Два факта - взети пак "директно от самия живот! - искам да подложа на тълкуване в коментара си тази сутрин. Даже три. Третият, за който се сетих ето сега, за да не го забравя, ще го разкажа най-напред, а пък другите два ще почакат малко.
Понеже напоследък животът ми минава предимно около съдилищата - водя две съдебни дела, те са в разгара си, по този повод през миналата седмица ми се наложи да ида до сградата на съда в Пловдив поне 5 пъти! - та по тази причина и размислите ми са все на съдебна, тъй да се рече, вълна. Напоследък ухото ми чу на няколко пъти, в различни варианти, следното интересно твърдение, произнесено от устата на хора, които имат непосредствено отношение към правосъдието, към правораздавателната система у нас; давам го в неговия чист, оголен вид:
- За съда са интересни само фактите, не вашите преценки за тия факти. Моля, придържайте се до фактите! Оценките си оставете за вас лично, тия субективни неща за съда не са интересни. Фактите и документите са двата стълба на юридическото аргументиране и доказване на истината. За него са чужди чисто субективните и човешки моменти, те са безинтересни за т.н. "обективна истина", която има значение за съда. И т.н., и прочие, и ала-бала.
Чувам тия думи напоследък отвсякъде, в най-различни варианти, тук се опитах да представя тяхната гола, неприкрита с нещо същина. Понеже съм човек, който се занимава с философия, не мога да се сдържа да не подложа на основателна тълкуване горната представа и теза. Защото съзирам в него една фундаментална и много фатална грешка, която води до пълно изкривяване и изопачаване на същината на проблема. Това е проблем на философията на правото, е, позволете ми да и кажа виждането по него, като ще ви се наложи да вземете предвид, че тук нямам възможността по-пълно и цялостно да осветля проблема, това не е и моята цел. Но най-главното ще се постарая да кажа, поне като начало и основа на една бъдеща дискусия, за която призовавам.
Думата "фактите" се е превърнала в нещо като заклинание: фактите, фактите, фактите имат само значение, нищо друго не ни вълнува освен само фактите! Повтарят го с упоение сякаш това е нещо като душеспасителна мантра. "Когато фактите говорят, и боговете мълчат!" - това ще ви го каже с гордост всеки, който по начало не е положил и грам усилие да вникне в същината на целия проблем.
Навремето някакъв ученолюбив студент се позволил да се провикне по време на лекция на великия Хегел ето с тия думи:
- Но, господин професоре, та Вашата теория противоречи на фактите!
Хегел за миг спрял лекцията си, презрително погледнал тъй нагло немислещия студент и му отвърнал със следните забележителни думи, които са исполинско, направо непосилно изпитание за всички, за които мисленето не е явно от любимите занимания; тия негови думи са истински препъни-камък за цялата сган от голословни поклонници на фактите; та значи Хегел отвърнал ето как:
- Толкова по-зле за самите тия факти!
Защо така отвърнал на студентсткото подвикване Хегел ли? Ами помислете поне малко сами де! Не чакайте нищо наготово. Аз тук не ща да поставям проблема цялостно, във всичките му измерения, той би ме отвел далеко, в най-гъстите дебри на философията; затуй предпочитам да го оставя като открит проблем за самостоятелно осмисляне. Но ще се върна до моя си проблем, за хипостазирането на "голите факти" като панацея на "доказването" в нашенската родна правосъдна система. Ще се спра на чисто философско-правния аспект на проблема, и то съвсем вкратце.
Фактът сам по себе си нищо не значи. Всеки факт се нуждае от тълкуване, от свързването му с други факти, което води до реконструирането на цяла една смислозадаваща "постройка", която при това трябва да е не механичен, мъртъв конструкт, а живо, пулсиращо от живот, един вид органично съществувание, отговарящо на естеството на самия живот, на самата реалност, за която тия факти се отнасят. Фактите, откъснати един от друг, всеки сам за себе си, са едно нищо, целостта е истински важното, а едва в органиката на тази цялост фактите проговарят. Иначе нищо особено не означават. И цялата работа е да не се подведем да съчиним изкуствена, неверна конструкция на група факти, с което да изкривим истината, характерна за нещата и живота. Значи нашето тълкуване на фактите е вторият и при това решаващият момент, който съвсем не бива да бъде игнориран. Като тълкуваме фактите, ние им придаваме смисъл, която трябва да отговаря на реалността, на живота, на истинското положение на работите. Нашето тълкуване на фактите следва да бъде право, а не криво.
Затова и цялата тази област, в която се занимаваме с търсене на верния, правия смисъл на фактите се нарича право, това е задачата на правосъдието, правораздаването и пр. За да не допуснем криво да мислим за фактите трябва, първо, много да мислим, второ, вярно да тълкуваме фактите, да правим нужното за постигане на точния смисъл, на четвърто място, накрая, трябва да съдим подобаващо, сиреч, да оценяваме фактите според тяхната автентична, вътрешно-присъща същина, идея и истина. Трябва да осъществяваме една правна процедура, смисълът на която е постигане на правото като противоположност на "кривото", това именно правене (право има един и същ корен с правя и това съвсем не е случайно!) или възсъздаване на истината (правдата) е непредставимо даже без оценяването, без отсъждането, без съденето, без мисленето, което обаче се осъществява на една здрава ценностна основа. Моето впечатление е, че поради калпавото ни образование (в това число най-вече и университетското!) у нас тия базисни неща съвсем не се разбират и затова у нас масово, дори и в средите на "правораздавателните органи" битува едно в корена си сгрешено разбиране за всичките тия фундаментални методологически, познавателни, епистемологически, аксиологически, философски в същината си зависимости и отношения. Поради което и у нас нещата са оставени на самотек, а пък търсенето на истината в съдебните зали, извършвано на неадекватна методологическа основа, сякаш е последната грижа на всички: всички се вълнуват не от общозначимата и общовалидна правда на самия живот, а от налагането на своята капризна лично изгодна "правота", т.е. изглежда и в тази област ний, по нашия специфичен български обичай, не правим друго освен масово да се надлъгваме, по причина на това, че истината общо взето слабо ни интересува.
Затуй и в съдебните зали у нас често може да се чуят ето какви забележки, отправени дори от самите магистрати:
- "Недей да философстваш!"
- "Недей много да мислиш, ограничавай се само с фактите!"
- "Забранявам ти да даваш преценки, съдът изобщо не се интересува от твоите преценки!"
- "Отклонявам въпроса, понеже съдържа имплицитен оценъчен момент!"
- "Абе ти си учител и при това философ, така ли? Май на такива като теб изобщо трябва да им се забрани да идват в съда дори и като свидетели!" (с тази забележка беше удостоена моя милост при едно предишно съдебно дяло, щото в последните години на мен ми се наложи да участвам в 4-ри общо и засега съдебни дела!)
- "Ограничи се, драги, само до чистите факти, не ме интересуват никак твоите обяснения!"
- "Хич не ме интересува какво мислиш, това си го запази за себе си, давай по съществото на въпроса!"
И прочие, да не изброявам, че времето няма да ми стигне. Аз вече и достатъчно се увлякох де, нищо чудно пак някой да ми спретне някое и друго "компроматче", тоя път за "неуважение на съда". Аз тук обаче поставям въпроса в принципен план. Нямам предвид - изрично подчертавам това! - практиката на един или друг конкретен съд или съдебен състав. Понеже говоря за господстваща, за доминираща тенденция и практика.
Значи двете страни на един съдебен процес представят две коренно различни или алтернативни една на друга системи на тълкуване на известните факти, с оглед да се очертаят контурите на правдивата или реалистична картина на случилото се. Без свободата на тия възможни "пристрастни" или субективни тълкувания изобщо не е възможен ефективен процес на търсене на жизнената правда, а тази жизнена правда съвсем не се свежда до чисто познавателната реконструция на фактите, щото всички би следвало да сме наясно, че в човешкия свят са налице следните три компонента на цялостното човешко отношение, а именно:
- познавателният, той се свежда до това да знаем, сиреч, да имаме точната информация за това какво именно се е случило, да знаем, да сме опознали в детайли цялата история, подлежаща на осмисляне; тук имат значение освен емпирично постиганите факти и сведения най-вече и теоретичното осмисляне и свързване на емпиричните факти в една цялостна и непротиворечива мисловна конструкция, а всичкото това съвсем не е лека работа;
- ценностният - да умеем да постигаме вътрешния, жизнено-достоверен смисъл на нещата, тяхната ценност за нас самите, сиреч, да ги оценяваме субективно, според нагласите и позициите си; ценността се постига чрез вживяване, вчувстване, да, именно чувствата на човека не бива да се игнорират защото без тях смисълът, човешкият смисъл на нещата ще си остане непостижим; оценяване и съдене са думи, които са аналогични по смисъл, идентични даже; не може да се съди без да се оценява; съдиите би следвало да са индивиди с пълноценно развита душа, в която ценностното съпреживяване, способността за постигане на вътрешния смисъл, владеещ една друга душа, е развито във висша степен; съвсем не е проста работа да си съдия - ако всичко го схващаме чрез неговото понятие;
- практическият момент или компонент, който следва да се разбира двояко: да умееш, да можеш да постигаш чрез усилие на волята си цялостната истина за съществуващото, което като такова обединява един именно някакъв тотален човешки смисъл, в който са в единство и ценностни, и познавателни, сиреч всеобемни човешки моменти и компоненти; значи добрият, мъдрият съдия успява да се пренесе в душите на спорещите страни, за него няма нищо "скрито-покрито" в тия души, той се поставя на тяхното място, прониква в техните най-интимни мисли и мотиви, разбира и душевността, и мисловността, и чувствителността им, тяхната воля за него също не е загадка, ерго, истински мъдрият съдия успява да разбие чисто субективната (ограничена и човешка) сфера и постига самата разумност и жизненодостоверна истина на съществуващото.
Значи добрият съдия трябва да прави нужното с оглед да гледа на случилото се мъдро и разумно, той успява в съзнанието си да възсъздаде самата жизнена правда, сиреч, да постигне точния смисъл на нещата, или онова, което обикновено наричаме съвсем неподходящо с думата "обективност" или дори "обективна истина". Тя всъщност е свръхсубективна, интерсубективна и както искате я наречете, аз предпочитам да използвам не чак толкова учени термини и затова я наричам именно с традиционните думи мъдрост и разумност.
Нещата се хем се проясниха, хем се и... усложниха, което показва, че още много може да се мисли, пише и обсъжда, но да спра сега-засега дотук. Щото имам да разказвам и за още два други факта (виж началото на този текст), а както съм я подкарал едва ли ще успея да стигна до тях ако не прекъсна разсъждението си по третия факт, когото изведох на преден план. Ето сега другите два факта, които пък тук, за разлика от третия, ще представя без никакво тълкуване:
Първият факт: Оня ден в книжарницата на ПУ "П.Хилендарски" забелязах, че книжките на сп. ИДЕИ, които си стоят там от много време, са или прибрани, или някой любознателен студент си ги е купил. Силно заинтригуван от този неочакван факт аз отидох при служителката, която отговаря за снабдяването на книжарницата с книги (и с която имам отношения от години, на нея доставям книжките на списанието и моите книги, един вид давам й ги на "консигнация"). Тя ме уведоми, заедно с повикания за целта главен счетоводител, че било взето решение поради "липса на всякакъв интерес" към списанието книжките да бъдат махнати от лавиците на книжарницата и върнати на толкова "непазарния" и издател, тоест на моя милост. Силно озадачен, аз ги попитах дават ли си сметка какво означава това; те ми отвърнаха чистосърдечно ето това:
- Господине, разберете, че в днешно време студентите изобщо не четат нищо - с изключение на онова, което професорите не просто са им препоръчали, но и изрично са ги задължили да прочетат, т.е. са ги заплашили, че ако не го прочетат ще бъдат скъсани на изпита?! Тъй че затова не се обаждайте, но липсата на интерес към вашето списание е съвсем закономерна...
Аз бях занесъл новите книжки на сп. ИДЕИ и на сп. HUMANUS, но най-учтиво ми беше обяснено, че просто няма смисъл: никой не би могло да се очаква да се заинтересува от тях! Казах: ами може, примерно, някой професор да се заинтересува, ето, новото списание HUMANUS разглежда тъкмо проблемите на съвременното образование! Едва ли, ми отвърнаха събеседниците. Не спорих с тях, казах, че ги разбирам.
Ето сега и вам казвам същото. Но все пак се опитайте да си представите какво означава ето това:
В образователно учреждение, което подготвя именно "кадри" за образователната система, имам предвид този университет, сиреч, подготвя бъдещи учители, никой, повтарям, никой не се интересува от... проблемите на съвременното образование, също така и от проблемите на личностното и духовното израстване и укрепване на българската младеж! Давате ли си сметка какво означава това? Не? Не си давате? Ще ви кажа тогава какво означава:
Означава пълен, тотален крах, банкрут, фалит, катастрофа на цялата българска образователна система - щом е довела до този плачевен резултат! Това означава.
Аз млъквам. Вие продължавайте да се опитвате да осмислите какво току-що казах и написах.
Вторият факт, който ви бях обещал. Още по-кратък ще се опитам да бъда. Отидох при шефката на РИО-Пловдив (Иванка Киркова) преди време и й подарих между другото първата книжка на сп. HUMANUS (тия дни излезе втората). Казах й, че това и списание за съвременно образование и възпитание и пр. Предложих й да си сътрудничим в издаването и списването на списанието, примерно чрез директорите на училища информацията за списанието да стигне до колективите на училищата, до учителите, до учениците, може пък да се намерят хора, които да подкрепят, да оценят като полезно това издание, да се включат в списването му и пр. Знаете ли какво ми отвърна въпросната госпожа началничка? Да ви казвам ли или вие сами ще се досетите?
Тя ме изгледа така, че аз почувствах, че явно ме възприема като много, ама наистина много опасен човек, от когото трябва да се пазиш - и да гледаш да си колкото се може по-далеко! Каза ми, че едва ли някой ще се заинтересува от списанието и едва ли ще се намери някой, който да ме подкрепи. Пак ще се въздържа от тълкуване на такава една безкрайно показателна реакция. Вие сами си я изтълкувайте ако обичате.
Аз, дето издавам тия списания, дето се вълнувам от тия проблеми, дето всеки ден пиша, дето издавам книги за образованието, съм обявен от ръководни административни дейци на тази въпросната образователна система за... "луд", за "пълен некадърник", за "злодей", "за смутител на реда", за "престъпник", за "народен враг", какъв ли не още не, бях за награда уволнен от работа - и изхвърлен на улицата! Това е четвъртият факт, необещан, който ви предлагам сами да си изтълкувате.
Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Не се сещам какво друго, по-ведро пожелание да ви напиша, щото някак си се почувствах омерзен и преситен, изведнъж ме обзе апатия, която породи усещането ми за пресекнало вдъхновение. Не ми се пише повече. Излизам да се разходя, навън грее възхитително ярко декемврийско слънце...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар