Вчера цял ден пътувах из страната с лека кола, наложи ми се да свърша една работа, а ето, днес отново съм си в къщи, имам време да обърна внимание на блога си. Напоследък обръщам най-напред внимание на политическите събития, коментирам, отразявам най-важното, било в Украйна, било в Русия, било в България. Знаете, издавам въз основа на блога си в-к ГРАЖДАНИНЪ, който всъщност е хартиено издание на самия блог (е, има и онлайн-издание на вестника), та затова. А блогът ми по идея е мой личен дневник, "Дневникът на философа", както го бях озаглавил отначалото, по аналогия с "Дневникът на писателя", издаван преди много години от Достоевски (!). (Достоевски е мой любимец от юношеските ми години, та затова; аз най-вече заради Достоевски отидох да уча философия в Санкт Петербург навремето, тази е и причината да си лепна "такова петно" в биографията, което примерни "антикомунисти" като... Александър Йорданов - дето е учил в толкова елитния и дисидентски Шуменски университет - още не могат да ми го простят.) Както и да е, мисълта ми е, че напоследък занемарих писането в блога ми именно като мой личен дневник, ето, сега ми се ще нещичко да напиша - щото са ми казвали много хора, че най-много им било харесвали тия мои "лични писаници", заради тях най-вече били идвали в блога ми, ето, ще угодя на тези хора поне тази сутрин.
Та значи пътувах вчера цял ден с колата си и то съвсем сам, без другар и събеседник, а се знае, че когато човек е сам, той много... мисли, нали така? Поне с мен е така, аз затова и толкова обичам да съм сам - защото като съм сам, най-сгодно ми е да мисля, необезпокояван от нищо. Тия, които обичат да стоят сами, това е сигурен белег, че обичат да мислят; тия, които и миг не могат да издържат самотата и обичат компаниите, бъдете сигурни, че това обикновено са празноглавци, са хора, които изобщо не могат и не обичат да мислят. Та аз вчера си мислих до насита и на воля, блажено време е това! За какво ли не мислих. И като мисли човек, чат-пат попада на ценни мисли, които иска да запамети, да запази, да съхрани. Много голяма грижа е това като ти дойде някаква ценна мисъл, някак да я запазиш, да я фиксираш някъде, щото иначе ще си отлети в... небитието и после може и никога повече да не те споходи; затова мислещите хора обичат да си имат тефтерчета, дето си отбелязват мислите вкратце, колкото да не ги забравят. Най-ценните де, находките си отбелязват там. И аз си имам такова тефтерче, а като карам кола ми се налага чат-пат да спирам за по някоя минута и да си пиша в тефтерчето. Вкратце пиша най-ценната мисъл, която се е родила или появила в главата ми, пък после пак си поемам по пътя. Паля колата и пак поемам. След пет-десет минути пак спирам за малко.
Така пътувам аз. Е, като пътувам с друг човек, това не ми се случва, щото обикновено с другия човек не водим задълбочени философски разговори. Да, но понякога пътувам с приятел-философ, разговаряме през цялото време, и то по най-интересни теми, представете си тогава какъв празник е! Е, не спираме да си записваме мислите с него, просто се оставяме на наслаждението, пък после, след време, всеки открива, че най-ценното от нашите разговори по някакъв тайнствен начин е отишло дълбоко в душата ни, там, откъдето не може да бъде извадено, камо ли пък загубено. И когато му дойде времето, услужливата памет ни го предоставя; всъщност, паметта на човека е нещо много по-хубаво от въпросните дневници, където си записваме мислите за да не ги забравим. Тя всичко помни. Нищо в нея не може да бъде загубено. Но то ще се появи когато му дойде времето. Не обаче когато ти потрябва. Затова особено ний, пишещите хора, си имаме тефтери. Та да ви представя ли нещичко от моето тефтерче, което съм писал вчера, по време на последното си пътуване?
Няма как да скрия, че най-много и вчера, и последните дни изобщо мисля за това какво ли ще реши съдът по моето гражданско дяло, с което поисках да бъде отменена заповедта за моето уволнение от работа като учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив. Днес е 24 февруари, на последното заседание Съдията обяви, че решението по това дяло ще излезе след 24 февруари. Може да излезе и днес, ако не днес, ще излезе в близките дни. Толкова много дни и месеци напрежение по това дяло, какви ли не проблеми се стовариха върху главата ми по повод на тия скандални отношения на директорката на ПГЕЕ-Пловдив към мен, довели до уволнението ми и до завеждане на въпросното дяло, страшни главоболия ми се наложи да преживея, ето, сега идва финалът - когато ще се разбере присъдата, крайното решение на Съдията. За мен е фатално важно да разбера какво ще бъде решението: защото с уволнението ми по сюблимния параграф "пълна негодност за системата", "абсолютен некадърник", "изобщо не става за учител" и пр. въпросната административна особа фактически ме лиши от преподавателски права, нещо, за което тя няма власт, все пак не тя ми е дала тези права, та да може да ми ги отнема както и когато й скимне. Няма да скрия че за мен е много интересно какво ще бъде решението на съда, за мен това дяло е един великолепен казус, в който като в камера обскура или като през призма просветва и се пречупва цялата същината на ставащото в нашата многострадална образователна система. Дали правосъдието ще направи нужното да спре беззаконието и произвола, който си позволи тази въпросната властническа персона - или (аз това обаче много се съмнявам че ще се получи!) ще застане зад този произвол и по този начин ще го насърчи, ще го санкционира, ето нещото, което така силно ме вълнува. И затова съм така нетърпелив да узная по-скоро съдебното решение. Много чаках, ето, иде, ето, дойде моментът. Да, обаче все пак трябва да се чака въпросното решение, нищо че сега нетърпението е най-голямо. Това е човешко, това е толкова разбираемо.
Вълнувам се, няма как да е иначе. Ще ми се най-сетне да дойде възмездието за онази колосална несправедливост, на която бях подложен. Та ето за тия неща доста си мислих и вчера, виждате, мисля си и и сега. Представяте ли си какво чувства човек като мен, който цели 32 години е работил на нивата на българското образование и изведнъж някаква си случайно назначена администраторка го обявява за... "пълен некадърник", и не само че го обявява за такъв, но и го оценява за "вреден за народа", обявява го за "народен враг" и фактически го осъжда на гладна смърт, лишавайки го от преподавателски права, изхвърля го на улицата: защото човек като мен, който толкова много години се е занимавал с образование, той само това и умее, той друго не умее да прави, как тогава такъв човек ще доживее поне до пенсия (а аз до пенсия имам още цели 10 години!). Ако доживее де, щото подложиш ли един човек в моето положение на такива унизителни гаври, той е много възможно изобщо и да не доживее до пенсия, нищо чудно такъв човек и да умре скоропостижно от нечовешките унижения. (Да ви кажа нещо под секрет, може пък да не се досещате зад него: ние, учителите сме такива странни и крехки същества, че заради едното достойнство живеем, отнемеш ли ни достойнството, тогава почваме в болка да се гърчим и скоро умираме - знам го това много добре, не само съм го почувствал непосредствено, но и много примери имам в това отношение, да не ви ги разказвам сега, но ги знам...)
Разбира се, към "злия народен враг" като някои хора очевидно са така безжалостни, че изобщо не щат да приемат такива лигавщини като ето тези елементарни изисквания за някакъв хуманизъм, за известна човечност, колегиалност, за някакво все пак уважение към другата, към различната личност - нищо че не мисли като теб, нищо че има други възгледи за образованието, за възпитанието, за живота и пр. Какво повече да говори човек, то нещата са съвсем ясни: мината бе някаква граница в тия отношения, която не трябваше да бъде минавана. На съда е отредено да възстанови приличието, нормата в случая. И да постави всяко нещо на точното му място. Ще ми се да вярвам, че съдът ще си изпълни мисията и задачата. Не може съдът да санкционира и да узакони нещо, което да е в явно противоречие и с истината, и с правото, и с морала, и с най-простите изисквания на живота даже. Аз заложих в това дяло на истината, така съм правил през целия си живот и тук също останах верен на себе си. Като философ разсъждавам точно така, никога не си позволявам да прегрешавам спрямо истината. Заложих на истината и не съжалявам. И ето, сега очаквам да разбера дали тази моя принципна позиция ще бъде призната или удостоверена от съда. Смятам, че съдът у нас също уважава истината, а, вие какво смятате по този въпрос? Остана да допуснем съдът у нас да стои на страната не на правото, а на кривото, не на страната на истината, а на страната на лъжата?! Не, аз не допускам това у нас да се случи - поне по моя случай. По тази причина съм оптимист за изхода на дялото. Не знам, да видим, ще ми се да вярвам, че този мой оптимизъм няма да бъде попарен, но... тия дни всичко ще се разбере. Нетърпението ми да разбера изхода от това дяло е голямо, спор няма.
Но и други хора, читатели на блога и мои приятели, явно също са не по-малко нетърпеливи; ето едно свидетелство за това от тази сутрин:
Анонимен каза: Грънчаров в училището настойчиво се говори, че Анастасова вече била спечелила делото което ти заведе, истина ли е това, защо мълчиш по този въпрос? Говори се че самата Анастасова се била похвалила, че вече била спечелила делото а ти мълчиш кажи какво стана?
Това е написал някой; ако съдя по липсата на пунктуация най-вероятно е това да е някой ученик, те, учениците, нямат уважение към пунктуацията, не вярвам да е учител; пък и родител може да е, щото и родители са в течение на събитията по отношение на моята епохална разпра с директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която доведе в крайна сметка до логичния си край, именно до съда. Щото все пак ми се ще да вярвам, че живеем в демократична страна, в страна, която поне претендира, че е демократична: не може току-така, съвсем безнаказано да решиш да унищожиш един човек заради това, че той, видите ли, е повярвал в демокрацията дотам, че е дръзнал открито да критикува една самозбравила се властница, втълпила си, че може да си прави каквото й скимне; не, нашата държава следва да е правова и ако не е, ний, гражданите, имаме задължението да припомняме постоянно на разпасалите се властници, че искаме да живеем в правова демократична държава, в която законите нещо значат. Е, аз направих всичко, което ми беше по силите за да възпитам известно демократично съзнание у тази същата властница, положих неимоверни усилия в тази посока, преподадох й безценни уроци, това, прочее, влиза в кръга на моите задължения като преподавател по гражданско образование, е, заради това, че просто си изпълних дълга, въпросната администраторка ме... уволни! :-) Да, за благодарност, че положих толкова усилия да я вкарам в правия път тя взе, че ме уволни - е, не стават така тия работи в нормалните държави!
Ще каже някой - какви нормални държави бе, наивнико, ний нима сме ненормална държава?! Да, ще отвърна, но кога ще станем нормална държава докато ний, гражданите, не сме си мръднали и малкото пръстче в тази посока?! Та аз затова именно и правя всичките тия неща, пиша пределно откровени критики в блога, оправям призиви за гласност и откритост, провокирам дебати по всички горещи въпроси на училищния живот в страната и по-специално в ПГЕЕ-Пловдив, всичко, което ми е по силите направих ситуацията да почне да се променя към добро; но не, отсреща сякаш имам не човеци, а нещо като бетонна стена, никакъв отзвук не се получи, срещнах напълно ледено мълчание! Е, наложи се да разговаряме пред съда. Поговорихме си, какво сме си казали аз в основни линии описах и представих в този блог. Щом излезе решението на съда ще публикувам и всички документи по дялото - та да се види от човечеството какво точно сме си поговорили. Повтарям, този процес е изключително показателен и интересен, той представя пълна картина на случващото се в системата на многострадалното българско образование. Представя изчерпателно всички ужасни ексцесии в него, които се случват, нищо че са немислими, все пак живеем в 21-вия век. Ето затова бях длъжен да представя цялата тази картина. Разбира се, всичко публикувано в този блог по епохалната история на отношенията ми с въпросната образцова служителка на административния волунтаризъм в системата на българското образование ще го събера на едно място - и ще го издам и като книга. Нека потомците един ден да има откъде да разберат в какви славни времена сме живели ний, страдалците на агонизиращия посткомунизъм.
Както потръгна аз май нямам да имам време тази заран да пиша за някой друг момент от моето тефтерче, в което си отбелязвам мислите. Е, правилно е това, за един момент по една публикация е правилно да има. Затова ще спра дотук, за да не е претрупано. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Не допускайте никой да ви тъпче, да накърнява правата ви, пазете си правата, бдете за правата си! Щото вашите права - това е вашата свобода, отстъпите ли от правата си и свободата ви вече е отишла "на кино" - или по дяволите. Затова помнете, ни на милиметър не отстъпвайте от правата си! Тази е начинът да бъдете свободни - истински и действително, а не само в мислите и в претенциите си...
СПРАВКА: В заглавието употребих думата "ексцесии", ето смисъла на тази дума: ексцес — прекаляване, крайност, излишество, невъздържаност, необузданост; ексцесия — изстъпление, буйство, безчинство, безредица. Мисля, че думата е подходяща, затова и я избрах...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар