Много интересно нещо се получава: реших да пиша книга под заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, аз, прочее, тази книга я пиша цял живот, писал съм я всякак, и практически, като в работата си като учител съм се стараел години наред да напредвам малко по малко в това изкуство, да търся, да се уча и пр., също много съм мислил върху преживяното в опита си, в ония "екзистенциални ситуации", в които многоликият живот ме е поставял или които аз сам, съзнателно, съм предизвиквал, накрая, много съм писал върху видяното, преживяното, върху онова, което съм открил, до което съм се добрал. И ето сега, след като за благодарност, дето се казва (тази е нашенската "благодарност" явно!) в един момент бях уволнен и изгонен от образователната система, аз пък, за сметка на това, вместо да се тръшкам и да рева заради преживяното унижение, заради гаврата (е, не крия, много тежко преживях публичното ми опозоряване и лишаването ми от преподавателски права, читателите на блога знаят това), накрая реших да оползотворя времето си в принудителната "безработица" - като напиша една нова книга с това наистина много предизвикателно, провокативно, даже направо скандално заглавие, заглавие, което много ме задължава. Е, ще опитам, да опитва човек не е забранено, пък каквото се получи, нали така? Ние нямаме, слава Богу, пълната власт над живота и бъдещето си, добре че е така, щото иначе щеше да настъпи същински кошмар.
Ще ми се и тази сутрин да напиша нещо по книгата си, за да не губя, дето се казва, темпото. Аз съм такъв човек, не се ли увлека по нещо, не ме ли овладее "творческият порив", нищо няма да направя, ала като ме овладее, тогава вече нищо не може да ме удържи да постигна замисъла си. Е, ще работя вдъхновено и упорито, пък каквото се получи, може да се получи нещо съвсем различно от замисленото, от онова, което съм си представял първоначално. То това, всъщност, е вдъхновяващото и интересното в живота ни, на това нещо се дължи тръпката в него. Той крие в себе си невероятна загадка - и е едно велико предизвикателство. Това мое усещане се засилва и покрай житейските обстоятелства от последните ми години, особено от най-последната: преживях тежка операция, животоспасяваща, слава Богу, не се простих с живота, а аз силно съм привързан към живота, е, Бог благоволи да ми отпусне още малко живот, за което съм много признателен. Това голямо за мен изпитание у мен породи следното настроение: Бог ми даде още живот вероятно неслучайно, за да мога да довърша някоя и друга започната работа, е, съгласете се, тази настройка е много обвързваща, задължаваща, тя именно ме кара да работа с пълна всеотдайност работа си, към която сърцето ми ме води. Аз съм писал нейде из книгите ми, че трябва да слушаме най-много сърцето си и да му се подчиняваме, щото то, милото, никога не греши; за младите, за да ме разберат, ще кажа следното, може да прозвучи тъпо, но хайде, ще рискувам: човешкото сърце, сърцето, дето тупти в твоите гърди, млади човече, е нещо като... пряк джиесем, който е постоянно свързан със... самия Бог, да, в нашето сърце е заложен "механизъм", някаква "джаджа", наречена съвест, която директно ни свързва с нашия толкова любящ, подобно на истински баща, Бог. Моля не възприемайте тия мои думи като "попщина", както се изразяваше един исторически злодей (Ленин), като "бабешки работи", както се изразяват "модерно мислещите" у нас, дето са допуснали да заглушат гласа на своята съвест, сиреч, да повредят оня въпросния "джиесем", дето тупти в гърдите на всеки един от нас. Ето това исках да кажа най-вече на младите, старите, дето са живели повечко, трябва сами да знаят тази истина, но допускам, че мнозина и от тях не я знаят, което вече е страшно. Но е пълно с непълноценно живеещи и не разбиращи и най-прости истини хора, тъй че няма да се учудя моите думи, които написах току-що, да бъдат възприети като "пълни глупости" от много и съвсем зрели, така да се рече, хора, чия зрялост, вероятно, се изразява в... порядъчното им затъпяване, нали така? Защо да ги щадим, нека да им казваме директно нещата, защо трябва да се залъгваме и да лицемерим?
И още нещичко искам да кажа, което, така да се рече, е "съвсем лично": няма да скрия, много ми липсва в тия дни "преподаването", по-точно казано общуването с младите хора. 30 години от живота ми минаха в учителстване, ето, тия дни след 15-ти септември за мен всяка година са били най-вълнуващите; който е бил учител ще ме разбере, много хора обаче може да ми се подиграят - защото не могат да разберат какво толкова е вълнуващото в дните след 15-ти септември. Ще обясня за тия хора, ще опитам да изразя с думи трепета, който изпитва един учител ето в този точно период на учебната година.
Идва първият учебен ден. Минало е лятото, то минава за учителите, предполагам, различно, за мен лятната ваканция обикновено минава като един миг. Не зная защо е така, но това чувство се задълбочава с годините, ето, в последните години времето за мен сякаш хвърчи - накъде ли хвърчи, защо ли се е разхвърчало толкова това пусто време?! И ето, неусетно, идва 15-ти септември. Учителят, добрият, отдаден на работа си учител е закопнял, така да се рече, за общуване с учениците си, с младите. Тук може би имаме пред себе си някаква "професионална деформация", не знам точно, но аз така го чувствам, затова и така го описвам. Когато не съм на работа много ми липсва точно това нещо: общуването с младите, обсъждането на разни теми, обстановката в училище, в която има какво ли не, често има отчайващи простотии, било наложени от администрацията, било от буйстващи ученици, всичко има в т.н. "училищен живот", към който, сега чувствам това твърде болезнено, явно съм се привързал прекалено. Това също може да бъде възприето и наречено "професионална деформация", както искайте го наричайте, но е факт, че сега, като съм лишен от правото да преподавам философия (а аз само философия мога да преподавам, нищо друго не ща да преподавам!), аз много страдам, страдам страшно, чувствам се като риба, извадена от водата, надявам се отчасти можете да си представите как се чувствам в тия две седмици, в които учебната година вече тече, а аз съм извън училището, седя си сам в къщи и ето, пиша една книга за това какво е да си учител, за какво друго да мисли и да пише човек като мен, който само това умее, само това е работил вече толкова години?! Е, вярно, една крайно... чудата (да я определя така) администраторка има дързостта да ме уволни с мотив "пълна некадърност", "абсолютна негодност", както и да е, да върви по дяволите, факт е, че тази властническа особа успя да напипа и да ме нарани в най-болезненото място: лиши ме от възможността да работя работата, която толкова обичам! И на която съм се отдал всецяло, на която посветих живота си. Явно за това съм и роден, щом на това нещо посветих живота си, вие какво мислите по този въпрос? Да, ето, животът ми почти си мина, аз друга работа не съм захващал и не ми се захваща. Е, вярно, аз много пиша, нищо като "писател" съм, сума ти книги написах, но ги написах все около и във връзка с работата ми като философ, като преподавател, като учител, писал съм книгите си все за да кажа нещо на своите ученици, на своите студенти, щото години наред съм работил и в университет. Е, и от университета бях изгонен, и от училището бях изгонен, защо ли? Нищо чудно и да е вярно това, че съм "абсолютен некадърник", ето, и двете системи, които са, трябва да признаем, в такова бляскаво състояние, и академичната, с извинение, и училищната, ме изритаха без жал и пощада, в тия системи, явно, работят се най-невероятни таланти, сигур е така, е, аз явно единствен съм най-некадърния, ето защо нищо чудно съвсем справедливо да съм изгонен и от двете, повтарям, системи, намиращи се в бляскаво, цъфтящо, в превъзходно, в идеално и прочие състояние, както искате квалифицирайте състоянието на образователната ни система, и университетска, и училищна.
Като казах система, се сетих нещо, за което съвсем скоро ще пиша, а сега да и довърша разсъждението. Та значи се чувствам тия дни след началото на учебната година крайно чоглаво, ето, отхвърлен съм, изритан съм, унизен съм, имам вече официален атестат "пълен некадърник", а пък така любезната инспекторка по философия в Пловдив, като отидох преди няколко седмици при нея да я попитам как се чувства като си постигнаха с директорката на ПГЕЕ-Пловдив целта, като успяха да ме изритат, попитах я най-човешки има ли известни угризения на съвестта, знаете ли тя тогава какво ми отвърна? Не ми се търси "репортажа" за тази моя визита при нея, но май ще се наложи, като завърша този текст, да го намеря (е, намерих го вече, но по-късно, разбира се, ето тоя текст: Образователна чиновничка ме прати да преподавам на агората, сиреч, на площада, на улицата - трябвало насила да ставам "пловдивски Сократ"!), той е знаменателен и има такова пряко отношение към темата на тази моя книга, че май се налага и него да го включа в нея; та знаете ли какво тази инспекторка ми отговори? Ами в резюме казано, ми отвърна, че за нищо не съжалявала, че ако трябва, сега пак щяла да направи досущ същото, каза ми също, че съм бил нямал право да искам да бъда в училищната система, щом толкова тази система не ми харесва, и накрая любезно ми предложи ето това:
- Ти нали се мислиш за "пловдивски Сократ" бе, нали Сократ ти е любимец, е, какво искаш да се връщаш в училище, защо плачеш, че си изхвърлен от училище: ами ето, сега имаш шанс като Сократ да почнеш да преподаваш философия на улицата, на площада, на Агората?! Ето, иди преподавай философия на улицата, ала в училищата ни вече няма да преподаваш, и сам не трябва да искаш да се връщаш в училищната система, щото тя не ти харесва, пречела ти на "свободата", е, на улицата като преподаваш, подобно на твоя там Сократ, ще имаш възможността да се насладиш на цялата възможна свобода! Това е мнението ми по въпроса, имай добрината да си последователен и недей повече да искаш да ставаш пак училищен учител, училищен философ и пр. Ний няма да допуснем да се случи това и пред съда ще докажем, че ти нямаш повече място в училищната система, щото си неин рушител.
Е, не каза точно тия думи, тя има друг стил на изразяване, но ги каза още по-злобничко, подигравателно, саркастично, аз нямам тоя талант точно да възсъздам какво тази административна особа ми каза тогава. Предложих й да запишем на видео нашия разговор, тя не пожела, е, щом не пожела, сега нека да има добрината да търпи аз да предавам думите й. Ако иска, може да ги напише и да ми ги прати както ги е казала тогава, ще ги публикувам с удоволствие. Да, ама ето, тя упорито и гузно мълчи - защо ли толкова мълчи? Дали пък съвестта й не се обадила, та така гузно мълчи? Директорката, дето съчини абсурдистката заповед за моето уволнение също упорито и гузно мълчи. Дали пък съвестта им не е проговорила? Това аз не знам, но ми е много интересно какво им е на сърцето на тия две особи, ако не взема да ида тия дни в качеството на блогър да задам и на директорката няколко въпроса по тази тема, аз съм и изследовател, като блогър съм пък нещо като медия, ето, виждате ли каква бляскава идея ми хрумна току-що: решено е, ще напиша официално писмо и ще изискам среща с директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, да ме приеме в моето качество на "медиен човек", за да мога да й задам няколко въпроса! Е, знам добре, че тя никак няма да реагира, ала аз, въоръжен с камера ще отида в училището лично да й връча официалното си писмо. Един вид ще помоля да ми даде интервю пред моя блог! Да видим как ще реагира. Интересна идея ми се роди в главата, защо пък да не опитам да я реализирам? Като нямаме свестни и изпълняващи ролята си конвенционални медии, ето, аз, блогърът, ще трябва да ида да им върша работата. Но какво да се прави, някой все трябва да я свърши тази работа, а, какво ще кажете, струва ли си да опитам да изпълня тази поредна моя щура идея? За блога и за книгата ми, за науката, дето се казва, си заслужава да се пожертвам и да опитам, а? Аз лично за науката съм готов на всякакви жертви, ето, и тази жертва ще склоня да я направя.
Пак се отклоних, мама му стара! Да се върна на преживяването, свързано с първите дни на новата учебна година. Да завърша този пункт, че имам и други моменти, на които ми се ще да се спра в това есе.
Добрият учител обича да общува с учениците си, да разговаря с тях, стараейки се да помага за появата на една най-приятна обстановка. На тия неща много учители не обръщат кой знае какво внимание, за мен те са най-важните. Моите часове обикновено са нещо като "лаборатория по философия", тоест по мислене, по упражняване в мисленето, в изследването, в търсенето на истината и пр. Все неща, които Системата не само че не насърчава, нещо повече, тя директно ги забранява: как така ще мислите като всичко вече е измислено и е написано в учебниците бе, я го виж ти, ще ми мисли той, къде дават така - да пропиляваш учебното време за мислене. До нещо такова се свеждат "констативните протоколи" на многоуважаемата директорка, с чиято помощ тя по един великолепно смехотворен начин "обоснова" уволнението ми. Но да не се отклонявам повече, че взе и да ми писва писането тази сутрин. Преди това върших и друга работа, ето, вече 4 часа и половина откак работя на компютъра, време е за почивка. И значи аз съм закопнял да обсъждам с учениците разни теми, тия обсъждания всеки път са интересни с нещичко, вярно, не винаги се получава, но понякога се получават много интересни обсъждания. Мен някой трудно може да ме накара да се занимавам с глупостите на системата.
И ето, в първите часове на учебната година, когато младите (те вече не са деца, юноши, млади хора са учениците в моите часове, щото философски предмети се учат след 9-ти клас, тогава те са в една най-решаваща за бъдещето им възраст; то коя ли възраст на млади години не е решаваща?!) та значи когато младите още са със съвсем свежи, отпочинали, бодри бих казал съзнания, тогава именно учителят, добрият учител, може да ги омае и да им даде импулс за следващите трудни и мъчителни часове, когато вече даскалиците са успели да съсипят с глупостите на системата, и то за за най-кратки срокове тъй очарователната свежест на съзнанията на младите; във втората вече седмица учениците вече са порядъчно отегчени, съзнанията им в един момент се запушват и всичко отива по дяволите! Е, по-нататък в моите часове пак е интересно, в тях пак има живот, има разговори, има дискусии, има опити за всичко това, има също така и... скандали, щото се случва какво ли не, младите откровено мразят тази система и търсят начин да си отмъстят, е, отмъщават си там, където това може да мине, където учителят не е авторитарен, не е як, непоклатим темел на системата; както и да е, за тия неща ще пиша нататък. А сега спирам дотук. А пък следващия път, за да не забравя, отбелязвам: ще започна с обсъждане на това защо система е нещо, което не понася и мрази живота, имам предвид изказвания по този въпрос на философа Мамардашвили, ще почна оттам, пък после накъдето ме отведе мисълта ми, така стават тия работи.
Хубав ден на всички! Аз след малко излизам на разходка, щото ме заболя главата от писане, от работа. Зер, "безработен" съм, затова и се скъсвам от работа! Работете, истината е в работата, не се щадете, човек се чувства превъзходно когато работи - ето това ще си позволя да ви кажа, колкото и нагло да ви се струва то! Чао и до скоро!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
14 коментара:
Еее! Стига де. Нито сте единствен, нито сте пръв, ни последен. Не сте некадърен, колко пъти ще го говорим, камо ли най. Не сте некадърен. Друго сте. Но и да Ви го кажа, Вие ще го отхвърлите, защото сте ми лепнали етикет и сте отсвирили мнението ми. А уж уважавате всяко мнение . Съдът ще Ви възстанови, Грънчаров. Горещо препоръчвам, ако позволите, оттам насетне Вие да липсвате на учениците си. Поздрави!
Elena Dicheva
Мерси, дано - ама това не е сигурно! Щото имам една бляскава правосъдна система, затова.
Между другото какво съм, интересно ми е каква квалификация ще ми дадете при положение, че изобщо не се познаваме? Наистина ме заинтригувахте, сериозно говоря, не се майтапя. Човек винаги иска да знае какво пише на всички етикети, които някой може да му залепи, примерно, на гърба. :-)
Я вижте тука нещо. И нито една счупена чаша... https://www.youtube.com/watch?v=y-WgDKwzLxo...
Elena Dicheva
Хубав филм! Класика. Свободни хора.
Етикетите ги лепите Вие и им вярвате. В този смисъл, сте напълно почтен. Аз не лепя етикети, особено на гърба. Споделям впечатления, с уговорката, че са субективно-условни. :-) Не се познаваме, което не Ви попречи да ме квалифицирате необратимо като комуноид и другарка :-) . Е, освен да се забавлявам, какво друго да правя?! А впечатленията ми от словесното ни тук общуване с Вас са, че сте преизпълнен с добри намерения, но сте гранично конфликтен и язвителен. Сега да не ми кажете, че Ви водя по този параграф .
Elena Dicheva
Е, Вие пък се засегнахте и не мирясвате докато не ми отмъстите! Не се ли усещате, че често блъфирам и се шегувам, иронията е прастаро философско оръжие, ето, боравя с него. Аз също се забавлявам, радвам се, че се забавлявате и Вие. Вярно, конфликтен съм, но конфликтите, сблъсъците и пр. решават в крайна сметка противоречията и движат света напред, докато замазването на проблемите доникъде не води, или води до гниене, до агония и пр. Вижте, аз съм толерантен човек и приемам другите хора каквито са. бъдете си каквато искате. Който много се вълнува от чуждите или другите личности и забравя своята, по причина на което постоянно мърмори по чужд адрес и дава непоискани съвети, такъв, нали знаете вече, има ярко изразена тенденция към комуноидност...
И кой непрекъснато злослови по чужд адрес? Примерно, по адрес на директорка, колеги, образователна система?! Да турим малко ред в нещата, като хора от едно поколение, ОК? Чепати сме. Съгласен? Предполагам, да. Можем да вършим работа. Съгласен? Да? Често сме обект на отхвърляне поради горните две обстоятелства, да? Но даваме повод. Поне от философска гледна точка. Хайде сега, като прехвърлили петдесет и петте , да придобием малко, как да кажа, разум (?), и да свършим работата по същество, без да се пеним, пънчим, себедоказваме - за кога? И от нищо не съм се засегнала. Да приличам на засегната? А "Коса" не е хубав филм. Това е съпътстващата Библия на моето поколение. Родена съм през 1956 година, амен-амен, преди априлския пленум.
Elena Dicheva
Няма никакво "злословене". Описвам просто ситуации, факти, проблеми, поведенчески феномени и прочие. Нещо съвсем не възприемате адекватно нещата поради извънредната си предвзетост. Типично за една, с извинение, жена: вий, жените, "мислите" страстно, правете си сама изводите какви изводи следват от това фундаментално положение. Ама е поразително това, че съвсем не сте успяла да схванете смисъла на това, което аз правя. Даже частичка от смисъла не се могла да разберете. Много жалко. Що не се отдадете не поезията, умствените изсилвания явно не Ви се удават...
Ясно! Победихте, Грънчаров. Оттеглям се. Не сте за моята уста лъжица. Боя се, това не е комплимент.
Elena Dicheva
Да, наистина, поразен съм, че не сте успяла и йота от смисъла на моите текстове за образованието да схванете. Това е феноменално! Поздравления! :-)
Госпожо Дичева, удивлявам се от наивността ви да спорите с типаж като Грънчаров. Добре известно е, че той е отвъд всякаква способност за разумен човешки разговор. Освен собствената си гледна точка и, с извинение, "мислене", нищо друго не може да види.
А когато някой макар и минимално не се съгласи с него за нещо, почва да пищи: "Кумунис! Мирзавяц! Тапенар!"
Няма смисъл да се дразните, просто се забавлявайте с него. Аз така правя. :)
Самият той е казвал, че е човек на емоциите, на чувствата, не на разума, така че какво да му се чудите...
Горният коментар е мой, пропуснах да се подпиша: Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ в Пловдив
Абсурд, не е възможно да е истина това, явно някой шегобиец си прави майтап. Понеже проявява известно остроумие, ще оставя коментара му, но ако започне да се повтаря, ще почна да го трия. Ний твърдо сме за оригиналността :-)
Апропо, не може да се спори с "типажи" - спори се с човеци. Тоя, който се е напъвал да се прави на учен и на умен, е гола водица...
Публикуване на коментар