Представяте ли си какъв щастливец ще бъда когато се озова в компанията на душите на толкова много велики философи, които ме чакат някъде?!

Вчера написах есе със заглавие Автентично е образованието и училището, което възпитава в свободолюбие - и в жизнелюбие, в човеколюбие, а след това събрах всички досега написани есета по темата ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, знаете, възнамерявам да напиша книга по тази тема, и открих, че досега написаните текстове вече надхвърлят 200 страници! Е, аз ще посъкратя това-онова, ще прибавя нещичко, но е факт, че първоначалното ми намерение, именно, да напиша кратка, лека, приятна за четене книжка от 100, максимум 150 страници, вече е отишла по дяволите! При това имам чувството, че още трябва да пиша, понеже едва съм навлязъл в темата, едва съм се, дето се казва, "развихрил" - тепърва има още много да се пише. Какво да правя в такъв случай? Има два варианта, ето какви.

Първо, да продължа да пиша по подетия начин, докато се "изпиша", докато кажа всичко, което ме вълнува, докато "си излея душата", без да мисля за обема на книгата, без да си поставям никакви ограничения. Аз обикновено винаги така съм си писал книгите, понеже, знаете, обичам свободата, а това значи, че мразя ограниченията. Е, като се пише книга, самото съдържание, тъй да се рече, си ражда подобаващата форма, т.е. в един момент човек чувства, че книгата е завършена. Та това е първият вариант. Вторият вариант е да спра с писането дотук, докъдето съм стигнал, при редакцията да прибавя тук-там нещичко, което е по-важно по моя преценка, да сложа някакви добавки, но повече да не продължавам да пиша, т.е. да си спазя първоначалното обещание и намерение да напиша една кратка, лесна за четене книжка. Ето, тази сутрин мисля какво да правя. Имам усещането, че е добре да положа още известни усилия, да се постарая да представя поне още няколко съществени момента в разгръщането на моята идея относно т.н. изкуство на учителстването. От друга страна ми се чини, че е време да изнамеря начин за "заключването" на книгата, за написване на нейния край, нали това филолозите, учителките по литература де, го наричаха "заключение". Е, дали да не опитам днес да напиша заключението на своята книга и да сложа най-накрая точката? То е ясно, че темата е неизчерпаема, глупаво е човек да се опитва да каже "всичко" - това просто няма как да стане. Защо тогава да се опитвам да стигна хоризонта - или да хвана с ръка небето?

Човек постоянно решава какви ли не дилеми - не само при писането на книги, а и във всекидневието си. Взема решения, нищи проблеми, лута се, опитва се да намери изход от какви ли не ситуации. Ето, примерно, сега, тия дни, наред с писането на тази книга, ме вълнуват доста неща, свързани така или иначе с темата ми за учителстването. Знаете, заради моите подходи и иновации - аз все пак съм доста нестандартен учител - в последните години доста пострадах, случиха се какви ли не ексцесии, организирани от една администраторка, от директорката на училището, в което работих; накрая даже бях и уволнен (!) и то, представяте ли си, с възможно най-чудат "мотив", именно "пълна некадърност", "не става за учител", "не може да преподава" и прочие смехории, поради които ми се наложи да обжалвам пред съда заповедта за уволнение; впрочем, водя две дела срещу въпросната тъй упорита администраторка, изживяваща се като блюстителка на анахроничната система на бюрократично и командно образование. Другото съдебно дело, което водя, е за клевета, щото в опитите си да се разправи с мен и да ме извади от системата въпросната администраторка не се посвени да прибегне ето до какво: в официална "производствена характеристика" до ТЕЛК тя вписа своя оригинална "диагноза", да, присвои си прерогативите на психиатър, представи ме като човек с "нервно-психически разстроена" психика или душа, т.е. прибегна до стария метод за разправа с инакомислещите, известен ни от социализма, когато всичко, що е по-оригинално, по-изявено и смело като личност, са го тикали в психиатрии (е, преди това такива просто са ги убивали, но в един момент и комунизмът, тъй да се рече, се е "хуманизирал" - и затова вместо да ги убиват просто са ги тикали в психиатрии, в "психушки", в лудници де). Да, и дотам се стигна, абе изобщо целият инструментариум за разправа с неудобните беше използван, включително и организиране на "другарски" и на "народни", тъй да се рече, "съдилища" над скромната ми, но непокорна особа, писани бяха "разгромни писма" на "възмутения колектив", доноси под формата на "жалби", "констативни протоколи", на разните му там други бюрократични мурафети и пр. Ето че делото за клевета, което заведох, се открива утре, в сряда, 8 октомври 2014 г., от 14.00 часа в Районен съд в Пловдив, делото е НЧХД № 1727/2014 г., тези, които искат да присъстват на откриването му, да заповядат. По номера на делото ще можете да откриете в коя зала ще се гледа моето дяло, има едни електронни табла в съда, там пише тия неща, за несведущите давам тия подробности, щото човек, на когото като мен до тия мои години изобщо не му се е налагало да ходи по съдилища, който като мен не си е имал проблеми с правосъдието, на такъв му е много трудно да се ориентира не само в съдебната ни система като цяло, но и дори в сградата на самото съдилище.

Та по този повод днес мисля най-вече за това, което ми предстои утре в съда. Вече писах за чудесния казус, който се оформи по този повод, ето тук можете да видите как аз възприемам така и така сложилата се ситуация: Хора, човеци, граждани, българи, моля ви, кажете ми, отговорете ми: какво става с нашата човечност?!. Та утре ми предстои да изпълня замисленото. Макар че сам съм доста неуверен кое е правилното, заслужава ли си компромиса, какво да правя, какъв и смисъла и пр. Е, дойде времето да се разбере какво ще стане. Аз съм такъв, че не обичам да насилвам хода на събитията. Е, намесвам се, не съм само наблюдател, но с годините ставам все по-търпелив. Не крия, много ми е интересна реакцията на другата страна. Примерно, ако съдията утре ни предложи т.н. досъдебна спогодба, аз вече писах, че съм склонен на такъв вариант с оглед да си спестя излишния разход на сили и загуба на време, но ето, интересно ми е как ще реагира другата страна. Дали пък няма да имам щастието да се насладя на ето какво: другата страна да не намери сили да признае гафа си, да не намери нравствените сили да си признае грешката, да се извини, с което да прекратим делото, е, разбира се, трябва да се плати и известно обезщетение за преживените от мен неимуществени щети; но представяте ли си колко сюблимничко ще стане ако другата страна заяви, че иска да бъде съдена, иска да се опита чрез съда да "докаже" абсурдните си обвинения-"диагнози" и пр.?! Убедих се, че в този наш живот всичко е възможно, тъй че ето, с нетърпение чакам утрешния ден. За да видя какво ще се случи. Много съм петимен да разбера. Животът винаги ни поднася какви ли не изненади. То това му е и хубавото на живота ни де! Нали така?

Тия две съдебни дела - а в другото аз ще доказвам своята професионална годност и състоятелност, щото фактически съм лишен от правото да бъда учител, имам предвид дялото за отмяна на така абсурдната заповед за моето уволнение - са пряко свързани с темата на моята книга с условното засега и все още заглавие "Изкуството да си учител". Виждате ли как животът - този така духовит присмехулник! - си поигра с мен, виждате ли какви преживелици и изпитания ми предложи? Нима някой е могъл да предположи преди три години само какви преживелици и изпитания ми предстоят? Не, никой не е могъл да предположи това. Даже и самата извършителка, въпросната администраторка, едва ли е знаела какво съдбата ù е отредила да извърши или да изпълни. Ние в живота си изглежда само изпълняваме това, което ни е отредено. Знае ли човек това, може ли да го узнае някак? Ето един проблем, заслужаващ си своето осмисляне. Но да не се отклонявам, не зная дали забелязвате, но се опитвам да пиша нещо като своеобразно заключение по темата, по книгата си, по темата на книгата си.

Е, аз съм изхвърлен от системата и съм "безработен", за такъв се водя по правилата на не по-малко абсурдната "социална система". Изплащат ми обезщетения за безработица, колкото да живея, да преживявам някак. Аз с тия обезщетения, между другото, изплащам не само стари неизплатени заеми, с които съм издавал свои книги и също така списание ИДЕИ, но и заделям средства, за да издавам и нови неща, примерно тия дни издадох първата книжка на HUMANUS, списание за съвременно образование, за личностното и духовното израстване и укрепване на българската младеж. Наложи ми се да платя и петото издание на на моята първа книга, книгата ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА, тя има ето какво подзаглавие в това си издание - "Лекции по философска психология"; с това издание възстанових книгата си в първоначалния ù вид, както съм я написал преди около 20 години (тя беше издавана четири пъти, но все в съкратен вид, като учебно помагало, някак се стараехме да подпомогнем образованието на младите според каноните на абсурдната образователна система). Та значи аз съм безработен, изхвърлен от системата като непотребен учител, който с обезщетението си за безработица издава книги и списания, това ако не е оригинално и дори феноменално, сполай му кажи! И като капак на всичко този изгонен от системата учител със същото това свое скромно обезщетение за безработица е принуден да заделя пари и за хонорарите на двама адвокати, които водят две негови дела, които е завел срещу своите мъчители от погаврилата се с него бюрократична и безчовечна образователна система, давате ли си пък сметка какво това показва?! Да, плащам (на вноски, разбира се), и хонорарите на двамата си адвокати, по двете си съдебни дела, които са жизненоважни за мен, понеже ако не ги спечеля тези дела, съм обречен на гладна смърт: без право да учителствам, извън системата, освен трябва да тръгна да прося?! А пък инспекторката по философия в Пловдив, г-жа Антоанета Кръстанова, има добрината да ме посъветва, щом съм бил нещо като "пловдивски Сократ", да съм бил отишъл да преподавам като Сократ... на улицата, на площада, на Агората!!! Та значи, както сами забелязвате, оня Сократ, истинският и единственият, е умрял, е бил убит поне по-хуманно от мен, а мен лично системата, нищо че не съм чак толкова вреден и опасен като самия Сократ (въпреки че по начало философите сме все вредни и опасни хора, такава ни е мисията и съдбата!), та значи мен лично системата и нейните цербери ме осъдиха на бавна, мъчителна, ужасна гладна смърт! Все пак сме жители на толкова прогресивния и хуманен XXI-ви век, колко му е един философ да го осъдим на гладна смърт, нали, другари, откъде-накъде той ще ни се прави на оригинален и няма да изпълнява предписанията на системата?!

Та в тия дни, в които писах книгата си с така претенциозното заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, моя милост освен че комай всеки ден трябваше да се занимава с адвокати, да урежда парични сметки с банки и издателства заради издателската си дейност, освен да отбива както може атаки на интернетни хунвейбини, които ме нападаха в блога, също така ми се налагаше, представяте ли си, понеже съм - все още - жив човек, ми се налагаше да мисля и да изобретявам начини за непосредственото си физическо оцеляване. Тук трябва да призная, че щях съвсем да загина и вече може би щях да съм загинал от глад, ако не се намери един стар мой приятел, който сам - и единствен! - ми се притече на помощ и ми помогна (за първи път споделям това) с известна сума пари, които аз приех, но с обещанието, което си дадох, именно тия пари непременно да му ги върна щом, живот и здраве да е само, бъда възстановен от съда на работа и почна да имам някакви приходи, вярно, от мизерната си учителска заплата (която все пак е нещо по-добро от още по-мизерното "обезщетение за безработица"). И всеки ден за мен при така и така сложилата се ситуация е същинско бедствие това как да си осигурявам препитанието. (Да не говорим за това, че напоследък имах и тежки стоматологични проблеми, които лапнаха целия ми останал "финансов ресурс", ако мога да се изразя така помпозно, че човек може да си умре от смях!) Аз лично в последните месеци се храня съвсем скромно, на мен ми стига парченце сирене или шепа маслини и малко хляб за да утоля глада си; вярно, на моменти гладът ме мъчи сериозно, понеже съм болен човек, инвалид, ми се налага да си купувам и лекарства, пък и да заделям пари и за плодове. Ще каже някой: е, поне ще отслабнеш, ето нещо добро в тия твои проблеми! Да, ама аз имам увреждане на щитовидната жлеза, не зная от него ли е, от какво е, може би е и заради застоялия в общи линии живот, но аз все още съм с нездравословно тегло, докторът постоянно настоява да си подложа на не знам си какви диети, ала и те искат пари, които нямам; е, аз си продължавам да се храня с маслинки и хлебец, нищо чудно и от тая еднообразна храна да поддържам теглото си: в тегло като моето човек няма начин да не запази теглото си (тук правя опит за игрословица, тая дума "тегло" има две значения, нали сфанахте?).

Сократ се е хранил все с маслинки и хлебец, е, дойде време и аз да заживея като него и в това отношение. Той поне книги и списания не е издавал, аз се охарчвам и за тях, излиза, че съм още по-беден и от него. Да, ама аз живея в "социална държава" и все още получавам "обезщетение за безработица"; Сократ пък цял живот е бил "безделник", никаква работа не е подхващал, а пък за учителстването си изобщо не е вземал никакви пари - само дето е бил гощаван в домовете на богатите си иначе ученици. Но за учителстването си, в интерес на истината трябва да признаем, Сорат, оня същият, единственият Сократ, пари не е получавал; то и аз през всичките тия 30 години, в които бях учител по философия, уж получавах някакви пари, но заплатата ми беше все така мизерна, че комай съм живял и аз все без пари, не помня случай да съм имал пари, да съм се видял в пари - и то за по-дълго от ден-два. Но пък мен парите, сами виждате, слабо ме интересуват, аз спрямо парите съм голям прахосник, ето, прахосвам даже и обезщетението си за безработица за да издавам книги, вестник и списания! Чакай да се пазя, чакай да спра, чакай да не пиша повече за това, че ако жена ми, милата, види това така чистосърдечно признание, именно, че давам пари от обезщетението си за безработица за книги и за списания, ще ми откъсне главата! Тя, горката, изобщо не подозира, че издавам книги с обезщетението си за безработица, аз това го крия от нея за да не се ядосва, милата. Ето че и в това отношение доста си приличаме със Сократ, знаете, той със своята Ксантипа си е имал много проблеми, е, и аз имам такива проблеми с жена си: явно това е неизбежно за всички философи. То е интересна тема за обсъждане, но нея ще я обсъдя, живот и здраве да е, в другата си книга, която сега пиша, тя е почната и чака да завърша тази, онази книга нарича се (условно) ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА. Виждате ли как органично се допълват тия теми на моите две книги, които пиша напоследък? Та щом свърша тази книга за учителстването веднага минавам на другата, само живот и здраве да е, то другото някак се преживява. Да отбележа само: всичко в този живот следва да се прави в любов, без любов нищо свястно не може да бъде направено, ето, това важи и за учителстването, такава една теза май пропуснах да изтъкна, сега я прибавям, и то тук, в последния момент. Слава Богу, че се сетих за любовта, ще видим дали утре няма да се наложи да напиша още едно есе, за любовта като средоточие на истинското изкуство на учителстването, щото това ще е най-подобаващия начин да си завърша книгата; чакай да подчертая това, за да не го забравя, за да се подсетя за него...

Аз всъщност с тия последни думи май вече се приближавам към финала на тази своя книга, какво ще кажете, не е ли време да спра ето тук? Това, чини ми се, е подходящ финал, защо пък не? Философът, дето цял живот е учителствал, е изгонен от училище, опозорен е, оплют е, живее едва-едва, похапвайки дневно чат-пат маслинки, или сиренце с хлебец, обявен е за враг на "народното просвещение", жигосан е като "пълен некадърник", налага му се да ходи по съдилища, с оглед да възстанови някак правата си, та да се върне някога пак към любимото си занимание, именно да общува и да обучава младите на философия, да им помага да правят своите първи стъпки във философстването, в личностното израстване, в духовното си просветление и пр. - всичките тия неща са твърде показателни и като едното нищо могат да послужат за най-подходящ финал на моята книга за учителя, за учителстването, за съдбата на човека, отдал живота си на образованието и възпитанието на младите. Е, моите врагове, дето ме обявиха за "зъл душманин на народната просвета" и на българското училище и ме изритаха от него, сега тържествуват и триумфират, тия дни ще се срещнем с някои от тях в съдебната зяла, всъщност утре ще стане това. Ще ви пиша какво е станало на утрешното ми съдебно дяло, разбира се, ще научите всичко, бъдете спокойни - само живот и здраве да е.

Повтарям като развален грамофон това "Живот и здраве да е само!" щото хич не съм наред със здравето, сърцето ми е доста разстроено, то, горкото, хлопа без никакъв ритъм, ту бясно, ту трепти, ту спира изморено, нищо чудно в някой не така далечен ден този блог да замре: знайте, щом няма публикации в този блог ден-два и най-много три дена, това ще е сигурен знак, че аз вече съм умрял, че сърцето ми е спряло, по това ще познаете, че вече ме няма, че душата ми е хвръкнала и е отишла да си води своите беседи в компанията на страхотно интересни души, примерно сократовата, платоновата, кантовата душа... - представяте ли си какъв щастливец ще бъда когато се озова в компанията на всичките тия души на толкова много велики философи, които ме чакат някъде?! Думи нямам само, страхотно блаженство за мен ще бъдат разговорите с тях, тъй че от смъртта аз изобщо не се страхувам. Е, май послъгах, страшничко си е, но ще видим, то всичко ще се разбере, от нея, тая с косата, спасение и избавление няма - и не може да има. Чакай да спра да дърпам дявола за опашката, че като едното нищо ще предизвикам Смъртта, оная с косата, да се сети за мене, а пък може временно, знае ли се, да ме е забравила - та така се бави и още не идва?!

Та мисълта ми беше, че по това ще познаете, че сърцето ми е спряло и аз най-после съм се преселил в райските или в адските селения: когато ден, два или три няма "писаници" в моя блог. Тогава, според вашия манталитет или се изхрачете яко и за последно върху блога ми, или пък, ако искате, кажете: "Умрял е, завалията, Бог да го прости, не беше чак толкова лош човек - за какъвто го представяха разните негови върли душмани!". Каквото си искайте кажете когато разберете, че съм се махнал от този свят - това вече си е ваша работа.

А сега-засега ви казвам чао, още съм тука, спасение от мен, дето се казва, няма. Спасение от мен не чакайте - докато ме има. Докато съм тук. Бъдете здрави и живи!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo