Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

петък, 20 май 2016 г.

Решението на Президента Плевнелиев да дезертира, да се откаже от по-нататъшно участие в борбите ме разочарова



Ognyan Minchev написа нещо интересно по повод днешното решение на президента Плевнелиев да се откаже от участие в президентските избори, което ме провокира и аз да изкажа едно съображение; ето двата коментара както са направени във фейсбук:

Подкрепям президента Плевнелиев, въпреки, че от неговото решение България няма да спечели. Той е почтен и отговорен човек. Влезе в позицията на президент в началото на политическата си кариера и трябваше да научи много неща в движение. За съжаление, противниците му се постараха това да се случи по-най-бързия и най-отвратителния начин. Като се започне с групичките "протестиращи" дегенерати, изпратени пред Президентството през пролетта на 2013-та, които се подиграваха с отзивчивостта му да разговаря с тях - въпреки очевидния факт, че са марионетки. Като се продължи с наглата истерия, подслушване и истерично окалване от страна на боклуците, оглавили и фалирали КТБ - те го принудиха почти да мине в нелегалност, за да може да проведе нормални разговори за съставяне на първия служебен кабинет в мандата му през същата 2013-та. Като продължим с безкрайните издевателства на фекално-психопатийната медийна сбирщина, с гнусните публични обиди на ченегеджийски масони и рицарски библиотекари, с безсрамно надничащите в личната му драма патици-клюкарки, пляскащи в обществената тиня... И като свършим с "колегите" му от т. нар. "политическа класа", които никога не оцениха нито възпитанието му, нито стремежа му да предложи по-добри образци на политическо партньорство от тези, утвърдени в локалната политическа менажерия. Той има своите грешки и своето твърдоглавие да постоянства в тях. Това едва ли е само въпрос на характер, но и на обстоятелства - той прекарва своя мандат почти непрекъснато притиснат до стената. Много рядко му бе предлагана помощ и бе проявявана солидарност с позициите му. В някои отношения той е по-твърд и по-категоричен от възможното. Но по-добре да е такъв, отколкото да е мълчащ, сумтящ и "снишил се" лалугер - тарикат, който в продължение на два мандата се занимава само с рушвети, интриги и задкулисно преразпределение на власт. Като български гражданин съм имал случаи, в които съм се срамувал от моя президент. Това не се е случвало по време на мандата на Плевнелиев. Намирам решението му да не се кандидатира за втори мандат за разумно и логично. Всеки от нас живее единствения си живот. Понякога има смисъл да жертваш част от него за смислена кауза с перспектива. Очевидно този случай не е такъв - и вината за това не е на Плевнелиев. Желая ви успех, г-н Президент!

Това е коментарът на О.Минчев, ето сега моя коментар, който написах на неговата страница:

Споделям написаното, но в главата ми се появи и една неприятна, твърде досадна мисъл, на която въпреки всичко се налага да дам израз: а не може ли решението на президента Плевнелиев да се изтълкува и като дезертиране, като отказ от по-нататъшна борба за принципите и ценностите, за които той декларира доживотна вярност? Поставям въпроса, от който възниква друг един, не по-малко неприятен: по лични, егоистични причини Плевнелиев се отказва от участие в изборите за втори мандат; какво обаче ще стане с България ако всички ние, по лични и егоистични причини, всеки на мястото, на което се намира, дезертира от участие в борбата за едно по-добро бъдеще на България? Плевнелиев дава ли си сметка, че неговата слабост дава на хората лош пример, и то тъкмо в един тежък, много решаващ период, когато се води крайно важна битка за запазване на проевропейския път на България.


Всеки от нас може като него да заяви: по лични причини се отказвам, майната й на България, нека руските мекерета и мерзавците да правят с нея каквото си искат, аз капитулирам! Така не бива да се мисли, така не бива да се постъпва. Така е страшно, ако почнем всички да постъпваме по този начин. По тази причина аз не одобрявам решението на Плевнелиев. Има отрицателен ценностен, нравствен заряд това решение.

Разбира се, той има право да прави каквото иска, но трябва да си дава сметка и за това как неговото решение може да бъде възприето от хората, и то най-вече от хората, които като мен го уважават (аз гласувах за него и не съжалявам, че го сторих). А сега решението му да се откаже от по-нататъшно участие в борбите ме разочарова. Трябва твърдост - ако искаш да бъдеш истински лидер. Стамболов някога отказал ли се е да се бори и то в най-тежките моменти? Не, не се е отказал. Преди време мерзавците успяха да предизвикат отказването от политиката и на друг един политик, имам предвид Костов. Като се отказват такива лидери, виждате ли обаче какви остават, виждате ли в ръцете на каква арогантна гмеж сме оставени? Цветановци ли ще ни решават съдбата? Цветанов ли има по-голям интелектуален потенциал от Плевнелиев? Или другите мерзавци? Как може да се дава толкова лош пример от президента?

Защо не е помислил и за това? Политиката не е играчка. Като си се хванал на хорото, като си накарал хората да ти повярват, ще играеш докрая. Не може да се пуснеш от хорото когато ти скимне и то, видите ли, щото по лични причини "не можело" и не знам си какво! Лош пример, ето за това възразявам най-вече. Ами ако всички покажем мекушавост и се откажем, кажем "Майната й на България!", какво тогава ще стане с нея? Цар Борис Трети да не се отказа в най-тежките моменти? Ами се бори докато умря?!

Това в основни линии исках да кажа. Освен това се чувствам длъжен да добавя, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари: