Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

четвъртък, 14 юли 2016 г.

Още по дискусията за болестите на демокрацията: защо на глупавото мнозинство не бива да се дава правото да решава по най-сложните и съдбовни въпроси



Из: Допитванe до глупостта, Написано от Иво Беров

Допитванията до народа, референдумите тоест, са много повече глупост, отколкото демокрация - ако въобще са демокрация. По-скоро въобще не са. Те са точно обратното на демокрацията, колкото и това да звучи неочаквано и противоречиво.

Ето защо.

Я сега си представете, че както се случваше доскоро, а и вероятно пак ще започне да се случва, любимият на всички простонародни маси български премиер Бойко Борисов, след запирането някои нарочени за престъпници люде пак захванеше да се оплаква, че той ги хващал, пък те (съдиите) ги пускали.

И си представете сега, че след тия хващания, пусканици и оплакваници в България се проведе референдум с въпрос: "Искате ли съдебната власт (тая дето ги пуща) да мине към изпълнителната (тая, дето ги хваща – тоест Бойко Борисов), или пък не искате ония да продължават да пускат престъпниците?"

Естествено, несъмнено и неизбежно широките простонародни маси (ШъПъМъ) ще гласуват с „да”. Да, искаме, Бойко Борисов, или който и да било властник на негово място да бъде едновременно и обвинител и съдия.

И толкоз. И край. Край на демокрацията. Свърши се тя, няма я вече.

Иди после обяснявай на Шъпъмъ – то (широките простонародни маси), че независимостта на съдебната власт е най-важната особеност не само на всяко демократично, но и на всяко цивилизовано общество. „Аре стига бе – ще възрази Шъпъмъто – нали той ги хваща, а те ги пускат!”...

... Та какво се промени от времената, когато английската образована, знаеща, мислеща върхушка не се съобразяваше с простолюдието и поемаше отговорност за действията си.

Как стана така, че водачи като Аденауер и де Гол, като Кол и Митеран бяха наследени от хора подобни на Камерън и от безподобия като Найджъл Фараж и Борис Джонсън?

А може би тогавашната европейска върхушка да е била готина, пък сегашната да е кофти, защото не умее да води Шъпъмъ-то към сияйните върхове на бъдещото и да го обдарява с благини, та затова то я отхвърля и я заменят с безподобия.

Да, ама всички данни показват точно обратното. Хората сега живеят по-добре, несравнимо по-добре от следвоенните времена на Аденауер и на де Гол. И дори по-добре от времето на „славните тридесет” (да петролната криза през 1974-та), когато Европа се съвзема от разрухите на Втората Световна и започва бързо да се развива.

Сега хората работят много по-малко и печелят много повече, сега имат много повече свободно време, имат много повече възможности и права, сега са много по-добре осведомени и осигурени с всякакви осигуровки, сега са много по-свободни, сега много повече им се чува думата.

А може би точно тук е разковничето и точно тук някъде се крие отговорът на въпроса „Защо сегашното простолюдие отхвърля върхушките си?”.

Тогава, в ония времена хората са работили много. Не са имали време за дълбокомудри обществено-политически и кръчмаро-махленски разбори. Не са смятали, че са добре осведомени (не всички са имали радиа и телевизори, пък и тогава радиата и телевизорите не са били със стотици станции, а само с една-две). Във времената на Славните Тридесет Шъпъмъ-то не си е въобразявало, че може и знае всичко. И затова е предоставяло правото за важни решения на знаещите и осведомените, а управлението – на можещите.

Това е смисълът на представителната демокрация. Като не можеш, не знаеш и не разбираш да имаш право да прецениш кой, според теб, може, знае и разбира - за да ти бъде представител и да решава обществените въпроси, от които ти самият си нямаш и хал-хабер понятие. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

1 коментар:

Анонимен каза...

Това да не би да е по повод британския референдум? – хаха. Ако беше свършил с победа на проевропейските сили, Иво пак ли щеше да шише такива статии?