Аз пък заложих на правото и на истината: ще видим докъде ще ме доведе този лукс

Тази сутрин пак се отплеснах по общочовешките (и политически) теми и почти не ми остана време да пиша в блога си. А имам за писане, доста несподелени мисли витаят в съзнанието ми. Ще се опитам да напиша все пак нещичко - до момента, в който ми писне, щото ето вече цели четири часа съм на компютъра, аз винаги всяка сутрин ставам в пет да пиша, но много често напоследък преди писането се разхождам из интернет и ето, времето ми за писане изтече. (А през деня не ми не пише, не само поради юлските пловдивски горещини, но и по причина на това, че такъв ми е навикът: от години пиша вече само сутрин, и то в ранното утро.)

Е, сега закъснях за писането, но пък днес почти не съм писал и енергията ми за писане още е запазена. Искам да кажа нещичко, мисля че е интересно и важно, поставя според мен полезни за осмисляне проблеми.

От няколко дни неколцина приятели постоянно ми повтарят (сякаш са се наговорили!), че не трябвало в блога си повече да пиша за своите "лични проблеми", щото по този начин, видите ли, съм бил "олеквал", "имиджът" ми страдал, разочаровал съм бил почитателите си с описанието на разни "лични дреболии", те от мен чакали само "сериозни текстове", аз с описанията на моите лични преживелици съм ги бил разочаровал всеки ден, в резултат ме грозяла опасността да остана "съвсем без приятели" и особено - без "почитатели". Защото нима може в нашенските родни условия да посмее да се обяви за почитател на човек като мен, който не само е "образцов неудачник", а именно бедняк и т.н., но и дори не се свени от бедността и от бедите си, не ги крие, ами ги изнася на всеобщото обозрение на публиката, сякаш е станал някакъв... мазохист, дето изпитва перверзно удоволствие от самоунизяването си. Абе, човече, като са те уволнили от работа, като са те лишили от преподавателски права, като си останал по тази причина без никакви средства за съществуване, то поне си мълчи за всичко това бе, тъпа кратуно, щото долните хора се радват на провала ти, а пък добрите хора се чувстват засрамени, че пишеш по тия въпроси, те от теб не са очаквали такава слабост, такова недостойно хленчене, ти с това хленчене ще прогониш всичките си приятели - и "почитателите" си най-вече, доколкото изобщо ги имаш! Мълчи си бе, човеко, трай си, пази за себе си своите лични проблеми, не е прието човек да пише за тия неща, те не са нещо, с което можеш да се похвалиш, а ти явно наистина имаш нещо увредено в психиката щом не постъпваш както другите хора, ами най-упорито пишеш за това, за което не е прието да се говори, именно, за личните си проблеми, главоболия и т.н. Засрами се малко, замълчи си, спри да плачеш, не се самоунижавай повече и ще видиш, че работите ти ще потръгнат. А ако продължаваш както досега ще останеш съвсем сам, ще се превърнеш в неприятен човек, който е изоставен от всички - понеже се е опитвал да натоварва другите хора със своите проблеми. Всеки човек си има лични проблеми, но нормалните хора си мълчат за тях и по този начин си пазят достойнството. Ти обаче се държиш крайно недостойно и малодушно, независимо от това, че постоянно призоваваш към точно обратното, т.е. даваш лош личен пример.

Ето горе-долу точно тия приказки ми казват хора, за които не мога да допусна, че искат с нещо да ми навредят, хора, с които се зная отдавна и на които имам пълно доверие. Загрижени са за мен, споделят честно впечатлението си, мислят ми, както се казва, доброто. И ето, аз, по моя си обичай, съм силно раздвоен - брях, какво да правя, дали пък наистина не допускам някаква фундаментална грешка с това "изваждане на показ" един вид на собственото си "мръсно бельо", да, такива неща като изваждане на показ на мръсното бельо наистина никому не са приятни. Но "изваждане на мръсното бельо" ли е да пише човек за това, което му се случва като емпирическа личност? Щото аз, знаете, изобщо не се старая да се правя на някакъв "важен човек", на някаква "обществена персона", тази суетност ми е съвсем чужда, имам обичая да бъда себе си, не ща да градя някакъв "обществено-приемлив имидж"; бидейки философ за мен е важно да си остана човек, ето това е нещото, което за мен е истински важно. А как човек може да си остане човек ако не да изразява човешкото у себе си, т.е. всичко онова, което го вълнува? Защо трябва да си трая точно за ония най-важни за мен човешки въпроси, които в момента при мен, по стечение на обстоятелствата, че проявяват в едно емпирично житие-битие, което е изпълнено с какви ли не лични проблеми, в това число и крайно унизителни?!

Аз казвам факти, които касаят лично мен, важни са само за мен, но в същото време по някакъв причудлив начин са свързани и онова, което определяме за "обществено важно", за някои хора това последното е истински важното, а пък личното било маловажно и по тази причина трябвало да се крие. Личните неща, тревоги, безпокойства, проблеми у нас се възприемат като нещо едва ли не "непристойно", човек трябвало в своите публични прояви да се пази от изявяване на онова, което касае лично него, което е важно само за него. Тия неща е прието да се крият, примерно не е прието да кажеш, че, примерно, в джоба си имаш само шепа жълти стотинки, с които даже и едно кафе от 30 стотинки не можеш да си купиш, по причина на това, че автоматите за кафе не приемат монети, които са по малки от 5-стотинковите. Е, на мен често ми се случва напоследък това, да се разхождам по улиците на града само с шепа безполезни жълти стотинки в джоба си, като ми се случва това нещо, аз трябва да го крия, така ли, та да не пострада "моят имидж", както е прието да се казва. Но какъв имидж трябва да се старае да гради човек в моето положение, който наистина често в последните дни е принуден да се разхожда из града с шепа дребни жълти стотинки в джоба си, т.е. няма пари дори да си позволи такъв лукс като това да използва градския транспорт (знаете, билетчето струва цял 1 лев, това е астрономична сума за моето днешно положение!)?

Е, аз мога да крия тия неща, но пък не ми е обичайно да лъжа, да се правя на какъвто не съм, е, щом човек на моята възраст и в моето положение е доведен до това положение да не може да си позволи да ползва и градския транспорт, мисля, че този факт не бива да бъде крит, напротив, заслужава си да се каже. Да, факт е това, че от 1 юли насам аз вече нямам никакви средства за съществуване, вече ми бяха спрени обезщетенията за безработица, с които живях в последната година, като капак на всичко се оказа, че точно в този период безработни са и моята съпруга, и моят син, 26-годишен бакалавър по политология (който допреди седмица-две работеше като обслужващ персонал в едно заведение за обществено хранене, но поради крайно унизителните условия там се наложи да напусне). Това са факти, аз в последните 32 години нямам и ден да съм бил без работа, прехранвах семейството си във всичките тия години, бидейки преподавател по философия; е, на 32-та година от упражняването на тия преподавателски права се намери една другарка, назначена от ГЕРБ за директорка, която мен лично ме възприе като "народен враг", подлежащ на унищожение и след една скандална кампания по моето личностно и професионално дискредитиране (в която беше въвлечена и инспекторката по философия в Пловдив) аз бях най-позорно уволнен и изгонен от работа, изхвърлиха ме тия другарки на улицата, съвсем безжалостно, както и подобава да се отнасяме към "народните врагове", нали така, мили ми другарки от... сферата на образованието и възпитанието на младите? Е, уволниха ме най-вече заради това, че аз описвах цели две години в блога си всички тъй вълнуващи зулуми, които въпросните администраторки от образованието си позволяваха, уволниха ме за отмъщение - и за да спра да пиша, за да замлъкна! Е, не замлъкнах - и няма да замлъкна. Както и да е, тия другарки, предполагам, сега изпитват страхотно задоволство от това, че са успели да ме доведат до такова унизително положение, именно да съм без никакви средства за съществуване, кажете ми тогава, дали не си струва да описвам какво ми се случва тия дни и очертаващи се съвсем гладни месеци - та да доставям въпросното задоволство на тези тъй съзнателни ръководни другарки, подвизаващи се в сферата на просветата и възпитанието на младите? Е, даже и само заради това си заслужава да пиша и до описвам злочестините си - та да им доставям всеки ден поредната порция задоволство - от "тъй смело изпълнения дълг", щото те наистина успяха да разконспирират тъй старателно скрилия се в образователната сфера "народен враг" като мен и успяха да му отмъстят.

Значи има все някакъв смисъл да се пише по тия въпроси. Аз самият имам друга теория за личностното, за личните неща - те по моето възприятие съвсем не са за пренебрегване. И не бива да се игнорират, сякаш не съществуват. Личността по моите странни разбирания също има някакво значение. И когато някой някъде се гаври с дадена личност всички други личности би следвало да възприемат тия гаври сякаш са лично насочени срещу тях. Ако някой някъде обижда дадена личност, аз, да допуснем, възприемам обидата срещу него като обида и срещу мен. Няма значение какъв ми е оня човек, когото обиждат. Аз самият също, позволете, съм някаква личност. Е, ще описвам обидите, на които съм подложен от тия администраторки, като идеята ми е: да поставя във въпросната ситуация всички други личности. Като усетят какво си позволяват спрямо мен, предполагам, това ще ги направи по-възприемчиви и чувствителни спрямо обидите въобще. Щото у нас сме стигнали до положение, че даже самите унижавани и обиждани хора са с толкова притъпена чувствителност, че сами не усещат и не съзнават обидите. А и да ги усещат, си мълчат. Така било прието у нас: да се мълчи за "тия работи". Е, аз пък не ща да се подчинявам на подобни глупави стереотипи. Моята работа е да ги подронвам. Да ги подкопавам. Това и правя като пиша в блога си. Е, интересни са реакциите спрямо написаното от страна на разни граждани. Общо взето всички масово мълчат. Даже и хора, които преди са ме подкрепяли, замълчаха. Възможно е да съм ги разочаровал по някакъв начин. Възможно е да са изпитали някакъв конфуз. Но тия неща може да се окажат полезни - в перспективата на времето. А аз сега-засега ще продължа да пиша за проблемите си. Това не значи, че ги прехвърлям на други хора. Те тия проблеми са си мои и няма как да друг човек да ги поеме от мен. Цялата работа опира до това да стигнат до нечии съзнания тия проблеми, които са сполетели едно човешко същество като мен. Които са сполетели един учител, официално признат от усърдните администраторки за "зъл враг на системата". Те ме направиха дисидент спрямо тази система. Зорлем ме направиха такъв дисидент. Е, ще имате удоволствието да четете как се чувства един дисидент по отношение на бюрократичната образователна система у нас, който е изритан от нея, щото тя е в такова бляскаво състояние, че не може да допусне човек като мен с присъствието си в нея да мърси, един вид.

Абе нека да страда имиджа ми, майната му на имиджа, аз политик няма да ставам (въпреки че преди време подхвърлих една такава възможност, но като го подхвърлих доста хора така се уплашиха, че замлъкнаха още по-многозначително!). И ето, факт е сега, в тия горещи юлски дни, че аз всеки ден се разхождам из древния град Пловдив с една чантичка на гърба, в която има филия с хлебец и малка бучка сиренце, бутилка вода, таблетче, електронна книга за четене на някоя пейка (това ми е любимо занимание в жегите: под сянката на някое огромно дърво, седнал на пейката, да си чета превъзходните философски текстове, които са в моето устройство за четене, в което има повече от 200 стойностни книги!). Така тече живота ми в тия дни. Сутрин си пиша текстовете, а като се изморя, излизам на разходка из града. Обикновено се разхождам пеша. До центъра на града ми се налага да ходя повече от час, поне 5 километра е дотам. Като пристигна сядам порядъчно изморен на някоя пейка в парка и си чета книга. Страхотно удоволствие е това, под дебелата, прохладна сянка на някое дърво, в горещината, да си четеш книжка, опитайте, няма да съжалявате! Е, нямам пари в джоба си и това, да ви кажа, е много освобождаващо. Човек, примерно, не мисли за такива глупости и глезотии от рода на: какво да си купя, дали да изям един сладолед, в кое заведение да седна и пр. Празният джоб дава на човека една голяма свобода, парите изглежда заробват човека, противно на това, което обикновено се мисли за тях! Както и да е, зная, че не ми вярвате, но аз да си кажа как усещам нещата. Като си почета донасита се разхождам малко по Главната улица на Пловдив или по някоя друга по-централна улица и след това поемам обратно към моя квартал. Връщам се пребит в къщи, умората на тялото е приятно нещо. След това, примерно, решаваме със съпругата ми да правим все пак нещо за ядене. Засега имаме някакви скромни средства, с които си купуваме съвсем прости неща за хранене: сирене, домати, краставици, зрял боб, картофи, зеле. Тия продукти обикновено използваме. Готвим си разни вкуснотии от тях. Поне по един път в деня ядем нещо готвено. Човек може да преживява със съвсем малко средства. Като свършат те, тогава ще го мислим как да оцеляваме. Два-три месеца обаче ще бъдат крайно тежки. Не мога да кандидатствам за работа, понеже фактически са ми отнети преподавателските права. Съдебното дяло за отмяна на куриозната и смехотворна заповед за моето уволнение е вече във Върховния касационен съд (!!!), администраторката на ПГЕЕ-Пловдив обжалва там решението на Окръжен съд в Пловдив, което отмени нейната заповед. По тази причина аз няма да мога да се върна на работа до началото на новата учебна година, а вероятно и до началото на календарната, щото никой не знае колко време съдебното дяло ще тече във Върховния съд.

Тъй че очертават се много тежки месеци пред мен. Е, няма да се правя на важен и няма да мълча за това, което ми се стовари на главата заради каприза на една самонадеяна и отмъстителна администраторка от ГЕРБ. Колкото и да е мъчно това за някои, ще продължа да пиша. Ще опиша всички гаври, които ми се наложи да преживея и да понеса. Ей-така, заради науката ще опиша всичко. И заради историята. Да знаят един ден бъдните поколения как сме живели ний, днешните хора в нашето тъй замечателно посткомунистическо време. Нищо няма да скрия от това, което се стовари на главата ми - по причина на това, че по манталитет съм човек-бунтар. Тоест, съм свободолюбив човек. И не мълча когато виждам разгащили се управници, независимо на какво ниво са. За мен, за моя човешки тип е несвойствено да се мазня пред самонадеяните властници и да им сторвам поклони. Не, направо в очите им казвам какво мисля за тях. Зная, че това им е крайно неприятно.

Да, рисковано е, знам това. Знам, че имат ресурса да ме смажат. Е, право нямат, но кой ти гледа правото у нас?! Аз пък заложих на правото. И на истината. Ще видим докъде ще ме доведе този лукс. Няма да допусна у нас мерзавците да ликуват безкрайно, правейки мерзавщина след мерзавщина. Имам известни права като личност и като гражданин и се ползвам от тях. Зная, че това е "нетипично". И дори "скандално", но ето, така ми харесва да живея. И няма да се променя за да угодя някому. Това е положението.

Спирам дотук. Имам и още за един момент, и то важен, да пиша, но ми писна да пиша. Утре, живот и здраве да е, ще пиша за него. Става дума за това какви мисли ме спохождат за изход от сегашното ми положение. Какви проекти си правя. Не стоя в някакъв ступор, а много мисля. Най-хубавите мисли ме спохождат като се разхождам сам из града. Чудесни мисли ме споходиха в тази връзка. Но за това ще пиша отделно. И съвсем скоро. Здраве да е само. Ето това ви желая и вам: бъдете здрави! И не се отчайвайте от нищо. Мерзавщини у нас колкото щеш, мерзавците с лопата да ги ринеш, но... само от нас, гражданите, зависи доколко ще им са безоблачни дните. Имам предвид на мерзавците. Що зависи от мен мога да обещая: те, мерзавците, от мен покой няма да видят. Като комар съм досаден, от мен спасение няма да видите, дарагие мерзавцы! Това поне ви го обещавам. Живот и здраве да е само! Чао и до скоро!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo