усърдно от сутрин до вечер всички хвалят училищния директор или директорка. Тия неща си се подразбират. Те други и не могат да бъдат.

Редовият училищен подлизурко е пръв веселяк на училищните банкети и тържества, той най-мило гледа директорката или директора, той пръв скача да я покани на танц, той може само да седи и нежно и замечтано да я гледа, да го гледа и прочие, тия неща пак си се подразбират. Има една такава зависимост в тия неща, в хвалбите де: колкото си по-некадърен като учител, толкова си по-голям ухажор на директорката или на директора. Що-годе свестните, кадърни и достойни учители не се принизяват да хвалят постоянно въпросните властници, с което, както сами се досещате, стават крайно неприятни на въпросния самозабравил се от ласкателства и от усещането за абсолютна власт некадърник. ("Властта развращава, абсолютната власт развращава абсолютно", е казал един мъдър човек.) Некадърникът на власт прави нужното да чисти всичко, що е кадърно наоколо, щото тия, кадърните де, имат това свойство, че засенчват яркото светене на директорската звезда; те приличат малко на Слънцето, което, като изгрее, Луната и всички звезди на небосвода мигновено угасват. За да не се случи такова непростимо произшествие, ще уволняваме кадърните - и ще назначаваме възможно най-големи некадърници, с оглед на това и те най-усърдно да ни ласкаят. Това е по този въпрос. Знаете, предполагам, че директорът на едно училище може да си прави каквото поиска и с учителите, и с учениците. Да гони, да уволнява, да коли, да беси, да реже сиренце, хлебец и прочие благинки, той разпределя заветното диференцирано заплащане, той дава награди, той всичко прави, той праща в командировки, а всички само слушкат - и се подмазват, с оглед да заслужат въпросните благинки. Това е алфата и омегата на училищния живот според сегашната законова уредба на отношенията в училищните общности. Демокрация ли? Свобода ли? Достойнство ли? Личностност ли? Морал ли? Глупости, я да не се излагаме да говорим да такива опасни за нынешната ситуация неща. Нема такова нещо, има само каквото казах че има. Има много сивота, глупости всякакви, нещастникът-директор седи на властния си самодържнически пиедестал, а пък подлизурковците от сутрин до вечер му веят в ветрила да му правят хладинка и му нашепват на ухото... нашепват му каквото казах вече (да не се повтарям).

Отбележете, тия неща се случват не къде да е, не в завод за... кабарчета или за клинци, не в тухларна фабрика някаква, не във ферма за... криви краставици, а в образователни, възпитателни и духовни по предназначението си учреждения, имащи огромна, най-висша роля за живота и просперитета на нацията! Точка. Нямам думи повече. Млъквам. Казах всичко. Повече нима има смисъл да се пише? Пък ми и писна да пиша, изморих се. Ако имам време и вдъхновение, някой път ще продължа по подетата тема, а сега-засега приключвам.

Бъдете здрави! Бъдете личности! Не мълчете! Казвайте истината право в очите. Не бъдете презрени малодушници-подлизурковци! Не се подценявайте, не се унижавайте! Казвам ви тия неща, но ако сте учители, знайте, че ако почнете да се държите по препоръчвания начин, то с това неизбежно си подписвате смъртната присъда. Имайте предвид и това. Страхливци все пак обаче не бъдете, ако обичате. Грозно е. Децата, младите ни гледат.

Деморализацията в българския живот по моето разбиране иде оттук, от пълната деморализация на живота в училищните общности. Гнусна работа! От малки децата ни се потапят в тази отвратителна атмосфера. Щото и некадърните даскалици тормозят децата така, както тях самите ги унижава и тормози гореописаният типов некадърен директор. Тя, типовата даскалица (или типовият даскал) така компенсира и си доставя мнимо перверзно удоволствие. Страшно е! Спирам дотук. Чао! До нови срещи! Не плачете прекалено заради тия истини, които си позволих да ви ги кажа тази сутрин, моля ви... :-)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo